Преди десетина дни качих на колата двамата си синове и сестра ми и отидохме на гроба на татко. Това, което видяхме там, ме потресе – всички гробове бяха плувнали във вода “подпочвена” и за да се стигне до татковия гроб, трябваше да ходим по тесните ивици на рамките на гробовете. Заснех три видеоклипа. Водата беше повече от трийсет сантиметра, нямаше къде да оставим свещите и ги държахме със сестра ми в ръце. Често пъти съм казвала на децата си, че искам, когато си отида от този свят, да ме кремират и да ми разпръснат останките някъде на красиво място, когато времето е слънчево. И вместо да ходят на гробища, когато им домъчнее, да идат на прекрасното място, на което аз ще съм свободна на светлина.
Защо пиша всичко това ли? Защото все още грозната картина е пред очите ми. Защото всички ние някой ден ще си отидем от този свят…
Ние се ограничаваме с понятията живот и смърт. Сега живеем, работим, градим материално и духовно, но с всеки изминат ден лека-полека се приближаваме към болестите и ...