ПАРАЛЕЛНИ ВСЕЛЕНИ - част 1, том 1

 Том 1 -  Десетте измерения

      Глава I - Новия свят

  Малката синя планета изпълваше огромния екран от край до край. Всички бяха вперили очи в нея, сякаш забравяйки да дишат.  Големите периоди на тягостно пътуване във второто ниво на хиперпространството най-накрая се увенчаваха с успех. Сега се намираха на малко повече от двеста и петдесет светлинни периода от дома в една на пръв поглед спокойна звездна система. Най-близката звезда изглеждаше като блед призрак пред тяхното родно слънце, но не бе изключено на тази малка планета да имаше примитивни форми на живот. Цивилизацията им отдавна бе достигнала своя апогей и се намираше на крачка от абсолютния си крах. Трескавото търсене на алтернативни светове бе единствената възможност за тяхното спасение, след като с ужас установиха, че останалите девет паралелни вселени на тяхната планета отдавна са изпепелени. Надеждите им и да заживеят в симулативната Вселена, която бе запис на реалната, също угаснаха. Природата на симулацията бе такава, че можеш само да гледаш, да чуваш, да усещаш; но не можеше да променяш нищо. Даваше възможност да надникнеш в миналото, да спреш настоящето, но не можеше да редактираш историята. Освен това животът в Симулацията препускаше с всички сили и ако се застоиш повече, рискуваше да излезеш като грохнал старец. А самата Симулация представляваше запис. Запис на цялата Вселена и всичко, което се случваше в нея.

И се оказа, че алтернативата пред тях бе само една – да намерят друга цивилизация, която може да им помогне – да спасят света им или да ги приютят.

Страстта към нови светове бе придобила налудничави размери.

За последните стотина големи периода и най-забутаните кътчета на галактиката бяха пребродени, но усилията им да срещнат братя по разум оставаха безплодни. Вярно, че последната планета, която посетиха, ги изненада с примитивни земноводни, но това не бе достатъчно. Космическата експедиция клонеше към провал и те вече хвърляха очи към съседните галактики. Само още малко! Само тази последна синя планета да бъде проверена и те си тръгваха за дома.

  Суровото и респектиращо изражение на доктор Кхон алт Рад остана непроменено. Той гледаше екрана пред себе си и десетки мисли летяха като ураган през главата му. Времето не бе оказало никакъв отпечатък върху него и за своите двеста и десет големи периода изглеждаше като индивид на прага на средната възраст. Единствената бръчица на челото му бе застинала и по никакъв начин не можеше да се разбере какво чувства той. „Това е грешка!” – мислеше си Кхон алт Рад. - „Ако Вселената искаше световете да живеят съвместно, нямаше да бъде толкова огромна.” И повечето от неговия народ мислеха така, но какво можеха да направят? Правителството им обеща висок стандарт на живот на техните семейства и на тях самите, след като се приберат. Но какво всъщност се криеше зад това обещание? Не беше ли просто прах в очите, който да прикрие упадъка на най-великата цивилизация в историята на Галактиката? Не бяха ли просто едни празни думи, целящи да прокудят далеч от дома генерал Етор, за да не възпрепятства таен проект на правителството? Истината беше толкова проста, колкото и нелепа. Въпреки огромния потенциал, който притежаваше този народ, той не можеше да направи едно единствено нещо – да промени това, което вече се е случило. А какво се случи? Случи се това, че цялата им цивилизация бе пред самоунищожение, но малцина знаеха този факт. Да, преди един цял свръх голям период те създадоха Симулацията. Да, преди няколко стотина големи периода вече докосваха безсмъртието, благодарение единствено на скрития до този момент мозъчен потенциал, отключен от една странна форма на живот - ноара, живееща в симбиоза вътре в организма им. Но не можеха да променят нищо. Разбраха, че историята не може да бъде редактирана. Единствената им надежда бе да открият по-висш разум от техния, който да ги научи на това. И после да се върнат в миналото си и да поправят всичките си грешки… с цената на всички парадокси, които щяха да се получат. Или просто да получат убежище. Но родната им планета вече едва се крепеше в основите си. Обществото бе на път да рухне и да не преживее утрешния ден. Но надеждата днес бе отправена към малката синя планета, която вдъхновяваше и респектираше… незнайно защо.

  „Лейдестарна” бавно пое своя курс напред. След дълго съвещание на Висшите, беше взето решение да приземят огромния кораб в северните части на синята планета. Тромаво, но сигурно те навлязоха в атмосферата и гледката, която се разкри пред очите им ги срази. Ясно се различаваха следи от добре развита архитектура. „Май става интересно!” – помисли си Ваг алт Нет, който не успя да прикрие вълнението си. – „Усещам, че ще останем тук повече време!”

Приземяването бе отменено. „Лейдестарна” застана неподвижен във висините, а Висшите свикаха спешно Съвета. Генерал Бен алт Етор внимателно огледа присъстващите, сякаш се опасяваше от неканени гости.

- Каква е възрастта на тази планета? – обърна се Бен алт Етор към своите подчинени. – Някой знае ли?

- По предварителни данни: около четири милиарда ГП, г-н Генерал – отвърна проф. Азем алт Ис. – Но все още не знаем колко е един ГП тук. Тази планета е доста по-малка от нашата и се намира по-близо до нейната звезда. Нищо чудно тук да са минали доста повече периоди, но трябва да направим допълнителни проучвания.

- Ами направете ги! – извика Бен алт Етор. – Какво чакате още?

Професора с бърза крачка напусна Съвета, силно развълнуван от интересното стечение на обстоятелствата.

Малкото и студено слънце на тази странна планета вече два пъти бе изминало своя път по светлосинкавия небосклон, когато професорът бе готов с доклада си и тайно се срещна с генерала.

- Какво успяхте да откриете, проф. Ис? - прокашля се Бен алт Етор. - На какъв етап от еволюцията е доминиращия вид на тази планета.

- Господин Генерал - започна развълнувано професора, - последните няколко малки периода от проучванията протекоха много сензационно.

- Че какво толкова сензационно може да откриете, професоре? - рече с насмешка генералът.

- Изследванията ни показаха, че властващият вид на тази планета е пред прага на космическа епоха...

- Глупости! - изсмя се Бен алт Етор. - Дори един изкуствен спътник не видях около планетата.

- Да, така е господин генерал, но и това време ще дойде скоро. Тези приятелчета там долу вече са открили електричеството и някои средства за далекосъобщения. Този вид е склонен да се учи и с наша помощ само за броени големи периода ще полетят в космоса.

- Какво повече може да ми кажете за тях? - заинтригува се генералът.

- Това, което наистина удиви изследователския екип, е, че те на външен вид доста си приличат с нас. Имат много сходно телосложение с нашето – изградени са на въглеродна основа, дишат кислород, живеят на сходни условия за живот, но най-странното е, че не използват целия капацитет на мозъка си.

- Какво имате предвид? - учуди се Бен алт Етор.

- Не могат да пътуват в паралелните си светове, живеят малко и сетивата им са притъпени.

- То ние като използваме деветдесет процента от възможностите на мозъка си, да не би да живеем добре?

- Интересен е и факта, че са обсебени от една идея – пътуване във времето.

- Животни! - измърмори генералът. – Извън Симулацията това е невъзможно. А и ти трябва малко, за да изгубиш интерес към Нея, след като разбереш, че нищо не може да бъде променено.

- Прав сте за съжаление, господин генерал! - въздъхна професор Азем алт Ис. – Друго, което мога да кажа, е, че тези същества са лишени от почти всички наши качества и умения, живеят около шесдесет ГП, но въпреки всичко някак си са успели да развият своята цивилизация до етап, който надминава и най-смелите ни очаквания.

- Искам да знам повече за животоустройството им. Как живеят, каква е тукашната йерархия и съществуват ли активни конфликти и сблъсъци на интереси?

- Според това, което сме установили - голяма част от главния вид живеят в големи градоустройствени селища, макар на мястото, над което е Лейдестарна да е доста безлюдно. Съвсем наблизо има селище, до което се строи път. Планетата е разделена на отделни федерации, които се управляват от върховен главнокомандващ, но за разлика от нас, те си нямат Абсолютен. Има обаче институция, която кара останалите да вярват в някакви измислени същества, които имат по-големи способности дори от нас, които са създали света им, тях самите и всичко останало. Тази институция манипулира населението и само отделни единици знаят истината.

- Регресори?! – ужаси се генералът.

- Дълбоко се съмнявам г-н генерал. И аз в началото така си помислих, но не успяхме да открием следи от регресорство. А и сам знаете, че ние сме единствената развита цивилизация в Галактиката. Явно те сами се „дърпат назад“.

- А ако намесата е от друга Галактика?

- Не е изключено, но малко вероятно. Мисля, че щяхме да разберем веднага.

- Нещо друго?

- Всички федерации са в различно равностойно положение, но имат сходни закони, разликите, при които са минимални. Но ни трябва време, за да изучим и най-малките подробности от живота на тази планета и нейната история.

- Ще имате време за това, професоре! - усмихна се генералът. - Вчера влязох в свръзка с Абсолютния, който разпореди да останем на тази малка планета в следващите сто нейни ГП.

- Това е безумие! - ахна Азем алт Ис. - Не свършихме ли това, за което бяхме тръгнали? Да търсим разумен живот в Галактиката?

- Заповедите не се оспорват, нито коментират! - ядоса се Бен алт Етор. - Предлагам ви да започнете подготовката за скрита инвазия, защото ще се слеем с населението още утре.

- Но…

- И уведомете прогресор Нет, че най-накрая ще получи възможност за изява.

Професор Ис стисна юмрука си и с разочарование напусна канцеларията на генералът. С бърза крачка той се отправи към научния център, където трябваше да съобщи на екипа си за неочакваната заповед. В главата му летяха хиляди мисли и в бързината си така се бе улисал, че се сблъска с Кхон алт Рад.

- Професор Ис - усмихна се Кхон, - каква приятна изненада! На къде сте се разбързал така?

- Махнете се от пътя ми, доктор Рад! - измърмори заядливо професора. - След малко всички ще разберете защо съм се разбързал.

Азем алт Ис с бърза крачка продължи пътя си.

- Знам, стари приятелю, знам! - прошепна Кхон алт Рад. - Ще доведем този свят до катастрофа, както сторихме с нашия.

Лейдестарна не спираше да кръжи, скрит в облаците, над голите снежни полета, които се простираха до ръба на хоризонта. На родната им планета името му означаваше "Пътеводна светлина" и бе изпратен с милиарди надежди за благополучие в дебрите на открития космос в търсене на братя по разум. Те щяха да го направят още преди хиляда ГП, но ги спираше огромното разстояние, което тогава им се струваше невъзможно за преодоляване в разумен период от време. Първите двеста ГП от политането им в космоса мина в разработване на апарат, който би могъл да се движи със свръх светлинна скорост, но тогава това се оказа непосилно за техните възможности. Но един ден се случи нещо превратно. Центърът за космически разработки съобщи, че са конструирали двигател, който може да развие скорост за влизане в хиперпространството. И големите периоди, станаха средни периоди; а средните – малки. Но и това се оказа недостатъчно. Космосът бе невъобразимо огромен. И все пак следващото откритие не закъсня. В хипердвигателя те поставиха втори хипердвигател, който се задействаше в хиперпространството и позволяваше навлизането във второто му ниво. Имаше опит и за пробив на трето ниво, но материята там се разпадаше и те прекратиха по-нататъшните експерименти.

Но и тогава дори не предполагаха, че са далеч от върха на своята еволюция. С течение на вековете, те започнаха да използват все по-голям капацитет от възможностите на мозъка си, да живеят по-дълго и да оцеляват в екстремални условия за живот. Родната им планета бе преживяла няколко ядрени войни, десетки смъртоносни вируса и редица "сухи" периоди, през които природните им ресурси са били на прага на изчерпване. Сега те можеха да посещават паралелните вселени, които съществуват на милиметри от нас самите, но винаги са били недостижимо далеч. Това го постигаха само със силата на тяхното съзнание, което ги правеше най-развитата форма на живот в галактиката. Те обаче не се гордееха особено с това, защото друга напреднала цивилизация, те откриваха току що и знаеха, че в този край на Вселената други няма. Вярно, че на няколко пъти се натъкваха на примитивни форми на живот, но това бе далеч от мисията им.

- Прогресор Нет – обърна се професорът към Ваг алт Нет. – Да ви съобщя ли заповедта на генерала или сам може да се досетите?

- Не ставайте смешен, професор Ис! – усмихна се събеседникът му. – И малките деца биха се сетили за какво може да бъде потърсен един главен прогресор, когато на лице е една изостанала цивилизация.

- Притеснява ли ви факта, че за пръв път ще практикувате реално специалността си?

- Сценична треска – усмивката не слизаше от лицето му. – Още щом стъпя на сцената и всичко ще отмине.

- Това не е шега, прогресор Нет! – смъмри го професорът. – Всяка ваша грешка ще има фатални последици.

- Извинете, професоре, но когато погледнах за последен път не вие, а аз бях главен прогресор. Позволете да си разбирам по-добре от работата от вас!

Азем алт Ис не каза нищо. Той поклати глава и с въздишка продължи пътя си.

- Отдавам глупавото ти и детинско държание на нововъзникналата ситуация – обади се симбионът от дълбините на тялото му. – Не си толкова спокоен, колкото ти се иска да бъдеш.

- Я си затваряй… я млъквай! – помисли си Ваг алт Нет. – Ти по-добре ли ще се справиш?

- Нужно ли е да отговарям на риторичния ти въпрос?

Прогресорът прекрати мисловния си разговор с чуждия организъм, намиращ се в тялото му, и с бърза крачка влезе в канцеларията си. .