Съвършен идиот, автентичен селяндур, неудържим разбойник, несравним простак, самовлюбен олигофрен, дебелоглав кретен и... още много подобни определения можеха да се лепнат върху това име, но най-изразителното бе това, с което хората го бяха титолували - Петко Алата. Като същинска хала помиташе всичко нормално, за да го направи ненормално, всичко хубаво, за да го претвори в лошо, всичко красиво, за да докаже, че красотата е крехка и няма място в неговия живот. И се гордееше с това, като го изразяваше чрез олигавената си ухилена физиономия. Такъв си беше Петко. От малък, като ученик, като зрял мъж, та чак до преклонна възраст. Не, не беше престъпник, рецидивист или нещо такова. Просто беше олицетворение на ненормалщината. В унисон с всичко това, той не обичаше животните, независимо какви - домашни, диви, птици, влечуги. За него всички бяха или храна или "мръсна гад".
 Стрина Веца, жена му, беше кротка и болнава женица. Докторите все не успяваха да поставят точна диагноза за нейните болежки и все ù предписваха какви ли не илачи. Комшийката, стрина Гана, наскоро ù бе казала да си вземе някое домашно животно, та белким като се ангажира с нещо друго, попрестане да мисли за болежките.
- К'воо? Жива гад дома? Па онаа Ала че го утрепе тоа час! Ооф, и на мене ми се ще да има барем едно коте тука, ама...
 Но след два-три дни стрина Веца отиде до портичката и извика комшийката:
- Ганее, що ми не дадеш за малко вашия Мърко, ма? Докъде Петко е на пазара, да се позанимавам с него, а?
- Па добре, Веце, ама да не дойне оня твоя и да го види.
- Нема, ма! Я само до обед и си го връщам.
Стрина Гана извика котарака Мърко, взе го в ръце и го подаде на комшийката си. А той бе кротък и гальовен и обичаше да му се радват. Затова не отказа новата си компания. И така започна всеки ден. Петко заминаваше на пазара, а стрина Веца за два-три часа си имаше нов приятел. Един ден стрина Веца се похвали на комшийката:
- Гане, ти знаеш ли, че вече ме не боли, ма! Мърко като полежи тука, до гърдите ми, и ми става едно топло и убаво и днеска ич ме не боли! - и за пореден път взе котарака и се запъти към кухнята. Тоя ден, обаче, стрина Веца се чувстваше толкова добре, че беше се унесла в дрямка заедно с котарака, който сладко мъркаше под гърдите ù. И ето, че Петко, като една истинска хала, дойде и развали на мига тая идилия:
- Да маанеш тоа блъарник от тука и да не съм го видел повече, що че му претрошим врато!
- Де бе, Петко, знааш ли, че Мърко ми лекува болежките!
- Ама ооу, ненормалнице! Докторете не моат да те излекуват, таа мърша че те лекува! Маани го веднъга, да не зимам чифтето!
 И така, това приятелство приключи. След няколко дни стрина Гана отиде при стрина Веца и проплака:
- Мърко! Отровен е! Ветеринара му слага инжекции, ама не помогна! Умре ми животинкатаа!
Стрина Веца я погледна жално, хвана се за гърдите, където беше болката и унило прилегна на леглото.
 Няколко месеца по-късно стрина Веца почина. Петко остана сам и някак позатихна. Ходеше омърлушен из двора и като че ли живецът в него позагасваше. Една вечер стрина Гана дочу някаква приказка откъм двора на Петко и се зачуди: "Петко и приказка!?" Нещо не се връзваше. Тайничко погледна през оградата и какво да види - Петко носеше една паничка и подвикваше:
- Яла, Мърко, яла, на ти попара! - и едно малко коте, досущ като покойния Мърко, затопурка към него. След като попарката беше излизана, Петко взе котето, влезе в кухнята, легна на леглото и остави животинката да легне върху слабините му.
Очите на стрина Гана се навлажниха от спомена по нейния котарак, но в същото време и с някаква неясна радост се усмихна. Значи Мърко бе оставил поколение. А Петко напоследък  имаше проблеми с ходенето по малка нужда.
 "Еех, Боже, трябваше ли четиригодишният Мърко да умре, за да се очовечи един 68-годишен идиот?!..."
 Кой знае...

               
                (В памет на Чочко)