Всяка делнична сутрин вървя по едни и същи улици. От години. Тръгвам по нашата улица, пресичам шумния булевард, минавам край музея, остава ми една отсечка до автобусната спирка. Най-досадната. Сиви блокове отляво, безлични масивни къщи отдясно, а на ъгъла кварталната баничарница изтласква свежестта на утринния въздух с тежката миризма на тестени закуски.
Имаше само едно място по тази невзрачна улица, което ме караше да забавям крачките си и да поглеждам с любопитство встрани. Един голям двор, а далече в дъното му – стара двуетажна къща с основи от камък, опасана от тъмнокафяви греди. Дворът беше потънал в зеленина, с много храсти, дървета, треви и цветя. Не личеше някой да полага особени грижи за растенията в двора. Беше едно почти диво кътче насред бетонирания град. Вече никъде из центъра не може да се види такъв двор. Прекрасно място за детски игри! Можеш да играеш на криеница в него. Можеш да си закачиш люлка на черешата. Две здрави въжета, една дъска – и готово! Можеш да измъкнеш е ...