ОВЧАРЧЕТО С ДВЕТЕ ГОЛЕМИ КУЧЕТА

Дядо ми Христо (по майчина линия) имаше стадо овце. Не беше голямо, но все пак стадо, в което бяха включени и овце  на други стопани. За лятото или наемаха овчар, или самите собственици на ротационен принцип се грижеха за овцете. По онова време в нашия край се отглеждаха много животни – овце, крави, биволи, коне и разбира се волове. Да не говорим за пернатите – кажи речи нямаше само пауни.

Всеки имаше толкова животни и птици, колкото можеше да отгледа. Няма помощи, фондове, премии, проекти, осигуряване на фуражи и т.н., както е днес. Но тогава имаше наистина безотпадъчна  технология при селскостопанското  производство – всичко до последното стръкче  се прибираше от къра и се използваше - дори стеблата (заедно с корените) на тютюна, слънчогледа, царевицата, шумата… всичко и то без машини или други модерни приспособления, но това е друга тема.

Едно лято, независимо че още съм бил на осем  години,  по молба на дядо Христо, нашите се съгласили да помагам на техния чобанин при гледането на стадото. Тази първа и то много сурова за едно невръстно дете школа така и ще си остане занитена за паметта ми.

Пасяхме стадата заедно с другите овчари по огромните мери, а  вечер ги прибирахме по саите. И тогава… настъпваше очакваната от всички тракийска вечер, когато овчарите се събираха и започваха да разказват техните безкрайни, невероятни и… задължително „много страшни” истории.

Летните тракийски вечери са ясни, топли и спокойни. Няма вятър, пушеци, дори и облаци. Абсолютно спокойствие, за което днешните млади хора едва ли могат да имат някаква, що годе реална, представа. Ревът на форсирани автомобилни двигатели и мотоциклети тогава бяха нещо непознато за нас, да не говорим за самолети.

Нощите в нашия край, колкото и да звучи странно, са много специфични, по-точно неповторими. Цялата тази огромна равна шир, обзета от някакво властно спокойствие,  просто те засмуква  и ти ставаш част от нея. Даже и да си страшно изнервен или разтревожен, не може да й устоиш и започваш да чувстваш как напрежението ти отслабва, сърцето ти започва да бие стабилно и равномерно, как, необяснимо и за теб самия, ти става някак си по-леко, приятно, дори безгрижно.

А  всъщност тази, уж “пълна” тишина, е изпълнена с безброй звуци, които досега неизвестно как и защо не си чул, по-скоро не си почувствал. Ако застанеш неподвижен и наистина се заслушаш в една от тези летни тракийски нощи, забравил  всичко останало, непременно ще добиеш чувството, че слушаш изпълнението на някакъв невъобразим, неземен оркестър. В такива случаи изпитваш такава върховна наслада, че дори те е страх и да си помислиш, че това, което чувстваш и чуваш, скоро може да свърши. И всичко това е гарнирано с една ясна, изключително красива луна и безброй светли, необикновено едри звезди, които всичко виждат и знаят, но никога и на никого нищо не са разказали. Даже и вятърът, забравил за своя тромпет, е замръзнал от възхищение.

Тракийските нощи наистина са някаква магия, която, за съжаление, в никакъв случай не може да се опише по такъв елементарен начин, затова по-добре да се върна при овчарите.

С яденето нямахме проблем. От селото се доставяше предимно хляб, сол, шарлан, домашно смлян червен пипер и кибрит. Всичко друго се приготвяше при нас. Да не говорим за мляко и сирене. Нерядко се колеха окуцели агнета или овце и пиршествата започваха, придружени с неизменните разкази, песни, хора, нерядко и стрелби.

Що се отнася до дини, пъпеши, зеленчуци и плодове, такива имахме в изобилие - нали нощем целият кър беше под наш контрол. Обикновено вечер, когато хората вече са се прибрали от полето, с някой от овчарите или най-често сам, придружен от двете огромни кучета с метални нашийници, чиито стърчащи шипове бяха остри като ками, овчарите ме   изпращаха с голяма торба на „снабдителна операция“. 

Естествено,  при тази „приватизация“ се вземаше само толкова, колкото ни трябваше – без вандалщини или постоянно от едно и също место. За тези  ми преживявания, особено за кучетата, които ме следваха неотлъчно и навсякъде, мога да разказвам с часове и то с истинско удоволствие. Няма да го направя, защото чувствата, които тогава, а и винаги, когато си спомня за това време, изпитвам, ще могат да се разберат от твърде малко хора. Само ще спомена, че кучетата, с които всъщност бях израснал, бяха обучени до такава степен, че днешните “бизнесмени” и “политици”, които се движат с цяла кавалкада охранители, само могат да си мечтаят  за подобни бодигардове. Когато бяха с мен, а те обикновено бяха, никой, дори и овчарите, не смееха да ме пипнат.

Тук само ще спомена за „нашия“, почти опитомен смок, чието леговище беше в самата ни кошара. Не само ние от него, но и той до голяма степен не се притесняваше от нас. За сметка на това пък никога не сме имали какъвто и да е проблем с полските мишки и други гризачи. Но между него и кучетата така и не можа да се  получи „дружба“.

Понякога чирпанлии, потомствени разбойници и бабаити, прехвърляха през Марица крадени овце, които караджаловци им плащаха най-много на половин цена, след което ги смесваха със своите овце, или ги правеха на саздърма. Бизнес - както се казва сега.

Според брат ми, когато есента съм се прибрал в село, аз съм бил едно истинско диваче. Този път сигурно не преувеличава. Още повече, че, пак според него, само след два-три месеца  успели да ме вкарат  в пътя и то най-вече защото „съм бил много умен”. Абе, друго си е да си имаш брат, който да разбира даже такива сложни работи и то от малък.

Така или иначе, но тези няколко месеца си останаха като едни от основополагащите камъни при формирането на характера ми – нещо, за което никога не съм и няма да съжалявам.