Песента на щурчетата

Сърцето несвободно от любов е храм.

Джамия или черква, разлика не знам.

Записания в книгата: любов, блаженства

освободен от рая и от ада там.

Есента е невероятен сезон... Всичко е толкова красиво,  листата на дърветата са обагрени във всевъзможни цветове. Всеки един от тях е белязан от пламъка на последните слънчеви лъчи. Дърветата се преобличат в златно и пурпурно, предвкусват тръпката от красивия танц, жадуват феерия от цветове, бленуват унесени... Есента ги съблича , шуми в короните им, прониква в сърцата им  и ги подготвя за белотата  и чистотата на снега. Всяка година тя идва със златото в косите си, омайва с аромата на мед,  на билки и  цветя, на плодове и вино...

Той обичаше есента. Тя го завладяваше, обичаше вечер да слуша песента на  последните щурчета, да усеща през полуотворения прозорец аромата от градината, да отвори книгата с любими стихове, която стоеше до главата му, да почете преди да заспи... Понякога лаят на кучето нарушаваше тишината, когато някой непознат минеше покрай къщата.

Тази вечер беше студено и щурчетата не пееха. Стана да си вземе едно одеяло от гардероба, но докато го измъкваше, нещо изтрополи на земята. В полумрака не видя какво е. „Сигурно някоя играчка на внучката е останала там” - помисли си той и се зави презглава, за да се стопли.

Опита се да заспи, но сънят не идваше. Луната влизаше през процепа на пердето и осветяваше една пътека в стаята и колкото по-нависоко се издигаше, толкова лунната пътеката ставаше все по-дълга, докато стигне до ъгъла. Там в кьошето стоеше една малка овчица, сувенир. Въртя се насам, натам и в един момент я видя. Вгледа се внимателно и сърцето му се сви.Това беше едно агне, както той го наричаше, символ на страните от островите. Стана вдигна го и... тогава светът се завъртя... Всички спомени с получаването на този подарък  го връхлетяха като лятна буря. Седеше на леглото, държеше го в ръка и вече не усещаше студа...

Беше отдавна, преди години, към края на лятото. Той отскоро на нова работа и почти всички колеги все още бяха в отпуска. Имаше някакъв ангажимент извън офиса и  се канеше да се прибира, когато реши да изпие едно кафе. Времето беше хубаво, пък и за никъде не бързаше. Огледа се къде да седне и тогава видя на една маса почти на тротоара  сама млада жена, която усърдно пишеше  и отмяташе нещо в един тефтер. До нея на един от столовете  стояха чанти с разни покупки.Тя бе толкова вглъбена в това, което правеше, че само кимна с глава на въпроса му дали е свободно при нея.

Обичаше да пие кафето горещо и  беше готов да става, когато тя вдигна глава и му се усмихна. Предстоеше ù пътуване след няколко дни и тя се подготвяше за него. Той се зачуди защо им трябва на жените толкова много да пазаруват преди почивка, като нищо от това не използваха и веднага си представи големия куфар, който съпругът ù щеше да качи до хотелската стая, тя грижливо щеше да разопакова и нареди в шкафа всичко онова, което носеше и след няколко дни пак така грижливо щеше да го подреди в същия куфар без почти нищо да е обличала, но такива са жените... какво да се прави.

В следващия момент звънна мобилният ù телефон и тя, докато  говореше, извади от чантата плик със снимки, които  бързо преглеждаше  като притискаше с рамо телефона към ухото си. Стигна до тази, която търсеше и потвърждаваше, че е чудесна и ако този, с когото разговаряше, бързал, щяла да ги прати по мейл или скайп, както му или ù било удобно.

Замисли се, че сега всички снимаха с дигитални камери и всичко веднага гледаха на монитор, нямаше я тръпката да чакаш  да видиш какво е станало от това, което си снимал, както и липсваше онзи чар, когато разлистиш албума със снимки и те сами заговорят за случилите се събития.

Снимките си стояха на масата разпиляни и случайно погледа му попадна на една от тях. Беше едно красиво езеро в Рила, до което не се стигаше по традиционна маркирана пътека. Беше изумен, че има хора, които все още минават оттам, а тя приятно изненадана, че среща човек, който знае за тази отдавна забравена пътека и който с такава любов говори за планината. Повечето ù познати  предпочитаха морето, хотелите, удобствата... но този непознат ù напомни за старите планинари, може би и защото беше с бяла брада.

Разговорът ги погълна изцяло, бяха минали часове, изпили по две кафета даже, когато изведнъж тя си погледна часовника и бързо събра чантите и пакетите, извини се, че закъснява, просто трябва да се прибира... за да стегне багажа, а още не била свършила с пазаруването. Усмихна се и отдалечавайки се, му помаха с ръка.

Повече не я видя, но споменът за този разговор не му излизаше от главата. Не след дълго и той самият замина на почивка, но не спираше да мисли за тази среща.

Дърветата вече бяха сменили своята окраска с червени и жълти листа, денят беше станал по-къс, щурчетата пееха все по-рядко, утрините бяха влажни и студени, но той обичаше да се разхожда сутрин рано в парка и... един ден я видя. 

Беше ранна съботна сутрин, слънцето все още ниско, а тя в спортен екип стоеше с фотоапарат в ръка и се канеше да снима една катеричка, която  се опитваше да премине по поляната, за да се качи на друго дърво, толкова бе доверчива, явно свикнала с хорските погледи. Спря и зачака, за да не я смути. Светна светкавицата, животинчето се уплаши и избяга, но тя се усмихваше доволно, беше успяла да улови момента.

Прибра фотоапарата и тогава погледите им се срещнаха. Това беше доста неочаквана среща. Тогава той предложи да пият кафе и учудването му бе огромно, когато тя извади от раничката си термус с кафе и му подаде чаша от димящата ароматна течност. Чудеше се какво ли още има в тази раничка?

Започнаха да се виждат от време на време за кафе или обяд, като всеки път ù носеше я горски ягоди, я други плодове, дори ù беше донесъл подарък от почивката си на остров в Егейско море , както и камъчета от различните места, които е посещавал и на които тя толкова много се радваше.  Тя казваше, че те са част от разказа, така знае за всяко място, на което е бил. Разказваха си един на друг  различни случки в планината, за това кой къде е ходил, гледаха снимки. Говореха за неговите пътувания по Дунава с каяците и за невероятните му приключения, за нейните  пътешествия из страната и чужбина, когато един ден извади от чантата си този малък сувенир и му го подари. Донесла го преди години при едно от пътуванията си, но сега решила да му го даде за спомен. Вечер, когато останеше сам, ù пишеше, понякога сутрин я „събуждаше” с някой красив стих... когато можеха, се разхождаха край езерото в края на града и непрекъснато говореха, но... една сутрин съвсем неочаквано  всичко беше сковано от студ и сняг. Листата на дървета все още бяха в онези красиви цветове, но сега бяха попарени от скреж, нямаше я песента на щурчетата, просто зимата бе дошла, а с нея и брулещият студен вятър.

Остана само спомена за красивата  и топла есен.

Дали затова обичаше този сезон или просто вече остаряваше...

Луната беше огряла цялата стая. Той седеше в леглото и държеше агънцето в ръце. После стана и го прибра обратно в гардероба.

Отвън едно самотно щурче запя...

:)  Mila