Отражения
Отражения
Студената сива светлина на ноемврийския следобед се разливаше в безупречно подредения офис. Белите стени, голямото тъмно бюро и абстрактната картина на една от стените, която Андрея не харесваше, но мислеше за подходяща, придаваха хладна изисканост на помещението. Тя стоеше до огромния прозорец и гледаше навън. Дъждът барабанеше по стъклата, а светлините на града долу изглеждаха далечни и нереални. Животът ѝ беше стабилен и предсказуем, но не ѝ носеше радост. Чувстваше се тъжна и някак ограничена. Беше успешен млад архитект, но всичко което правеше беше прекалено прагматично и праволинейно, и сякаш частица от нея се беше загубила някъде по пътя.
Обичаше мъгливите дъждовни, ноемврийски дни. Те бяха любимото ѝ време от годината. Топлите есенни цветове-оранжево, жълто, червено - излъчваха спокойствие, топлина и вдъхновение. Погледна обичайния черен панталон и бяла блуза, с които беше облечена и стерилната обстановка в офиса, и ѝ стана студено. А толкова обичаше оранжево и слънчевото настроение, което ѝ носеше. Къде беше изгубила цветовете си? Тъгата я беше стиснала в безцветната си прегръдка и я държеше тук, а светлините навън бяха ярки, примамващи. Андрея изключи лаптопа, грабна палтото и без да се обади на колегите, се потопи в тъмнината на улицата.
Докато вървеше безцелно, ритмичното потропване на дъжда върху чадъра и шумът на града, притъпяваха мислите ѝ. Неочаквано погледът ѝ беше привлечен от стара избеляла табела на малко часовникарско ателие. Любопитството ѝ надделя. Тя влезе, а гласът на малкото звънче над вратата я пренесе в друг свят.
Когато прекрачи прага на ателието, ароматът на старо дърво и машинно масло я обгърнаха като топла прегръдка. Вътре беше почти тъмно. Меката светлина на няколко настолни лампи хвърляше сенки върху стените. Безброй стари часовници и малки картини с потъмнели от времето рамки бяха подредени по рафтовете. Нежно тиктакане изпълваше въздуха с почти магнетично спокойствие. В дъното, зад масивно дъбово бюро седеше часовникарят – възрастен господин с очила, старомодно сако, черни ръкавели и добродушно изражение. Той изглеждаше погълнат от работата си. Поправяше малък джобен часовник с красив циферблат. Вдигна поглед към Андрея, усмихна се и с нисък, спокоен глас каза:
- Влезте, госпожице! Дъждът навън е студен, но тук при мен винаги е топло. Кажете, какво Ви води насам?
- Ами…Аз не знам…- прошепна Андрея.
Младата жена изглеждаше объркана. Застанала в средата на ателието и стиснала в ръка мокрия си чадър, тя притеснено се приближи към часовникаря.
- Може ли да разгледам? При вас е толкова… спокойно и магнетично. И има много красиви вещи.
- Разбира се! Разглеждайте колкото искате. При мен вече рядко влизат хора.
Андрея остави чадъра и тръгна към ъгъла на ателието, където голямо антично огледало с красива рамка излъчваше синкава светлина. Тя се спря, погледна в огледалото и видя отражението си – уморено красиво лице с две тъжни, грахово-зелени очи и безупречно бяло палто. След миг огледалото угасна. Появи се ново отражение – малко момиче седеше на пода и рисуваше с цветни моливи. Детето се усмихваше щастливо, а на листа пред него танцуваше балерина в розова рокля. Сцената беше светло синя, осветена от рояк ярко-жълти светлини. Това я остави безмълвна.
Часовникарят видя реакцията ѝ и се приближи към нея.
- Нещо в огледалото Ви накара да се замислите. Това се случва често, но не с всеки.
Андрея все още гледаше в огледалото и отвърна:
- Не знам… видях нещо, което не би трябвало да е там.
- Това огледало не показва само отражения. То пази истории. И понякога те изплуват, когато човек има нужда да ги види.
- Но това е абсурдно. Това, което видях… беше моето детство. Видях как рисувам. – Тя се усмихна горчиво. - Сякаш бях отново там.
- Значи сте рисували?
- Да, като дете обожавах да рисувам. Цветя, дървета, къщи, хора. Рисунките ми бяха пълни с цветове и живот. Всичко изглеждаше толкова красиво и просто. Но…- тя замълча за миг. – Баща ми каза, че това е загуба на време и трябва да градя кариера, която ще ми донесе сигурност. И аз спрях. Сега съм успешен архитект и отдавна не рисувам.
- Понякога родителите ни карат да изградим стена около сърцето си и да се доверим на разума.
- Знаете ли, Вие звучите като философ, а не като часовникар.
- Може би сте права. Часовниците учат на философия. Всяка отброена секунда напомня, че времето тече, но само в нашите ръце е до го изживеем пълноценно.
- Ами ако вече е твърде късно?- прошепна Андрея.
Часовникарят я погледна над очилата си:
- Никога не е твърде късно да се върнете към себе си. Погледнете на това огледало като врата. Някога сте рисували. Не искате ли да започнете отново?
- Не знам дали ще мога.
- Не е нужно да знаете. Само трябва да направите първата стъпка. Да си припомните радостта от това, което сте обичали.
Андрея го погледна с надежда и отвърна:
- Може би ще го направя.
Часовникарят се усмихна и посочи огледалото:
- Миналото е тук. Но бъдещето? Трябва да започнете да го градите сега.
Той се приближи до бюрото, взе малкия джобен часовник и го подаде на Андрея:
- Вземете го. Нека Ви напомня, че времето е в ръцете Ви.
Андрея се приближи, взе часовника, стисна го нежно в дланта си и излезе в дъждовната вечер.
*****
Андрея седеше в офиса заобиколена от чертежи и мостри. За пръв път от дълго време се чувстваше истински развълнувана. Бюрото ѝ беше необичайно разхвърляно. Между скиците на сградата, върху която работеше, се открояваше нещо ново - бял лист, върху който тя беше започнала да рисува красиви цветни детайли. А малкият джобен часовник тихо тиктакаше в левия джоб на новото ѝ оранжево сако.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Анна Захариева Все права защищены