Пеещият дворец - 2

Седмият принц

ПЪРВА ГЛАВА

   Да си Седми принц на Фейринда не е магически знак, който да носиш гордо на челото си.Седмият принц, всъщност беше най-далечната брънка на магическо потекло за един Крал, като баща му,а и въобще по законите на Фейринда. Магическите канони бяха неотменими, тези на отделните раси се спазваха също,особено ако се намираш на съответната планета. Въпреки изконното магическо обричане, когато намериш половинката си, да се грижиш само за нея и да имаш нужда единствено от нейната благословия и разрешение за любов, фейринският владетел, в случая неговият баща Азгар Аруда, имаше странна порядка. От няколко магически цикъла насам, кралят на Фейринда, беше записал и изнамерил много магически отвари за различни по вид космически проклятия и магически влияния, но беше загубил своята истинска половинка. Лутайки се сам в магическият свят и останал само с един наследник, при това принцеса, скоро той беше разбрал, че и самото удоволствие да си споделен с друга жена си струва. А жените, които пожелаваха да са с Азгар  се сдобиваха и с желани деца. Това, разбира се радваше баща му и би трябвало да радва и него самият, но Харушин не се чувстваше магически благословен от това, че е роден в такова семейство. Линеади беше принцесата родена от половинката на Краля на Фейринда, но решил, че живота преди обричането и сливането не трябва да се губи, той се беше сдобил и със синове от още две други жени - фейринки. Едната беше неговата майка – мила и красива, обичаща с цялото си същество Линеади и братята му и разбира се от най- обикновено потекло – това на Съветничка по Кралските дейности. Другата…Тя беше блатен фейрин  от племената на Мътните води, но с доказана магическа кръв. Двама от синовете и останаха в двореца, другите тя взе до себе си, за да се научат на независимост и да бъдат силни, както самата тя казваше. Всяко посещение в двореца пълнеше душата на Хару с черна магическа мътилка, и сам той виждаше как посърваше, дори и сестра му, Линеади, когато пристъпваше прага на родния си дом. Баща му, колкото и да беше страдал от загубата на половинката си се забавляваше и все още с млади и необвързани представителки на  магическите планети, жадни за власт, също като елфинката Дуаала. Сиатара, блатната фейринка, беше опасна жена. Притежаваше знания не само за това как да премахне звезднопрахно магическо отравяне, но и как да го предизвика. Магията в същността си беше винаги безпристрастна  и сурово и наказваше всеки, дръзнал да поеме повече от нея, но Водачката на блатните фейрини не мислеше, че с правотата си на родилата Престолонаследник на Фейринския трон би трябвало да се съобразява с неписаните закони. Колко и какви черни магии може да ползва и/или разваля тя решаваше сама. Така, майка му, Келарра, вече не можеше да пее лечебни песни, защото беше родила и пожелала него, но и след него не можеше да пожелае друго дете – Сиатара се беше погрижила за това. Но Хару не можеше да направи нищо, за да махне подобен вид заклинание.

    Последно видя баща си на бала на Кралицата, но освен височайши поздрави, те не си размениха нито мисъл повече. И Харушин и Азгар знаеха мислите и чувствата си един към друг. Азгар беше напълно равнодушен към сина си, Харушин, напълно погнусен и засрамен от баща си. Единственото, което ги свързваше беше магическата им кръв и Келарра. А Харушин Аруда, Седмият принц на Фейринда, така и не разбираше защо майка му отказваше да  намери половинката си и стоеше в проклетия дворец, чакайки Кралят да се насити на новите си завоевания, и отново  да и обърне магическо внимание. Не му се искаше да оставя Кендриния и вълшебното чувство, което изпитваше, наблюдавайки щастлив ежедневието на Престолонасленика и Кралицата. А и всички останали…Това бяха Магическите висини за него – да бъде сред тях.Но и не можеше да откаже и да не се върне за празника на Фейринда. Той все пак беше принц. А и…Тини! Пътуващ, изправил се на кила сред необятния космос, а пред него блестеше, обагрената в красиви нюанси Фейринда, Хару затвори очи и цялото му магическо същество се изпълни с аромата на Тиан. „ Съществува ли такова чувство? И дали точно това усещат един към друг Мия и Джонатаас?” – си мислеше той. -  Нямаше отговорите, но в едно беше сигурен – нямаше и магия, която можеше да изгради общо бъдеще между него и нея! Тини тъгуваше за Земята…А той? Той искаше нея, но беше част от този Магически Свят!”

***

   „ Какви деца!” – си мислех, припичайки се под слънцата. Не! Не моите. Боже! Те са си ясни, че са пакостливи, но са просто деца. Дори и Алиди засия по различен начин след като се появиха малките. Те са, слабо казано, щурави сладурковци и ми е много, ама много трудно да бъда строг родител, като постоянно една глупава усмивка грейва по лицето ми, особено като наблюдавам как с огромно удоволствие обичат да пакостят на баща си, макар че в последствие заспиват уморени в топлите му и нежни прегръдки. За мъжете става въпрос. Магически или не – те си остават едни големи деца. До колко пораснали – не е ясно, но… Моят четиристотин годишен, висок и тежкотоварен драконланд, свекърът ми (ако може така да се нарече, доста сносен мъжки екземпляр с приказно излъчване), Исбул, Ерми, Вананд, Гоар, Сессар, Анзи, Мармиас и Елемег и разбира се Зенту и Максиминас бяха като стадо петли, всеки със своето си оперение и гребен и в момента, под зорките ни очи, предлагаха една доста интересна гледка. Крал Джефри и моят магичен съпруг в момента се  надпреварваха кой ще покаже повече сила и ловкост на платформата, която изобразяваше облачната природа на Елнаха. Понякога мъжете се държаха така – мислеха си, че победата на единия или другия ще му донесе повече придобивки в очите на любимата жена. Лично аз, а и сигурно и Линеади, мислех само за това да не се наранят и дано да не се разсърдят един друг. Поне ако приличаха на земните мъже – натам отиваше работата с вече видимо доста нагорещената битка. Намирахме се на площадките за магически двубои, които се използваха за вид биатлони между различни по сила и големина противници, понякога и триатлони между различни хора, представители на отделни раси…Та, Площадките бяха големи, кръгли дискове, които можеха да се въртят, да летят, да се обръщат надолу, нагоре, въобще имаха различна сложност на дуелиране и бяха оцветени в цветовете на расите от Магическите планети. Диаметърът им беше сигурно поне 50 метра.  По просто казано - един токтул, можеше да се дуелира с един феникс в блатата на Фейринда. Въобще, беше доста интересно да наблюдаваш движенията на блестящите, силни тела под светлината на двете слънца. Развети коси, тръпнещи мускули под опънатите ръце, опнатите лица…Беше си наистина неописуемо изживяване. Разбира се генерал Борсоногос беше реферът на двубоите, заедно с още двама драконланди. Наясно бях, че всъщност планетата Драконда беше населявана от най-добрите воини на магическите раси, така че всичко, свързано с борби, сила и ловкост беше тяхна запазена марка. Ние, разбира се, като женска агитка, състояща се от двете ми свекърви - съкровища, принцеса Ети, моята дъщеря Алиди и от мен и Тини се намирахме на друг вид платформа, откъдето спокойно можехме да наблюдаваме приятелските тренировъчни двубои. Малките ми калпазани ги оставих на Дворчо. Не че не ми липсваха, макар да знаех, че само да го помисля и Джонатаас ще прекрати двубоя си и ще се върнем в двореца, но все пак, наистина всички имахме нужда от развлечения, извън кристалното му внимание. Понякога и той, дворецът, беше твърде задушаващ, а и ме побъркваше с непрестанните си въпроси или правила. Тази купчина кристал просто беше имала прекалено много време да се занимава с всички книги и истории, а и дълго време никой не му беше говорил и се беше чувствал самотен. Сега всичкото това енциклопедично знание и внимание се изсипваше върху мен, а аз наистина нямах капацитета да възприема толкова нови неща и то за възможно най-кратък срок.

  Беше си забавление да наблюдаваш двубоите, особено като всяка платформа, представляваше част от природните дадености на планетите в Магическата галактика. Например на Токту можеше да се спуснеш с шейни по някой замразен небосклон, на Феникса можеше да се разхождаш сред пустинен пейзаж от огнен пясък и странни пламтящи палми. На Елнаха, всичко беше въздушно – все едно живееш сред облаци. Това наистина ме заинтригува. Да виждаш пухените кълбести растения, приличащи на онези балони, които ставаха на кученца и котенца…Беше доста красива гледка. Арки от дъги, бели куполи и стени, дъждовни водопади, черни кълбести планини с проблясващи назъбени светкавици…Е, това последното не ми беше по вкуса, но пък покрай слънчевото и небесното, знаех че има и другото – дъждовното и буреносното. Общо взето с човешкия си мозък възприемах Елнаха като рай на небето, а Феникса като Ад. Само че, всъщност бяха по-красиви и пълни с живот от картинките, които обрисуваха Ада и Рая на Земята. Но можеше и Елфиния да бъде  по-близко до някакъв вид Ад…ако беше Ад. Превеждах си я нещо като планетата на нощта, защото там денят и нощта имаха обратно значение. Когато беше тъмно си беше ден и всичко светеше с красотата си, когато беше ден, всичко изглеждаше безцветно сиво. Платформите наистина си бяха вид интерактивна дъска за опознаване на Магическите планети, само където ти можеше да влезнеш и да усетиш , дори и на допир, че всичко съществува и е живо под дланта ти. И докато като гладно птиченце, местех глава ту към един двубой, ту към друг, опънала напред вратле, в един момент в полезрението ми попадна смачканата и тъжна физиономия на приятелката ми. Кръстосала крака на подвижната табуретка, тя чоплеше нещо по маникюра си, сякаш нищо наоколо не и се виждаше интересно, макар че за първи път присъствахме на подобен род занимание. Да, може и да бяхме от няколко месеца на тази планета, а и в космоса, но аз наистина не бях виждала досега Тини да се държи по-този начин.

       - Е, ще ми кажеш ли какво има или мислиш още да се цупиш? – директно я налазих. Тя разсеяно вдигна очи към мен, сякаш беше мислила за нещо далечно.

       - Какво? – отговори ми несигурно.

       - Да не се разболяваш? М-не, не мисля…По-скоро има нещо, което те тревожи…- бях приближила към нейната, приличащата на бухта табуретка, която служеше за седене.

       - Няма нищо Мия. Просто съм уморена. – отговори ми тя. Не бях съгласна. Опитваше се да избегне разговора ни, но нямаше да и го позволя.

      - Виж сега, винаги сме били искрени една с друга, хайде да не започваме сега да се правим на интересни,а? Давай истината! Колкото и да заболи, все пак, както сама знаеш я предпочитам пред това да ме взимат за мезе, като ме лъжат и ми правят въртели.

Красивото  и нежно като на порцеланова кукла лице се вдигна към моето и очите на Тини се впиха в мен.

      - Е, добре, що толкова настояваш! Просто ми липсва проклетата Земя! Доволна ли си?

     - И на мен ми липсва! – възмутено и отговорих. Разбира се, че беше така. Липсваше ми мириса на росна трева след пролетен дъжд, люляка, лятната мараня и миризмата на разтопен асфалт по раздрънканите български пътища. Липсваше ми вкусът на планинската вода, която все още можеше да се опита на някоя чешма по пътя, соленият аромат на морето, дори препълнените с туристи пясъчни  плажове. Липсваше ми тази земя и това е.

      - Да, сигурно... – отвърна ми някак с половин уста Тини, но с една нотка в гласа, която ясно ми говореше: „ Ти само така си приказваш, а иначе…”.

Е, запали ми се всичкото вътре. Директно натиснах педала до долу и отпраших на полу съединител:

     - Слушай какво! Когато бяхме на онази планета и аз исках да си ходим,не ти ли го казах направо? – когато Тиен ми кимна утвърдително, продължих, - Е, не стана! Дойдохме тук и засега сме тук!Просто трябва да го приемем.

Ама наистина се ядосах. Поемах въздух през носа си и имах чувството, че ноздрите ми са достигнали големината на огромни кратерни дупки. Опитвах се да се успокоя сама, защото странно, дори и за самата мен, усещах някаква надигаща се вълна дълбоко в гърдите си, а това не беше никак нормално. Откакто се събудих от „разходката” си из дебрите на Дворчо и след срещата ми с  Прародителката Господарка, усещах нещо странно и могъщо в мен. Все пак от раждането на малките ми сладурчета не бяха минали повече от 30 денонощия, но аз все пак се възстанових доста бързо, а и децата растяха с  още по-бърз темп. В началото, когато ги видях в прозрачните като яйца обвивки, свити и …Ами не си беше много хубава гледка, но пък всяка жена знае, че въобще не му е лесно това раждане, но…Те вече бяха пораснали и изглеждаха повече, като едногодишни деца, отколкото като едномесечни бебета…Та, докато бях в безсъзнание из дебрите на кристалната душевност на двореца, аз май получих нещо, което не бях искала, но не можех и да махна. Знаех го – бях станала по-силна и някаква магия се криеше дълбоко в мен. Това ме караше да бъда по-отговорна и по внимателна. Въобще не си беше шега работа да разхвърляш магии насам-натам. Така мислех и преди, още когато четях книжките с приказки на Земята. И тогава това да си магьосник или да имаш власт , или да бъдеш звезда за мен беше нещо, което вървеше ръка за ръка с огромна отговорност. Заради всички тези неща сега си дадох малко време преди да продължа, но Тини ме изпревари:

    - Ти си имаш вече семейство! Имаш си дворец, подчинени, деца и… –думите и, пълни  с укор  ме заляха и аз просто реагирах:

    - Да! И част от това семейство винаги си била и ти. Те са наше семейство, не само мое, но това не означава да забравим от къде сме дошли и кои сме! – после изведнъж реших, че трябва да бъда по- мека, въздъхнах  и продължих:

   - Съжалявам, че за момента не знам начин по който да се върнем на Земята бързо и безопасно. Не ме гледай така! Нима си мислиш, че съм забравила за родната си страна?

   - Имаш всичко това и си Кралица, защо съм ти аз или някакви си хора и…

  - О, за Бога! Какъв е проблема, освен че изпитваш носталгия по Земята? Аз също изпитвам, но има и други неща за които да мисля. Да не мислиш, че не знам колко е трудно това?

   - Ти беше сирак и нямаше истинско семейство,  а аз… - гласът и се прекърши. Разбирах я, но не я оправдавах. Приятелката ми току що, хем успя да ми се оплаче, хем ме и обиди, напълно съзнателно. Наясно бях с цялата картинка, защото аз също имах моменти, в които изпитвах трудно преодолимо желание да скоча, да си грабна децата и да побягна към Земята. Смешно е, и е тъжно. Първо, няма как да стане това да тичам из Космоса с деца под мишниците. Второ това си бяха вътрешните ми пориви, а реалността беше друга – трябваше да се приеме. А и – оставя ли се мъж, като Джонатаас! Отговорът е ясен – абсурд! Само че аз знаех и че проблема на моята приятелка не беше само носталгията по родната ни планета:

   - Виж сега, за носталгията разбирам, но мисля, че най-вече се чувстваш така, защото някой ти липсва. И то много! – опитах се да и го кажа по най- спокойния начин, но реакцията, която последва ме изуми:

    - Знаеш ли, много си груба! – извика ми тя насреща.- Стана много голяма работа и вече взе да казваш кой, какво чувства и мисли!

    - Какво?! – тръснах глава. Не, наистина не исках да повярвам, но се случваше – Тиан ме обвиняваше в нещо, просто защото нямаше къде да излее лошото си настроение.

   - Да, груба съм! Щом искаш нека бъде така. Съжалявам, че той ти липсва, но понякога става така – нито аз, нито ти имаме вина, че го извикаха, а както знаеш заедно с титлата принц вървят и отговорностите, не само придобивките.

   - Не може ли да бъдеш по-тиха? – почти ми изсъска Тини отсреща.

   - Щях да съм, ако някоя наперена корейка не беше решила, че съм кошче, в което може да хвърля несъществуващи вини! – и отвърнах твърдо.

Тя замълча, но видимо по лицето и се отрази, че съжалява за избухването си. Аз продължих, но вече с малко по тих глас:

   - Аз съм ти приятелка Тини…Човек, сирак, най-долно същество, Кралица – все едно за каква ме имаш или другите ме възприемат. Аз съм ти приятелка и ще говоря винаги истината. Когато трябва ще бъда до теб, за да викаш, да плачеш и да те прегърна, но понякога, когато си така несправедлива ако трябва ще те сдрусвам, за да се осъзнаеш. Просто беше достатъчно да кажеш едно „Липсва ми.”. Разбирам те, но нямам вина, че той  не е тук, както и ти няма да имаш, ако ми липсват децата и Джонатаас…

   - Права си. – с треперещ глас ми отвърна тя. – Съжалявам, просто днес не ми е ден.

   - На всички ни се случва! – отвърнах и с усмивка. – Все пак сме хора…с магия или без…

Тя ме погледна и с тъга промълви:

  - Е, да ама той няма да дойде с мен на Земята, а и не ме иска…- спря и просто махна с ръка. – Да яде развалена соева паста! Когато се прибера на Земята ще взема да се съглася на уговорен брак и готово.

Разсмях се на киселата и физиономия, с която ми каза думите.

   - Тини! – отвърнах и през смях, - Как може да си едновременно толкова ранима и така упорита?!

  - Ами… - отвърна ми и тя през крива усмивка, - Може би, както и ти можеш да бъдеш така ранима и толкова твърда, силна и безкрайно искрена…

Смехът ни екна из просторите на Кендрийските висини. Да, понякога трябваше да се скараш с най-добрата си приятелка, но да достигнеш до момента, в който чистосърдечно можеш да се надсмееш над глупостта си да бъдеш сърдит на света, просто защото денят ти е крив. В спора, наистина се ражда истината, а тя може и да е горчива, но с нея се живее някак по-лесно.

***

„ Не вярвам Харушин да и е казал подобно нещо? – Кралицата на Драконда се обърна към Линеади.

„ Не би могъл! Не и ако не я заплашва нещо.” – отвърна и Лин.

„ Тези двамата са като разсърдени деца – винаги се дърпат за нещо, а просто трябва да се сгорещят и да се напаснат!” – засмя се Кралица Тиалин.

„ Тиа! „ – възмутено се разсмя и Линеади, - Бърза си ,както винаги, но Хару не е такъв, той е винаги внимателен, опитва се да дава всичко от себе си, той…”

„ Той е мъж намерил своята половинка!” – прекъсна я Кралицата на Драконда, - „ И само това е достатъчно да бъде всичко онова, което не е бил досега!”

***

„Ама какви ги вършите? Пак ще ви одера по носовете!” – смъмри своите братя, малката принцеса Тиалин.

„ Ваше величество, дръжте се спокойно, че Господарката ще помисли, че имате от онези неща, които карат красивото ви личице да се гърчи! А и Негово Величество Престолонаследникът пак ще „черви бузи”(Така и не схванах значението на това), да ви прикрива, че всъщност сте много контактни „сладки бебчета”. – предупредих я аз. То, че бяха сладки, сладки бяха Техни Величества. Пухени, едни такива, с  много интересни гънки, като малките току-що появили се катончета. Набръчканки…ама красиво-грознички…Така де…  Те са едни такива голички, и накъкренки… Не понасям по магическите си неврони малки катончета! Ама се налага и покрай Техни Величества и това, което постоянно ме полива да търпя…Катонче и то, женско при това…Магията да ме промени, ама си е…Дразнещо! И взаимно не се харесваме с това голото…Бубу…Така го кръсти Краличката. Дълга история, но Господарката си е направо чудо, даже и в Магическата галактика…Катон  в двореца?! А иди я разбери?!Ама сега не му е ред да се занимавам с това, а трябва да наглеждам Техни Величества.

Та, Хару и Джи, както ги нарича Нейно Господарско Величество, имат дарът на магията. Често се носят из въздуха и са си „калпазани”. Имат розовееща кожа с лек матов оттенък. Приличат си на човеци (така де, на Господарката, искам да кажа), но единият има сивите чисти и блестящи ириси на Престолонаследника с лек езерен нюанс, а другия - черни и дълбоки зеници, като на Космическа непрогледна нощ. Хару е с лунно сребристите ириси и с блестяща черна коса, а Джи, или Принц Джефри е с тъмни очи и със светли и разпилени като лунно-жълти кристали коси. Нейно Величество Тиалин, или Тили(пак Господарката) има лек релеф на кожата, буйни черни коси с един сребрист кичур, точно отпред, който постоянно стърчи и непримиримо не се подчинява, а е своеволен и накрая Краличката сложи една панделка и сега той си се ветролее и подскача на малката главичка на принцесата. И, разбира се, принцесата притежава огнено езерни очи, като бездънен вир под ясна слънчева светлина. Общо взето не ми е ясно на кого повече прилича – на Престолонаследникът или на Господарката. Матовият цвят на нейната нежна и накъкрена кожа подчертава още повече светлината на очите, но тя не може да лети. Но, пък си има други способности, които когато поотраснеше малко щяха да избият и…Чудех се само Краличката ми как ще ги наказва тези деца?! Точно в този момент двамата принцове висяха от един рафт в голямото помещение, където по принцип се забъркваха вкусотиите по магически начин. Джи и Хару имат  страшно много магическо желание да ядат меки пухени топчета…И ги намират, където и да ги скрия. Поразията, която цареше в помещението си беше все едно след нападение от мракояди. Това са доста всеяден вид бръмбаровидни. Посипаните съставки, магически прахове и бои, летящи колби…И…това катонче – Бубу! Така скимтеше, все едно то, а не аз трябва да оправя цялата бъркотия. Дано Господарката се забавят, че ще ми дрънчат кристалните драперии.  

Следва...