Петя, или още наричана Пепи от родителите си, беше 18 годишно момиче, което живееше все още у дома. Тя беше единствено дете в семейството на аптекарката Таня и директора на предприятие Димитър. Родителите ù бяха що-годе заможни хора, можеха да си позволят известен лукс и обичаха да глезят до полуда дъщеря си. Пепи, разбира се, приемаше това като някаква даденост и задължение на родителите си. "Те са ми дали живот и са длъжни да подсигурят съществуването ми" мислеше си често Пепи. " Освен това толкова саможертви правя заради тях... Ето например колко много се старая в училище. Всичко на всичко правя, само те да са доволни от мен. Е, разбира се, те не знаят, че изкарах тези пет години благодарение на приятелките ми Любомира и Деница, които са отличничките на класа. Всеки път преписвах домашното от тях, а на контролните те пишеха на индиго и после тайно ми подаваха листчето с отговорите. Но това няма голямо значение, важното е, че имам  добър успех. Тази година завършвам и ще кандидатствам в университета... само и само те да са щастливи." И тя тайничко въздъхваше, мислейки си за собственото си благородство и себеотрицание.

Пепи никога не беше работила, никога не беше се издържала сама и не можеше дори да домакинства. В къщи майка ù готвеше, переше и гладеше, а баща ù чистеше с прахосмукачка, подреждаше ù стаята, оправяше ù леглото. След като се прибереше от училище, тя хвърляше с умора чантата си на земята, обуваше домашните си чехли и телефонираше на работата на майка си:

"Какъв ден имах днес само, майко - казваше тя с глас на мъченица и майка ù настръхваше от притеснение - изпитаха ме по история, а нали знаеш колко много бях чела, цяла събота това правех... - тук тя въздъхваше, спомняйки си чата с приятел в събота, който продължи цял ден - и накрая тази ужасна жена ми писа 4... Въпреки че ù казах всичко, което знаех... (Добре, че беше успяла да си направи малко пищовче, от което сричаше отговорите на въпросите... Накрая на учителката ù омръзна и ù писа една четворка, колкото да не се занимава повече). А по математика проверяваха домашното, дето го писах цяла неделя... (което бе преписала предното междучасие) и ми излезе душата от притеснение, дали не съм объркала нещо... (домашното на Деница почти никога не съдържаше грешки). Ужасен ден, мамо. Сега ще си легна да поспя, че не издържам повече.

- Почини си, маминко, уморена си, тази гимназия те разсипа, пиленце, ама нали си ми амбициозно и трудолюбиво, та толкова много се стараеш, писенце...

Пепи затваряше телефона и дълбоко въздъхваше. "Разсипвам се от учене заради тях" След това се прозяваше, довличаше се до леглото и лягаше без да се съблича и скоро потъваше в дълбок, "възстановяващ" сън.

Решиха Пепи да учи под платена форма на обучение. Такова беше самото желание на Пепи. "Маминко, знаеш колко много се старая в училище. Ами ако на изпита нещо се притесня и не се справя? Толкова искам да вляза в този университет, ще умра, ако не ме приемат. Не е ли по-добре да сме сигурни, че всичко ще е наред?" Родителите ù се съгласиха "Нали затова работим, за да ù осигурим добро образование" мислеха те.

Лятото за Пепи мина спокойно. Докато връстниците ù учеха през нощите, обикаляха страната, за да ходят на изпити, явяваха се в различни университети, за да имат по-висок шанс да бъдат приети, Пепи се излежаваше на централния плаж с приятелки, четеше любовни романи и ходеше на маникюрист. Но въпреки това тя продължаваше да страда от световната несправедливост- „ Свършиха безметежните години, мислеше често тя - сега ще трябва да се трудя двойно повече в университета, за да бъдат доволни родителите ми”.

Дълбоко в себе си обаче тя изпитваше особен страх. Да, страх. Тя много добре виждаше, че повечето момичета и момчета на нейната възраст вече работеха, за да печелят собствени пари и да подпомагат семейния бюджет, освен това учеха сериозно, защото имаха амбиции. Но Пепи не беше от тях. Веднъж близък приятел на семейството, чиито деца бяха възпитавани по съвсем друг начин, не се стърпя и каза: "Под похлупак я гледате щерката. Не искам да ви се бъркам, но многото глезене понякога скъпо излиза. Децата трябва да се научат сами да оцеляват, защото няма винаги да сме до тях". Тогава Пепи за пръв път изпита този страх. Страхът, че родителите ù може наистина да се усетят и да решат да се държат строго. Да искат от нея да си намери работа, да ù спрат джобните или да я следят дали учи. Да я накарат да се грижи за къщата, да полива цветята и да глади дрехите. Да не ù купуват все скъпи парфюми и дрехи, да не ù дават пари за заведения и излети. Ами тогава? Страхът от подобна промяна в статуквото я парализираше. Трябваше да намери изход, начин да запази това положение колкото се може по-дълго.

И тогава ù хрумна спасителна мисъл. Пепи се улови за нея така здраво, като удавник за сламка. Приятел! Да, но не какъв да е, ами солиден, с добър доход и кола, който да я води по почивки и да ù купува парфюми. Щеше да прехвръкне като птичка от семейното гнезденце в брачното ложе. Така нямаше да е нужно да работи, да се самоусъвършенства или да учи. Отново щеше да има всичко наготово. Освен това, понеже не ставаше за домакиня, избраникът трябваше да умее и да готви, да обича да чисти и да се грижи за дома като за градина.

Да де, но къде да намери такъв екземпляр? Пепи не беше хубавица, а и поради вродения мързел и честото търкане на канапета вкъщи и обилно похапване, беше добила формата на малко тантуресто буренце. Косата ù приличаше на пчелен кошер, тъй като я мързеше да я сресва, а и понеже беше леко мърлявка и не се къпеше често, понякога и понамирисваше. Определено ù трябваше една доза пълна промяна. Застанала пред огледалото, тя дълго и тъжно констатираше неминуемите пречки, които стояха на пътя ù към постигането на заветната цел. "Кой ще ме вземе такава? - прихленчваше тя. С тез паласки, с увисналото коремче и рошавата коса. Мъжете няма и да ме погледнат. Ще си остана стара мома, и кой ще ме издържа и грижи за мен? Горката аз, само за мъки съм родена."

Но с хленч нищо не се постига, и въпреки природната си склонност към драматизации и трагедии в няколко действия, Пепи реши да направи усилие. Самото решение за подобна дързост я накара да се чувства героиня в собствените си очи.  Трябваше да открие обекта на нейните желания, а после щеше да му мисли как да го омае. Но къде можеше да срещне такъв? Пепи се замисли упорито. Колегите ù в университета бяха младоци, които припечелваха някой и друг лев и веднага го изхарчваха по студентските кръчми. От съседите нямаше подходящ обект, пък и повечето бяха семейни. В дискотека и бар да срещне мъжа на живота си ù се струваше нереално. Оставаше интернет.

Да, в интернет влизат всякакви хора, може и нейният да е там. Само трябва да дебне и да чака, и той ще се появи. Тя бързо се регистрира в няколко сайта за запознанство и си направи примамлив профил, обвит от тайнственост и особена тръпка. Дузините любовни романи, които беше изчела, ù помогнаха да оформи един загадъчен и привлекателен образ, нямащ много общо с действителността. После се нагласи и зачака като стар рибар, да се улови някой в мрежата ù.

                                                           *************************

(По действителен случай, очаквайте продължение.)