Седеше си Дон Педро де Пърцуца, де го карат със каруца, като се нажгмуца в новата кръчма на старата хасиента и си пиеше пърцуцата на бара. Пиеше и въздишаше:
"Шльосиндра... Ех, Шльосиндра! Къде си, мила, ти?"
Наоколо тегнеше полумрак. Миришеше на застояло, на алкохол и на цигари. Цигареният дим беше навсякъде. Като някакъв странен памук се носеше из въздуха, образувайки причудливите си пластики... Явно новите европейски разпоредби изобщо не важаха точно тук.
В кръчмата почти всичко беше заето. Всички говореха и никой не слушаше. Този монотонен шум опиваше мъжете от старата хасиeнта и те идваха тук, за да му се наслаждават.
"Ех, Шльосиндра! Слънчице мое! Къде си ти в този миг? Да зашумиш нежно с новата си рокля. Ех, да можех само да зърна за миг лицето ти... Да можех само лекичко да те докосна..."
И той отново отпи от поредната чаша пърцуца. Любовта на Дон Педро де Пърцуца към пърцуцата идваше от най-ранното му детство, когато Дон Педро - Стария Парцуц и негов дядо даваше на ревливото б ...