Не можеше да се отрече, че позицията му беше стратегическа – всички, които идваха по моста, за да отидат на предизборния митинг на площада в стария „Варош“, щяха да минат покрай него.
Дамян, брадясал, висок и с едър кокал, но съсухарен от недояждане, разгъна рибарското столче и тежко се отпусна отгоре му. Коляното на левия му крак мъчително изпука. Не се чувстваше в добра кондиция, но се налагаше да е тук. В сряда бе пазарен ден. Тогава сядаше в началото на редицата от сергии, изваждаше кавала от кутията му и подхващаше любимите си мелодии. В шапката пред него сегиз-тогиз хвърляха по някоя парá, а накрая търговци милостиво му оставяха торбички я с чушки, я с домати или грозде от стоката, останала непродадена.
Сега, обаче, бе петък вечер, зеленчуците бяха свършили, затова той извади кавала и засвири. Хората минаваха и заемаха места около сцената, малцина пускаха дребни монети. Зададе се голяма група. Отпред в центъра вървеше висок хубав мъж, все още строен, със заформящото се коремче – Стоянов, кандидат за независим депутат. Издокаран със стилен сив костюм, самоуверено вирнал брадичка, каза нещо и свитата около него угоднически се засмя. И той, и Дамян бяха около четирийсетте.
Когато мъжът мина покрай музиканта, за миг те се спогледаха и Дамян изтръпна, все едно пресметливите сиви очи на кандидат-депутата го обляха с две струи токсичен фреон. Големецът подмина, без дори да хвърли и стотинка в шапката. Този музикант не го интересуваше, все едно бе в друга, паралелна реалност. Като строителен инженер Стоянов от математиката знаеше, че що е паралелно на друго, пътищата им НИВГА не се пресичат. Отмина с презрение.
По-важни за него бяха хората от тълпата и той си запроправи път към сцената, мимоходом се обръщаше наляво и надясно, ръкуваше се, усмихваше се и разменяше по някоя и друга дума.
Стоянов се качи на сцената, пристъпи към микрофона и уверено заговори. Споделяше как е създал строителната си фирма, как ще разруши стари сгради и на тяхното място ще построи казино, където хората щяха да срещнат късмета си, как ще работи за добруването на съгражданите си, когато го изберат. От първата редица бурно го аплодираше русокосата му двайсетгодишна приятелка, с тяло на манекенка. После на сцената излезе и запя чалга певица, платена от него.
След концерта всички се разотидоха.
Дамян с мъка се изправи, прибра кавала обратно в кутията, сгъна столчето, а монетите сложи в джоба на стария си панталон и като леко влачеше левия си крак, се запъти към бърлогата си. Пътьом се угости с един дюнер.
Прибра се в съборетината до старите хали. Това бе една от къщите, които инженерът бе нарочил за събаряне. В една от стаите музикантът бе струпал купчина от кашони. Уви се с вехто одеало и се мушна в купчината. Бе краят на септември, денем беше топло, но вечер захладняваше.
Дамян се събуди още преди да съмне. Усети, че има температура, тресеше го и му беше трудно да диша. Стресна се. Епидемията започваше да преминава, но май на пазара някой освен парá му бе пуснал и вирус. Стана, взе кутията с кавала и закрета към болницата.
Осигуровка нямаше, но веднага го вкараха в интензивното, защото състоянието му се влошаваше с всяка изминала минута. Интубираха го, приложиха му кислородотерапия и го оставиха в стая с още един болен. Три денонощия минаха, но още нямаше подобрение.
На четвъртия ден с носилка докараха още един мъж. Каква беше изненадата му, когато го погледна – та това бе вече избраният за депутат Стоянов. Явно докато се ръкуваше и говореше с хората, бе срещнал не само късмета си, но и ковид. И Стоянов го позна, и той бе зле, интубиран и на кислородотерапия. По обяд старецът на съседното легло почина, останаха само двамата – бездомникът и депутатът. Дните и нощите минаваха бавно и мъчително. След седмица бяха по-добре, изключиха кислорода. Съдбата, неподвластна на математиката, бе събрала двете "паралелни реалности", тя бе причина да дишат един и същ въздух, да им сменят памперсите по едно и също време и да ги накара да се замислят колко крехък е животът – че е запалена свещ на вятъра и духне ли той по-силно – си заминаваш.
Преместиха ги в друга, обикновена болнична стая. Стоянов разбра, че Дамян е роден на село, женен за гражданка, останал безработен, развел се и бившата му жена го изгонила от бащината ú къща. Останал на улицата и с кавала, наследен от дядо му, припечелвал по нещо.
Когато ти изписаха, Стоянов качи Дамян в служебната си кола, откара го до близкия хотел, настани го и рече:
- Ще си тук, докато заякнеш, ще се храниш в ресторанта. Аз поемам масрафа, ще платя и операцията на коляното ти, а когато се излекуваш, ще те назнача за сътрудник във фирмата ми. Сега я управлява изпълнителен директор, докато съм в парламента, всичко е уговорено. Ти заслужаваш.
Сивите очи вече не изпускаха фреон. Излъчваха доброта.
© Margarita Vasileva Все права защищены