Усещаше крилата си изцапани. Не, чувстваше ги кални. Цветовете бяха разсипани, размазани един в друг. Нямаше я дъгата. Той премина като дъжд. Но след него болеше. Болеше я някак неестествено – хем от дълбоко, хем точно под брадичката. Горчеше. Ама много, много горчеше.
***
Къде ми е дъгата?!
В тревата шушна нечие чуждо крило:
- Здравей, красавице.
Не вижда ли, че жаля?! Не вижда ли – крилата ми са траурни…
***
- Обичаш ли Слънцето?
- Разбира се, че го обичам.
- Повече ли от мен?
- Не, не повече, просто… е различно. То ме кара да се смея, гъделичка крилата ми…
- А аз съм Бурята, така ли? От мен са ти сълзите, нали? ...