Персонална фенка

Актьорът Илиан Кралевски въздъхна. Тежко и с премерена доза драматизъм. Направи го патетично, като че беше на сцена. Споменавайки това място, където част от народа прави какво ли не, само и само да му ръкопляскат, да получи цветя и други ухажвания, трябва да се върнем малко назад в личността на вече споменатия лирически герой, та да ни просветне по-добре като как така се получи, та стана герой и на настоящия разказ.

По рождение Илиан носеше фамилията Мисирков. Като взе да отбира това-онова за живота, замисли се дълбоко и вътрешния му глас направо изкрещя против тази фамилия, макар и родова. Така узна с потрес, че някой си от прадедите му, вместо да пасе говедата, решил да се прави на новатор и завъдил мисирки. Цял орляк или както му се казва там. Селяните се дивели над крякащите птици, и вече се досещате, че на споменатия прадядо-новатор в животновъдството, за краткост взели да му казват Мисирока. Съпругата му от своя страна станала Мисирката, а челядта – малките мисирочета. Увенчан с тая отличаваща го черта на битието, прадядото го притурил и към фамилията, демек – да се знае, че именно той е родоначалник в развъждането на пернатите твари. Самият Илиан беше Мисирков неосъзнато до първи клас, когато по случай училищното тържество не изрецитира наизуст стихотворението Хаджи Димитър. Прочувствено, патетично, с подходящи паузи и движение на ръцете, с блясък в очите и величествен поклон. Салона гръмна в овации. Точно в този момент Малкото мисироче, както нормално го наричаха, се замислило. И мисли не за годините му щъкали. Конкретно на въпроса. Тогава решил да се посвети на актьорлъка, да владее сцените, масите, режисьорите и други съпътстващи персони, за които все още не знаел, но му минавали през ум. И като как ще ме обявяват, питало се малкото тогава същество? Като Илиан Мисирков! Род, род, ама що да нося последиците …или нещо такова е щъкало из остриганата му глава.

По-нататъшни действия последвали при навършване на пълнолетието и решението да направи първия напън към сцената. Тогава именно Илиан притурил към името си Кралевски. Беше проучил, че прадядото на майка му е от едно село, именувано Кралев дол. И понеже Кралевдолски не звучело съвсем артистично, се спрял на Кралевски. До тук с историята на името и както си му е редът, да преминем към основното действие, в случая актьорлъкът на Илиан и обзавеждането на личността му с фенки.

В началото на кариерата му този въпрос не го вълнуваше, защото нямаше и фенки, а почитателки. А то е нещо по-просто от по-сетнешните фенки, част от които деряха фланелките си, но по повод рок-концерти. Затова и много не страдаше. Но когато и почитателките се превърнаха във фенки, съпровождащи съответния актьор тук-там според възможностите, него го хвана яд. Ергените-актьори имаха разнообразен набор от фенки, които периодически се сменяха. Гледаха с блеснали от обожание очи, млатеха ръце в несвяст на премиерите, хвърляха цветя на възлюбения си, причакваха ги по кьошетата, сегиз-тогиз им правеха мили изненади в гримьорните, а бе цял арсенал от нежности и внимание. Семейните също си имаха фенки. Но някак си по-прибрани. Те се спотайваха на по-задни редици, защото съпругите се курдисваха на първи ред. Обаче фенките идваха и по репетиции. Сядаха според семейното положение на обожаемия и почваха да реагират. Както казахме, ергените получаваха явни поздравления и насърчения, а семейните зяпаха по задните редове, белким зърнат очите на скритите си обожателки. За да запазят реномето и на двете страни, те се криеха зад тъмни очила и само вдигаха срамежливо ръка – демек, тук съм, мили, тук съм единствени мой и ненагледен. Сигурно такива неща са си мислели, само за Илиан Кралевски нямаше кой да мисли. Освен жена му, която въобще вече не мислеше за него, защото имаше много работа в проектантската организация и се скапваше от чертежи. По тази причина Илиан крееше, погледът му помръкна, талантът му взе да се спаружва. Обхвана го ужас! Може ли липсата на фенка да стане причина театърът да се лиши от несравнимия му талант? Не може… ама като нещата се сдухват, при това от толкова маловажна на пръв поглед причина, какво да прави?

Така до една вечер, когато Илиан забеляза за трети път пищна мадама, пльоснала се на първи ред, пети стол, току до младата съпруга на новозадомил се колега. Гледа Илиан, мадамата държи рози. Червени! И го гледа. Него! Единствено него. Тука има нещо, за секунда му мина през ума, но бързо се вторачи в сцената, да не сбърка репликата. В края на представлението мадамата хвърли букета в краката му, придружен с въздушна целувка. Илиан и се поклони благодарствено. Само за нея.

Мадамата изцвърка тихичко от радост. Ама той чу. Ей, че женище, душата му се възрадва. Голяма работа! Пак се поклони и съвсем леко и кимна с глава. Ще разбере, няма начин, ще разбере да дойде в гримьорната за личен поздрав…

Таман сваляше антерията, с която играеше на сцената и на вратата се почука страстно. Веднага след това се показа и мадамата.

- Здравейте! – изчурулика женището. – Нали не е много нахално, ако споделя лично впечатлението си от вашата невероятна игра, от таланта ви.

- Не! – издума радостно той.

- Ох, как съм впечатлена, вие сте несравним, високо над другите блестите, сияете направо…

- Е, чак пък!

- Не, не скромничете, сияете, блестите като изумруд! Вие сте титан, вие сте гений, Марлон Брандо, сър Лорънс Оливие сте!

- Е, чак пък! – възкликна повторно Илиан, за да подсили драматизма на ситуацията.

- Ми така е! Аз само вас гледам и не мога да ви се нагледам! Толкова енергия блика от вас! Толкова плам и прочие!

- Толкоз ли?

- Толкоз… - оная зажумя и притвори очи.

Жената приседна до него и го зяпна без да мигне. Илиян също се зазяпа по-отблизо. Голяма жена! Изпълва креслото от край до край, дори част от месата й висят от него. И всичкото и в повече бе - много коса, много червило, много руж, много думи и най-много плът! Цялата тази многокилограмова плът, до последната клетка беше подвластна на таланта му, хиляди грамове го обожаваха. Щото ако беше някоя тояга, какво щеше са е количеството обожание? Примерно около петдесет кила, а тук обожанието беше поне два пъти повече.

Няма да разказваме за месеца, през който мадамата, носеща прекрасното име Лиляна се вървеше всеки ден към театъра за да вдъхновява Илиан, така радушно приел фенката в гримьорната си. Лиляна или както нежно взе да й казва Лили, трепереше като малеби в чиния от щастие. Щом се стовареше в креслото на театъра (първи ред, пети стол и пет рози в ръка) тя оставаше като хипнотизирана. Илиан оцени този жест и се сети за песента Петнадесет лалета, където лирическия герой седеше на петнайсети ред. Лили беше избрала по-евтин вариант, все пак - криза е. Пет рози са достатъчни. Сдобил се с официална фенка, която се присъедини към отбора на обожателите и самоотвержено изтърпяваше дори репетициите, Илиан навири гребен и започна да го раздава по-наперено. Но да оставим творческите му превъплъщения и количеството овации, предназначени за трупата и в частност, за него.

Илиан беше доволен, че е като другите и се е обзавел с персонална обожателка, почитателка и върла фенка. Защото Лили се оказа върла. След петото представление, тя нахълта в гримьорната вече без да чука и седна на коленете му. Илиан едва не се стовари на земята под тежестта й, ама се удържа.

- Не мога повече, Аполоне мой, Тезей, Антей, Орфей и Херкулес на сърцето ми! – издума със сподавена страст тя и го захапа по устните. Илиан се ококори. Повече заради това, че Лили веднага му натежа неимоверно.

- Организирала съм всичко, любов моя, всичко до последния детайл! – шушнеше с горещ дъх Лили в ухото му. – Ще видиш, как нищо не съм забравила. И кисело зеле със свинско има, и руйно червено вино, както го обичаш. Само ми кацни, соколе мой! Оххх… - измуча Лили и отново го захапа. Този път в областта на корема.

При споменаване на любимото ястие, у Илиан не остана и грам съмнение, че ще се остави на любовната вълна, мощна при това, да го отвее където Лили реши. И тук леко ще се отклоним, защото въпросът с киселото зеле беше от жизненоважно значение за Илиан. Обичаше го това зеле, та знае ли се! Мазно, с мръвки, със сланинките му, суха люта чушка и рогата мерудия. Проектантката, явяваща се и негова съпруга ненавиждаше тази храна, защото изпусканите газове вонели така, че можело да обгази цялото бюро и после да й излезе име. Освен това тя не обичаше месо. Не обичаше и мазно. Въобще проектантката не се стремеше да му угажда и това докарваше Илиан до размисъл – дали да не си вдигне някой ден партакешите и да замине там, където някой ще му възвира кисело зеле.

Но да се върнем в онова гнезденце, където щяха да се разиграят паметни събития. Лили наистина се беше постарала. Щом влязоха в гарсониерата, го лъхна мирис на митичното кисело зеле и мръвка. Масата блестеше с бяла колосана покрива, върху която по всички правила на висшата кулинария бяха подредени куп ордьоври и храни, повечето от които Илиан виждаше за първи път. То не бяха сьомги, хайвери, рулца, салати Цезар Мезар… Но как ухаеше на кисело зеле – несравнимо! Проектантката, да я споменем пак и без злоба, но при вида на тази маса вероятно би припаднала от недопустимото смесване на толкова различни по състав храни. При това с основна миризма на ненавижданото от нея кисело зеле! Тя настояваше Илиян да се присъедини към световното и разрастващо се общество на вегетарианците. Да издигне в култ ориза и зеленчуците! Е, живее ли се така! А тук работата стана дебела.

Лили го покани на масата с толкова любящи очи, че Илиан беше като подкосен. То бива, бива да те обожават, ама тази жена направо ще ми издигне паметник! Ще пийна, ще хапна, пък после ще видим … нещо такова се мяташе в главата му и мислите бяха хаотични, защото киселото зеле го разконцентрира тотално.

За Илиан венец на вечерта беше хубавото вино, което се оказа френско и толкова скъпо, че ако трябваше той да го купува, сигурно щеше да получи инфаркт. А Лили, тази невероятна и мощна мадама, беше купила три бутилки. Още повече, че и тя се насмука достатъчно. Когато виното забушува в кръвта им, на дневен ред дойде и апотеоза на вечерта. Лили се изниза за малко.

Дойде след пет минути, облечена в бяла феерична наметка, под която ясно се виждаха всичките дипли на телосложението й. На няколко етажа. Всяка една от гърдите й сигурно тежеше поне пет килограма. Бедрата подържаха надипления корем на Лили, гърбът и също се тресеше в синхрон. Беше пуснала и косата си. Същинска лъвица и мечка-стръвница в едно, помисли си Илиан и дори за миг му стана страшно. Пийна още една чаша на екс и си рече, че мечка страх, но него не го е страх и хвана Лили за част от плътта й. Тя изстена сластно и го грабна като гергьовско агне.

- Ох, от кога го чакам този момент! – Илиан увисна във въздуха, понесен от мощните ръце на Лили. След миг го хвърли на леглото, а след още два мига се тръшна отгоре му.

- Люби ме, Аполоне, страстно и ненаситно! – очерта сценария по кратката процедура и отпочна действията по любенето.

Подметна го като опитен пицар тестото, хвърчеше във въздуха, после бързо се приземяваше на кревата и още не поел дъх, отново политаше из всички краища на огромното легло. На Илиан не му оставаше нищо друго, освен да се опита да подържа инструментариума в бойна изправност, ако се сещате за какво става дума. Изпълзяваше отгоре ѝ, потеше се от непосилния труд да обхване многото квадратни метри по Лилиното тяло с целувки и чат-пат за кратка отмора забиваше глава в една от мощните ѝ цици. Цели възглавници, бе, такова нещо не бях виждал, констатираше тай и продължаваше да прави каквото може. До момента, в който Лили не го подметна така, че той простена под нея. Какво ти, направо щеше да свърши две работи наведнъж, разбирайте, да изкара разни неща от двата отвора в тялото си – този, с който поемаше храна и другия, от който излизаше. Само остана без дъх. Лили го възседна също като един каубой и как не започна да подвиква тъгъдък-тъгъдък конче, Илиан не разбра. Косите ѝ се мятаха над него, той едва дишаше, а Лили все по-яростно и страстно го любеше, т.е. доизтикваше последните му жизнени и най-вече мъжки сили. Край, отидох си, Илиан едва дишаше. Що ми трябваше фенка. Поне щях да съм жив. Заради едното кисело зеле… Няма как, ще се мре. Ще осиротее сцената, колегите ще циврят, жената ще овдовее… И точно, когато му причерня пред очите и си вземаше сбогом с живота, леглото изтрещя и двамата се стовариха на земята. Страстта и най-вече килограмите на Лили туриха край на секса, но по-важно беше, че Илиан с последни сили почна да събира късчетата животец, останали в омаломощената му снага.

- Ще те изям, целичкия ще те изям! – изръмжа Лили и се оттегли към масата.

Следващите представления минаха в присъствието на върлата фенка, Илиан и кимаше лично и не особено тайно. Какво кисело зеле правеше Лили, ах, какво кисело зеле. И с много мръвки! Мазни! Сочни. А виното беше несравнимо. Много и упойващо. Освен това Лили постави матраците направо на пода. Как да остави това кисело зеле… Всичко правеше, само и само чат-пат да го възседне, да се обладават, според нея, диво и страстно. Илиан гледаше огромното женище, цялото подвластно на огромния му талант. Оная цвърчеше около него, носеше го в захлас из любовната гарсониера и като ѝ дойдеше кеф, го подмяташе на матрака. Около тях се носеше несравнимия дъх на кисело зеле с мръвки и рогата мерудия.

Колко време мина в това опиянение от ситуацията, няма значение. Важното е, че Лили напрегна цялото си същество, в угаждане на Илиановите прищевки. А той от своя страна пръхтеше все по-маломощно, също един стар Трабант беше. Хващаше се завалията за някое висящо месо по нея и изпълняваше сценарият по дивата любов, ама взе да му писва. От друга страна … киселото зеле.

Какво стана накрая ли? Нищо и половина. Илиан си отяде от любимата храна, Лили качи още някое и друго кило от подържане на компанията, а проектанктата повече не чуваше натяквания, че не угаждала на стомашните щения на съпруга си. Дето се вика – всички доволни. Но както винаги се случва – до време…

Лили се премести в друг театър. Там се появил актьор с много мощно телосложение. Ама много, баш като за нея. Илиан пострада, пострада, па взе да се утешава с гардеробиерката. Хем по служба винаги си е там, хем е порция и половина, дребна и готвела добре.

Историята мълчи по въпроса за киселото зеле и великата подробност за рогатата мерудия.