Втора част

"Спомени от жътвата"

 - Момчето избяга, сссссс. Провалихте се, сссс. – изсъска змията, увивайки се около трона, на който беше седнал мъжът. – Мога да Ви убия сега, ако поискам, сссс. Или… - Замълчи, изчадие. – прекъсна я той, сграбчвайки главата ѝ. – Хищникът изяжда хищника. Мери си приказките, ако искаш да доживееш до ритуалът. – добави.

 - С бездействието ссси, – продължи тя, игнорирайки отправената закана. – …едва ли ритуалът ще се съсссстои, господарю. Мъжът сбръчка вежди. Хватката му стана още по-силна.Търпението му се изчерпа. – Сбогувай се с живота си. – отвърна.

 - Това означава, че се отказвате от сссделката, която сключихме. Убиете ли ме, ще се отприщи още по-голямо зло, господарю. Много по-могъщо от това, което познавате. И Вие, заедно със семейството, на което толкова държите ще се превърнете в жертвени агнета. Тогава ще видим кой кого ще изяде.

 - Ти заплашваш ли ме? – изръмжа мъжът, хвърляйки я на пода пред него. В този момент си спомни договорът, който сключиха. Спомни си цената, която неговото семейство плати за да останат невредими. „Проклета да си Ирминт‘мей…Дявол те взел и теб, изчадие…да заплашваш семейството ми…няма да ти го простя…“

- Съвсем не, госссподарю мой. Казвам какво ще Ви сполети ако се опитате да ме нараните. Аз съм Вашият гарант. Посредникът между този свят и онзи, от който черпите мощта сси. Не го забравяйте.

  Тялото на влечугото започна да се извива конвулсивно и пред него застана жена. Кожата ѝ имаше цвят на какао – гладка и странно блестеше. Косата ѝ като черен поток се спускаше по гърба ѝ. А жълтозелените ѝ очи го хипнотизираха.  - Някой ден ще платиш за думите си. – добави мъжът, усмихвайки се дяволито… – Но до тогава…ще те използвам.

 - Какъв ще е следващият Ви ход, госссподарю? – попита тя. Той стана от трона. Доближи се до нея. Плесна с ръце. В този момент се отвориха портите на залата. Пред тях стояха войници. – Повикайте братята Мафикс и Сахон. Имам специална задача за тях. – нареди той. Мъжете отправиха поклон и тихомълком напуснаха залата.

 - На тях ли ще възложите задачата, господарю мой? – попита жената, слагайки ръце върху раменете му. Той се отдръпна. Беше отвратен. – Не ме докосвай. Имам повече вяра на тях отколкото на теб.

 - Думите Ви ме нараняват, госссподарю. Нямате ли сърце?

 - Мога да те попитам същото, но и двамата знаем, че отговорът е реторичен. – отговори с досада.

 - Колко сте студен... да се държите така с една дама…

 - Ти не си такава, Уиракс. Не се самозалъгвай, само защото приемаш облика на жена. Ти си нищо. – изсмя се той. В гласът му се четеше безразличие. Тя не отговори. Дръпна се назад. Направи някакви странни знаци с ръце и пред тях се отвори портал. – Молете се на Богинята, господарю Ярис, Вашите пионки да не се провалят. Скоро ще се сссрещнем пак. – последно каза жената, влизайки в портала. Минута след това изчезна. Ярис не показа с нищо, че я чува. Вместо това се върна обратно на трона, кръстосвайки крака. Погледът му блуждаеше някъде. Сякаш съзнанието му беше някъде другаде. „Проклета да си…“ – се откъсна тихо от устните му, слагайки ръка на челото си.

  Ярис беше в своите двадесет години, когато застана начело на фамилия Стреин. Не го направи по свое желание. Никога не е била това целта му. Не че имаше и избор. Тези, които го решиха не го попитаха за мнението му. Дори не беше извикан да се яви пред Съвета. Не им пукаше дали искаше да се нагърби с това бреме…а той, когато научи, просто повдигна леко рамене и каза: „Добре.“. Без въпроси. Без противопоставяне. Без бунт. Просто прие. Много добре разбираше, че дори да се опълчи на висшестоящите нямаше да промени нищо. Би си навлякъл само гневът им.

Семейството му също щеше да плати цената. Не можеше да го допусне. Затова предпочете да бъде той жертвеният агнец. Остави ги да правят каквото си искат с него. Да си мислят, че ще бъде тяхната кукла на конци. Покорен слуга. И каквото още се поискаше от него да бъде, само и само да не нараняват неговите близки.

Минаха се петнайсет години от тогава. Всяка нощ сънуваше денят, в който ще бъдат освободени от това проклятие. Ярис беше търпелив мъж. Изчакваше спокойно. Докато денят на отплатата не почука на вратата му…

Ретроспекция:

2113 година, 23 арийн*

Езермирова ера

Планета: Миервес

Резиденция на крал Версос Стреин

 Бях там в онзи ден. На погребението на принц Аен.

Винаги съм намирала техните традиции за красиви, различни , но и по някакъв начин - тъжни…въпреки че аз бях тази, която създаде тези същества… Един народ от безбройните такива…

 Оставих да съградят света, в който те искаха да живеят. Без моя намеса. Наблюдавах ги от далеч. Запазих им правото на избор. На свобода. Исках да разбера какви ще бъдат те. В какви ще се превърнат. Исках да узная какви ще бъдат техните ценности. За какво ще мечтаят. Какви ще бъдат техните цели… Как ще се отнасят един към друг…дали ще се развият и ще поемат по път, различен от другите раси? Дали ще търсят пътя на истината и правдата или ще се превърнат в роби на собствените си страхове.

  Надявах се да не поемат по пътя на алчността, на вечната сила, омраза…и непрестанни войни… онзи омагьосан кръг, в който рано или късно всички други се озоваваха. Тези, които се проваляха, накрая отчаяно търсеха помощта ми. Умоляваха ме да ги спася. Да ги отърва от собствената им безпомощност и глупост. Исках поне този път да греша.

 Уви…накрая винаги се оказвам права. Предадоха себе си, продавайки душите си срещу малко власт и вечна слава.  Изгубвайки същността си, предадоха и мен. Сгреших ли като ги оставих да решат сами съдбата си? Допуснах ли грешка като им се доверих? Не мога да кажа…

Отговорът за всеки ще бъде различен. Една майка никога не би намразила децата си в колкото и зли същества да се превърнат. Но би била наранена, дълбоко наранена и разочарована.

***

 Те не ме виждаха. Защото аз исках да бъде така. Не беше дошъл още момента да се покажа пред тях. Ако го бях направила само щях да внеса смут…

 Бяха дошли много създания от всички части на Стреиновото кралство за да се сбогуват с Негово Височество. Не само от неговият приятелски кръг и от висшето общество. Народът на принц Аен също беше там за да го придружи до вечните му покои. Повечето от тях не бяха подготвени за това. Та кой беше? Случи се твърде скоро… но питам се – кой бе готов да се сбогува с някой, на който се е възхищавал, бил се е рамо до рамо с него, и го е обичал с цялото си сърце? Не мисля, че имаше такъв…

 Животът бе пред него. Принц Аен беше надеждата, от която всички имаха нужда в онези трудни времена. Той беше пламъка на вярата, от който те черпеха сили. Мечтаеше за един по-добър свят. В свят, в който страданието, бедността и несправедливостта не съществуват. Искаше народът му да живее в мир и хармония. Колко красива мечта. Погледната през неговите очи – беше достижима…

Щеше да бъде велик крал. Но колелото на съдбата се обърна в противоположната посока.

Тази красива мечта си отиде заедно с него.

 Аен вече го нямаше… гледаха тялото му – все така красиво. Короната бе поставена под скръстените му ръце. Сякаш я държеше. Около него имаше цветя, златни, сребърни и кристални украшения. Кой каквото имаше – оставяше…

Изглеждаше сякаш спи. Сякаш всеки момент щеше да се събуди и да каже: „Аз съм тук. Защо сте тъжни? Защо плачете?“ – а после невинно да им се усмихне. Искаше им се…и то безкрайно много…но знаеха, че това никога нямаше да се случи. Никога повече нямаше да го зърнат и да чуят гласът му. Защото загубата бе необратима.

Така е било писано. Не можех да направя нищо. Не бях аз тази, която реши неговата съдба. Животът му бе отнет от опиянена за власт жена. Сгреших. Тя беше чудовище.

Принц Аен и неговият брат Ерас бяха единствените, които се отклониха от пътя на омразата и алчността. Само те носеха в себе си онзи вечен пламък на добротата…

***

 Загубих един от „синовете си“ в момент на невнимание. За вечни създания като мен, вината само ми напомняше какво не съм сторила за да го предотвратя. Събитията поеха в различна посока след загубата на Негово Височество. А участта на неговия народ бе по-жестока от смъртта…

 Небето също плачеше през онзи ден. Положиха тялото му в криптата, която представляваше вечнозелена могила покрита с цветя насред Еймировите високи градини, които се извисяваха над замъка. Сега Аен щеше да наблюдава отвисоко неговият дом редом до предците си…В ръцете си всяко създание държеше кристална свещ, която след церемонията, я оставяше върху вечнозелената трева. Вярваха, че по този начин техните молитви ще останат завинаги там. 

Според техните вярвания, когато някой си отиде – душата му остава за да ги закриля. Вярваха, че той е до тях, наблюдавайки ги от невидимият свят.

В случая на принц Аен обаче – не беше възможно. Именно неговата душа беше целта, към която се стремяха злите създания. Искаха нея, но дали я получиха? Вие как мислите? Бих ли го допуснала? Отговорът го оставям на вас.

В дъното на последният лист…

***

  Малко след като портите на криптата се затвориха, всички бавно поеха по пътя към дома. Единствените, които останаха в пълно мълчание бяха кралят и принц Ерас. Небето все още плачеше.

Младият принц пристъпи напред, откъсвайки едно от цветята. Обърна съм краля. Гледаше към него. Сърцата и на двамата бяха разбити.

 - Чест е да бъдеш погребан тук. Прадедите ни са били велики войни, които с радост са дали живота си за родината. Моят баща, неговият баща също почиват тук. Знаех, че един ден ще дойдем на това свещено място. Но не предполагах, че ще е толкова скоро… Трябваше аз да бъда на неговото място. Трябваше да погребете мен. А брат ти да бъде до теб. Защо аз съм този, който е от другата страна на криптата? С какво право? Нима аз заслужавам да живея, а той да гние в тази гробница? Нима моят живот е по-ценен? Аз съм този с греховете... Защо боговете ме наказват по този начин? Защо ми го отнеха? – през сълзи проклинаше неговия баща, падайки на колене. – Аен…момчето ми… - викаше, давейки се в мъка. Картината, на която бях свидетел не можеше да бъде описана. Болката беше непоносима. Ерас се приближи до баща си и го прегърна силно. Нямаше сили да отговори. - Никой родител не трябва да погребва детето си… - на пресекулки добави, прегръщайки го още по-силно… - Скъпото ми момче... 

***

  Малко след като церемонията приключи, Яена се върна в замъка заедно с останалите придворни. Да, тя беше там. Стоеше в страни от кралското семейство. Нито прекалено далече. Нито твърде близо. Не искаше да буди подозрение. Благодарение на промененият ѝ външен вид никой не успя да я познае. Предпочете да бъде просто наблюдател. Колкото повече се вглеждаше в техните очи, толкова повече усещаше тяхната мъка. Отчаяние. Гняв. Огорчение. Тяхната болка не можеше да я сравни с нищо преживяно до сега. Тя не знаеше какво е да загубиш близък. Но се опитваше да разбере. Болеше я. Познаваше принц Аен от дете. Бяха израснали заедно. В нейното съзнание, той остана като най-достойният „човек“, който е имала честта да познава. Подаваше ѝ ръка, когато никой друг не искаше. Даваше ѝ кураж, когато се чувстваше несигурна. Повярва в нея, когато всички ѝ обърнаха гръб. Той беше до нея, когато плачеше. Намираше я, когато искаше да се скрие от света. Обичаше я като сестра.

А за нея - Аен беше братът, който никога не е имала.

 Докато беше далеч, Яена не спираше да мисли за двамата братя. Липсваха ѝ, въпреки ада, през който премина заради тяхната зла сестра. С годините, осъзна, че ги е обвинявала без причина. Те бяха невинни. Виновникът беше друг. 

Често си представяше как един ден отново ще бъдат заедно. Молеше се всяка нощ преди да заспи за тяхното щастие и благополучие. Питаше се дали от време на време си спомнят за нея или са я забравили…

 Каква наивна, детска мечта. А тя вече не беше дете…

Закъсня. Ужасно закъсня. Мечтата ѝ се превърна в жив кошмар. С пристигането си, този, на когото най-много държеше вече го нямаше, а този, когото обичаше с цялото си сърце беше развалина...

Отправи се към покоите си в пълно мълчание. Влезе. Щом затвори вратата, болката в гърдите ѝ взе превес. Беше останала напълно сама. в тъмната, празна стая. Още не можеше да приеме реалността...

Спомените за Аен нахлуха в съзнанието ѝ като бурен водопад. "Това не може да е истина. Не! Не трябваше да става така! Аен...аз...а-а-аз...съжалявам. Моля те, ела...върнах се. Вкъщи съм. Защо те няма? Моля те, отговори ми..." - тихо говореше момичето. Сякаш я чуваше. Свлечи се бавно на земята. Заплака силно. Тишината беше оглушителна.

Присви колене към гърдите си и зарови лице в дланите си. Осъзна, че колкото и силно да го вика, той нямаше да се върне...

***

 С всяка крачка, която правеха Аерис и неговите спътници се приближаваха към мястото на уговорената среща. „Още един ден…и ще го видя.“ – премина през съзнанието му. Вече бе започнало да се развиделява. От огънят бе останал само дима. Стана от мястото си и наду с пълна сила рогът. – Събуждайте се, лентяи! Пригответе се за тръгване! – провикна се Аерис. На лицето му се появи крива усмивка. Всички подскочиха, ослушвайки се. – Хайде, какво още чакате!? – добави. Мъжете станаха. Бяха сънливи. Мълчаливо се подчиниха се на заповедта.

Карен излезе с бавни стъпки от палатката си. Потърка очи. Това не му попречи да се заяде с командира. – Ти за какъв се вземаш? Аерис се засмя. Не очакваше друго от него въпреки вчерашният разговор. – Ако искаш легни и си поспи. Ще ни настигнеш по-късно. – отвърна спокоен. Карен сбръчка вежди, понечвайки да го хване. Спря в момента, в който си спомни думите на Аерис. – Хмх. – измрънка, отминавайки го. Белязаният се изненада. „Явно си е спомнил.“ В този момент забеляза Алесий на няколко крачки зад мястото, на което беше брат му. Погледите им се срещнаха. Усмихнаха се. Минута след това се върнаха по местата си.

Не след дълго бяха готови. Трябваше да побързат. С цел да не оставят никакви следи, лагерът беше напълно заличен. – Не искаме нежелани гости, нали момчета? А пък ако толкова много искат да дойдат, ние ще ги посрещнем както подобава. – извика на неговите дружки. – Разбира се! Нека посмеят! – в един глас извикаха мъжете, смеейки се.

 - Скоро ще пристигнем на мястото. Не изоставайте! – последно каза Аерис, давайки знак за потегляне…

П.П

арийн - име на месец