Усещаше крилата си изцапани. Не, чувстваше ги кални. Цветовете бяха разсипани, размазани един в друг. Нямаше я дъгата. Той премина като дъжд. Но след него болеше. Болеше я някак неестествено – хем от дълбоко, хем точно под брадичката. Горчеше. Ама много, много горчеше.
***
Къде ми е дъгата?!
В тревата шушна нечие чуждо крило:
- Здравей, красавице.
Не вижда ли, че жаля?! Не вижда ли – крилата ми са траурни…
***
- Обичаш ли Слънцето?
- Разбира се, че го обичам.
- Повече ли от мен?
- Не, не повече, просто… е различно. То ме кара да се смея, гъделичка крилата ми…
- А аз съм Бурята, така ли? От мен са ти сълзите, нали?
- Не, аз те обичам, ти си пречистващият дъжд, който твори дъга.
- Но Слънцето те кара да се смееш. А Луната, а? Тя какво, сигурно преспива вечер в крилата ти?!
- Не, не… тя заплита сребристо. Помниш ли колко ти харесваше в началото…
- Не се оправдавай. Пеперудите нямат време за чувства.
- Не е вярно! Аз наистина те обичам.
- Ами Вятъра?! И него ли обичаш?! Разпръсква аромата на цветята по коремчето ти. Не се оправдавай, така ли е?
- Да, но…
- Тогава го обичаш, нали? Толкова често ти шепне на ушенце… Какво ли?
- Той е приятел.
- Да де…И той е приятел. Е, значи пеперудите си имат много приятели…
- Да, но трудно се влюбват, а любимият е специален. За мен, ти си специален. Дарих ти цветността на своята обич.
- Нищо повече от това, с което може да ме дари и най-обикновено цвете.
- Но цветята ухаят за всички, а аз…
- Ти имаш чувства?! Не ме лъжи.
- Всеки твой шепот, всяко докосване, топлината на шоколада в очите ти… са оставили спомени не по крилете, а в душата ми. Обичам те.
- Това не ми стига.
- Аз съм само една пеперуда…
- Научи ме на Светлина.
- Как да те науча, ако не я носиш в себе си.
***
- Виж, Слънчо, на прозореца е кацнала пеперуда. Красива е, нали?
- Не, мамо, тъжна е. Някой е откраднал дъгата от крилете ù. Като паднал ангел е. Светлината… Светлината я убива, защото е имала смелостта да обича.
© Мери Добрева Все права защищены