9.

- Не се виждате, а? – подхвърли Юрий, когато тя влезе в стаята и затвори вратата. Стоеше прав до бюрото. Ръцете му си играеха нервно с купчината бели листове, които Адриана използваше за бележки върху лекциите си. Ясните му, студени очи я стрелнаха за момент, после той погледна към прозореца.

Адриана преглътна сълзите си.

- Не бяхме се виждали от три седмици.

Той пристъпи към нея.

- Виж какво. – гласът му бе глух. Свитите рамене и устни, отдалечения, враждебен поглед – всичко това красноречиво говореше за състоянието, което добре познаваше -  “жестоко наранен”. Оказваше се, че тя много често „го наранява жестоко“ без изобщо да разбере как го е направила. Това я караше постоянно да претегля думите и действията си и в крайна сметка, никога да не може да се отпусне напълно, докато е с него.    

- Виж какво - повтори той – аз нямам намерение да ти преча да се виждаш с него. Животът си е твой. Просто ще си тръгвам, това е. 

Понечи да мине покрай нея, но тя сложи ръка на рамото му. Той продължаваше да гледа встрани.

- Юрий . . .

Чувстваше силата на рамото, което докосваше. Този мъж я привличаше - съвършенството на физиката му, изтънченият му характер, загадъчността му. Но в този момент уязвимостта му й идваше в повече. Не можеше да започне да го успокоява отново, макар че разбираше защо е такъв. Тормозен като дете, изоставен от баща си и пренебрегват от майка си, той бе живял години наред, без да смее да се довери на никого. Разбираше страховете му, но не можеше да ги изтърпи сега, когато самата тя се боеше повече от всякога.

- Юрий, не искам да си тръгваш. Обичам те, разбери. Само че . . . – в гърлото й се надигна буца и тя преглътна с усилие – аз имам нужда да се виждам с приятелите си. На теб може да не ти трябва никой друг, освен мен, но аз не съм така. Разбери, че Николай ми е много добър приятел. Не искам да го загубя.

- Знам това – Юрий се обърна към нея. Скованото му лице се бе поотпуснало, - и знам какво става между толкова добри приятели.

- Боже! – неспособна да се сдържа повече, тя изведнъж избухна в сълзи – Познавам го от осем години! Ако нещо трябваше да става между нас, вече да е станало!

- Той е абсолютен глупак. – гласът на Юрий вече бе нежен. Изтри сълзите й с ръка и я притегли към себе си – Да те обича толкова време, а да не направи нищо. Какво е чакал? И сега, когато вижда, че имаш по-сериозна връзка, полудява. Затова се страхувам, Адриана. . . . затова се страхувам да не те изгубя . . . защото знам, че и ти го обичаш.

Тя вдигна зачервените си очи към него.

- Обичам го само като приятел! Разбери!

- Не, не мога да разбера – каза той тихо. – Никога няма да разбера отношенията ти с никой друг мъж. Трябва да се примириш с това, ако искаш да сме заедно. Не искам повече да се виждаш с него. 

Тя се отпусна в прегръдката му. Хлипаше. Опитваше се да се успокои от топлината на силните му ръце и гладката кожа на сведеното към нея лице, но не успяваше.

10.

Изчака да минат няколко дни, преди да каже на Юрий, че я боли много стомахът и ще пропусне вечерното им излизане. „Ще дойда да те видя!“, предложи той. Адриана се съгласи, защото знаеше, че ако откаже, веднага ще предизвика подозренията му.

Когато той пристигна, тя лежеше в леглото по пижама, завита до брадичката с олекотения юрган. На нощното шкафче стоеше чаша вода, опаковка „Талцит“, шишенце „Деган“ и едно старо, прокъсано издание на „Вечната Амбър“.

- Как си? – той я целуна по челото – Четеш ли си?

- Опитвам се, – тя се усмихна безсилно – обаче непрекъснато ми се повръща, ужас. По-добре недей да стоиш много. Хич не съм приятна гледка.

- Добре.

Той си тръгна след половин час. Когато чу шума от колата му отдолу, тя се надигна от леглото и въздъхна дълбоко. Чувстваше се почти толкова болна, колкото се представяше.

„Само дано да не реши да се връща.“

Облече се бавно и дълго време се гледа пред огледалото. Очите й бяха подпухнали, лицето бледо. „Сякаш не съм аз.“ Откога всеки път, като се погледнеше в огледалото, й се струваше, че вижда непозната жена? Може би от момента, в който Николай си бе тръгнал от дома й миналата седмица. Оттогава не го бе чувала. Не се бе обаждал. Не можеше да стои и постоянно да се чуди дали ще й звънне или не. Трябваше да го намери незабавно.

Мисълта, че лъже Юрий, че е болна, за да може да се види с Николай, за момент я накара да изпита истински ужас. Тя потрепера, като осъзна пълното значение на този факт. „Позволих на някакъв луд да ме закопае, това е. С него ли смятах да прекарам живота си? С този откачалник, който ще праща хора да ме следят всеки път, когато се осмеля да изляза с приятелки след работа – ако изобщо се осмеля? Направо не съм била наред!“

Тя тръсна глава и взе телефона си. Виктор Андреев беше колега на Николай и един от най-близките му приятели. Пръстите й се плъзнаха по миниатюрната клавиатура: „Вик, Адриана е. С теб ли е Ники? Моля те, не му казвай, че съм ти писала това. Само ми кажи къде сте, ако си с него. Искам да дойда да го видя.“

След десет минути получи отговор. „В „Зимника“ сме. Ще останем още около час. Няма да му казвам, но ела по-бързо.“

Тя облече палтото си. Докато нахлузваше ботушите си, хвърли поглед към хипарския знак, който Юрий й беше подарил. Стоеше върху шкафчето за обувки в коридора. Беше захвърлила там в деня, в който го донесе и оттогава не го бе поглеждала.

Сви длан около дървения предмет и го пъхна в джоба на палтото си.

                                                            . . .

- Страхотни са! – Николай се смееше - А ти си пълен идиот! Криси, гледай го ей тук, какви пируети прави!

- Виж се ти, бе тъпо копеле! – Виктор го бутна по рамото, докато Николай сочеше въпросната снимка на седналото до него момиче. Миналата неделя бяха ходили да карат кънки на лед и сега разглеждаха снимките в телефона на Красимира.

Двамата избухнаха в смях при следващата снимка, в която Красимира ги бе заснела пльоснати на земята, обградени от три непознати момичета.

- Да си беше преместил малко ръката! – отбеляза Николай, а Виктор добави:

- Тук май съм бил на косъм от премазване!

Трябваше да викат, за да се чуват, защото музиката беше доста силна. Заведението беше пълно, задимено и задушно. Облечената в джинси и блуза с къс ръкав сервитьорка се домъкна до тяхната маса и смени пепелника им, оглеждайки в движение дали всичко е наред на масата им. Николай се накани да си поръча нова бира, когато в полумрака зад сервитьорката изплува фигурата на Адриана.

- Здравейте! – тя търкаше ръцете си една в друга. Николай забеляза, че бузите й са зачервени от студ. – Има ли място при вас?

- Здрасти, Ади. – Виктор едва забележимо й намигна. Красимира се дръпна настрани:

- Здрасти, има място, но няма стол.

- Аз ще си намеря стол. – каза Адриана.

Николай бе напълно вцепенен. Никога не се бе чувствал така лишен от мисли и от думи в нейно присъствие. Струваше му се чужда, сякаш я виждаше за първи път в живота си.

Тя домъкна един стол от съседната маса и седна до Николай. Очите им се срещнаха. Изражението на Адриана беше сериозно, почти делово.

- Ще искате ли нещо? – попита сервитьорката.

- Да. – Адриана погледна към нея – Една малка наливна бира.

Сервитъорката изчезна. Николай гледаше Адриана с присвити очи.

- Сама ли си? – попита той бавно.

- Да. – отвърна тя тихо и свали палтото си. Сниши още тона си – Искам да поговорим.

Николай се вгледа в сбърченото лице на момичето пред себе си и въздъхна. Усети как раната, която тъкмо бе започнал истински да лекува, отново бива разровена. Чувството, че тази рана не може да мине никога вече не му харесваше никак. Нямаше намерение да го допуска повече.  

- Случайно ли ме намери? – попита я хладно.

- Случайно, как не! – тя го изгледа предизвикателно – Естествено, че ще си тук, къде може да си. Това беше първото място, за което се сетих.

Николай сви устни в изражение, което никак не се хареса на Адриана. Стомахът й се сви. Това не бе нейният Николай. Усещаше някакво колосално, непоносимо отдалечаване от негова страна, прииска й се да изкрещи. Беше се затворил за нея, не я допускаше до себе си. Сякаш някак, дори я бе намразил.

- Адрианче! – възкликна Красимира в този момент – Виж снимките, много са идиотски!

Тя пое телефона от ръката на момичето и докато плъзгаше пръст по екрана и гледаше неща, които в действителност не виждаше, отчаянието й нарастваше. „Боже, ами ако не иска да поговорим? Ако просто ми каже да си тръгвам?“

- Да, страхотни са. – каза със свито гърло. Върна телефона на Красимира. Наведе глава и я вдигна в момента, в който сервитьорката остави бирата й на масата.

Обърна се към Николай и го докосна по рамото, съвсем леко, колкото да се обърне.

- Искам да излезем за малко вън и да поговорим. – буцата в гърлото й нарастваше. Изражението му бе далечно като на поклащащите се в люлеещи се столове болни от Алцхаймер в американските филми – Това ми го дължиш. После си тръгвам. Ще те оставя на мира.

- Добре – каза Николай кратко. Бутна халбата си с бира настрани и се изправи.

- Връщам се след малко. – каза той на Виктор и Красимира. Адриана облече палтото си и тръгна след него. Цялата трепереше от студа, който Николай излъчваше. Бързата им крачка ги изведе само след минута навън. Пред заведението бе тъмно. Леденият въздух се плъзна по бузите и врата й, кожата й настръхна.

На входа стояха хора, които пушеха. Адриана и Николай се отдалечиха до ъгъла на сградата, където нямаше никого. Той запали цигара. Тя понечи да отвори уста за да му се скара, че пуши, после стисна устни. Вече не чувстваше смелост да му прави забележка дори на шега.

- Е? – той си дръпна от цигарата – Кажи?

Говореше с равен тон и от него все така лъхаше студ, по смразяващ и от зимния въздух. Адриана почувства, че не може да понася това и една секунда повече. Не беше честно, просто не беше!

- Защо се държиш така? – възкликна с треперещ глас – Защо се отнасяш с мен, все едно не ме познаваш! Искаш да ме измъчваш ли, какво? Погледни ме! Николай!?

Той си дръпна отново от цигарата и се засмя горчиво.

- Да те измъчвам? Най-малко искам да те измъчвам, Ади. Но не разбирам защо дойде. Не разбирам за какво искаш да говорим. Виж какво, мисля, че вече трябва да се погрижа малко и за себе си. Защото аз се чувствам измъчен. Просто не ми се водят никакви разговори. Искам . . . искам да си почина известно време. Изморен съм, разбираш ли? Изморен съм от всичко това. Искам известно време да съм сам.

- Да си сам. – повтори тя с пресъхнала уста.

- Да, да съм сам. – той гледаше към стената на заведението, докато говореше и гласът му бе метален, като гласа на робот. – Искам да си почина от всичко. Не искам да мисля за нищо. Просто искам да водя малко идиотско съществуване без да се тормозя.

- И аз преча на това, така ли? – прошепна тя.

Той я погледна и въздъхна.

- Искам известно време да не се виждаме.

- Какво става? – тя повиши тон – Заради Юрий ли е? Заради онзи ден?

- О, Юрий няма нищо общо с това. Виж, не те обвинявам в нищо. Просто . . . 

Николай замълча. Не беше сигурен какво точно да каже. А насреща му, Адриана го гледаше безмълвна. Очите й постепенно се разширяваха, докато накрая в тях блеснаха сълзи.

- Знаеш ли какво разбрах? – гласът й бе пресипнал и ту се надигаше, ту спадаше, като лош звукозапис – Знаеш ли какво? Дори когато си мисля, че обичам Юрий и че искам да съм с него, той пак не ми е достатъчен. Никой не ми е достатъчен. Никога няма да намеря този когото търся. И знаеш ли защо? Защото . . . защото като бях в апартамента на Юрий, единственото нещо, което наистина ми хареса там, беше ето това! Видях го на витрината, и се сетих за теб . . . и той ми го даде . . . видя, че го харесах, и ми го подари . . . но той нищо не разбира . . . – сълзите течаха като река от лицето й когато тикна в ръцете му хипарския знак. Свали длани и затвори очи. Изглеждаше като осъдена на смърт, която чака гилотината да се спусне към врата й.

Николай взе знака безмълвно. Почувства внезапен прилив на енергия, сякаш вълшебна, жива вода се бе плиснала в лицето му.

- Това исках да ти кажа, Ники . . . исках да ти кажа, че просто . . . не мога да я карам така . . . няма да се справя . . . не мисля, че ще мога . . . не мога без теб. . . .единствено ти си важен за мен. Само ти.

Николай сведе очи към парчето дърво в ръката си. Очите му се напълниха със сълзи и размазаха образа на малкия предмет. Той стоеше и го гледаше – кръгло парче дърво с резбовани кръстосани линии – едната тъмнокафява, другата светлокафява. Фонът бе сивкав. Една сълза капна от очите му върху дървото и тъмната линия, върху която бе паднала, заблестя, сякаш внезапно слънце я бе огряло. Тъмна линия и светла линия – доброто и злото. Тя обичаше да повтаря това, нали? У всеки съществува и добро, и зло – винаги. Двете сили се борят у човека, непрестанно, не могат да се откопчат една от друга. Една титанична духовна битка от началото на света.  

Очите му се разтвориха широко. Втренчи се в дървения кръг. „Да не ме лъже погледът?“ Не, точна така беше – резбовани кръстосани линии в тъмно и светлокафяво. „Сигурен ли си? Може би не е съвсем същият, просто подобен . . .толкова години минаха. Стига бе, ти съвсем се смахна, какви си ги въобразяваш? Това е само прилика. . . не, не е само прилика, абсолютно същият е! Е, добре де, може да е просто да има и друг такъв като този. Ами, може, друг път! Тя направи специална поръчка на онзи дърворезбар, Ицо ли се казваше…искаше да е уникат. И го изцапа с...“

Той рязко обърна знака и застина, когато видя от обратната му страна точно това, което очакваше. Голямо тъмно петно, разливащо се почти по цялата дървена повърхност.  

Кръв.

Пое си рязко въздух. Обърна отново предмета от другата страна.

- Това е знакът на Валентина! – възкликна.

- Какво? Какво? – Адриана се сепна и изтри очите си.

- Знакът на Валентина, на Валентина.

- На кой? Коя Валентина?

- Онази, която почина. Беше в компанията едно време . . . в началото, когато ти дойде. Спомняш ли си?

- О, Боже! Спомням си – тя закри устни с ръка. Очите й потъмняха, така както тъмнееха навремето всеки път, когато той й разказваше за момичето от компанията му. Адриана никак не я харесваше, но това не пречеше и тя да остане потресена от случилото се с нея.    

- Какви ги говориш? – гласът й се надигна - този знак го взех от Юрий. Беше у тях, той ми го подари.

- Не знам, просто съм сигурен, че е нейният. Много добре го помня, защото бях с нея когато го взе от дърворезбаря. Обясняваше ми защо го искала такъв, с тия линии . . . виждаш ли? Обясняваше ми че това било доброто, а това злото. Освен това, виж тук. – обърна знака – Виждаш ли това петно? Това е кръв. Беше се порязала и го изцапа много кофти. Точно същият е.

- Е как тогава ще е у Юрий? Той познавал ли я е?

- Откъде да знам. – Николай я погледна объркано – Наистина ли го взе от Юрий? Сигурна ли си?

- Естествено, че съм сигурна.

- Много странно. Напълно съм сигурен, че е нейният.

- Той каза. . . хм…каза, че му го е дала една приятелка. – Адриана се поколеба – Може пък и Валентина да му го е дала. Може да я е познавал.

- Ако я е познавал, със сигурност е било след като тя се отдели от нас. – каза Николай – След като взе да се мъкне с. . . ония другите. Не знам какви са били. Ония, с които се влачеше преди да умре. Иначе щях да знам.

- Сигурен ли си? Всичките ли приятели си й познавал?

- Всичките. До момента, в който превъртя и изчезна от компанията ни. След това вече не. Може тогава да се е запознала с него. Макар че не мога да си представя – той поклати глава – Юрий и тя – приятели. В никакъв случай.

- Да, никак не са един тип хора.

- Изобщо.

- Е, ще го попитам – тя посегна да прибере знака – дай ми го. Ще го питам и ще разрешим загадката.

Николай обаче продължаваше да държи знака и да се мръщи.

- Какво? – попита тя нетърпеливо.

- Не знам . . . просто се чудя . . . много е странно.

- Ники, знам че това което стана с Валентина тогава, много те засегна. Виж, ще питам Юрий. Има някакво нормално обяснение. Недей сега пак да мислиш за това.

- Как така ще си даде знака на някого? Тя не се разделяше с него, разбираш ли. Беше част от нея, както аз си нося моето кръстче. . . не, даже повече от това. Беше като амулет, който ако го свалиш, ще умреш, разбираш ли? Някаква такава идиотщина. Макар че. . . знам ли накрая какви ги е мислела.

- Добре, човеко, хайде стига с това вече. Дай ми го.

Той й го подаде, все още умислен. Лицето на Юрий беше пред очите му – бледо, затворено, със сини студени очи, които приемат всичко, но не излъчват нищо. Винаги бе знаел, че има нещо странно в него . . . нещо не наред. И това се връзваше с този знак, с тайнствеността на историята с Валентина. Свързваше се, но как? Юрий и Валентина – абсурд! „И все пак у Юрий има нещо, нали? Той няма приятели, живее като отшелник, Адриана не знае къде е офиса му, не знае дори точно какво работи! Откачалник, който пише ненормални книги.“

Книгата!

Там също имаше наркоманка. Момиче, което умира от свръхдоза. Което постепенно се откъсва от обществото, затъвайки все повече и повече, докато накрая не се погубва. Това беше нещо! Николай отвори уста да сподели мислите си с Адриана, после я затвори.

„И какво точно ще й кажеш?“

- Ади . . . чакай. . . не го питай. Не питай Юрий нищо.

- Защо? Какво има? Защо да не го питам?

- Моля те, не искам да говориш с него за това.

- Защо? Ники, какво има?

- Моля те, недей. Не знам защо. Обещай ми, че изобщо няма да повдигаш този въпрос. Моля те – хвана я за раменете – нали ми обещаваш?

Когато тя му обеща, си отдъхна, но умът му вече работеше трескаво. Знаеше, че вече никога няма да е спокоен - поне докато не разнищи тази история до края.

Обгърна с ръка раменете на Адриана и се наведе към нея.

- Ще си прибереш знака у вас и забравяш за тая работа. 

Тя се притисна към него и топлите й пръсти обгърнаха дланта му. Разтърси го вълнение, примесено с всепоглъщащ, напълно неочакван страх за нея. Наведе се и я притисна силно към себе си. Тя опря глава в рамото му:

- Ники . . .толкова ми липсваше . . . бях се побъркала . . .  моля те, кажи ми, че всичко е наред . . . моля те! Кажи ми!

- Абсолютно е наред! – той я прегръщаше все по-силно и по-силно – Всичко е абсолютно наред, миличка . . . обичам те . . . обичам те . . . много. – притисна лице към нейното, без да спира да я прегръща. След една-две минути се отдръпна, а Адриана вдигна глава към него. Цялата трепереше.  

- И аз . . . и аз . . .  и аз те обичам, Ники. Боже, наистина те обичам! –  разширените й очи се впиваха така настойчиво в неговите, че се почувства изгубен в тях, като сред две необятни зелени вселени. Гледа я дълго време, преди да се отдръпне назад и да се усмихне. Вече можеше да се усмихва и да я гледа открито. В този момент разбра, че може да я има. Тя му го беше казала. Най-сетне, след толкова дълги, непоносими години мълчание, му го беше казала.   

- Хайде да влезем да си изпиеш бирата. – не спираше да й се усмихва.

Адриана кимна. Той обгърна предпазливо дланта й със своята и така, хванати за ръка, влязоха в заведението. Колко различно беше сега докосването й, въпреки че и друг път я беше държал за ръката – горещи, замайващи вълни обливаха тялото му при всяко леко помръдване на пръстите й.

Останаха още двадесетина минути в бара, после се сбогуваха с Виктор и Красимира. Николай закара Адриана до тях. Спря колата пред входа на блока й и облегна ръка на нейната седалка.

- Сигурна ли си, че искаш да тръгваш?

- Да, ами . . . знаеш ли, казах на Юрий че съм болна. Иначе нямаше да мога да изляза. Може да вземе да звъни у нас, аз казах на майка ми да казва, че спя ама тя може да е забравила . . .

- Какво значение има? – попита той.

- Не го познаваш, Ники – тя загриза долната си устна. – Малко ще ми е трудно да . . . да . . . просто така да му кажа, че нещата са се променили.

- О, познавам го – каза Николай, после докосна косата й и добави нежно – и те разбирам. Върви. Ще се видим пак. Обади ми се, след като поговориш с него.

- Да, ще поговоря с него. – но тя не помръдваше, а гледаше Николай. Той също я гледаше. Седяха неподвижно и мълчаха. Николай целият трепереше. Накрая се наведе и лицето му докосна нейното. Почувства извивката на носа й до своя, плъзването на брадичката й по бузата му. Почувства допира на нежната й, мека кожа. Дъхът й го пареше, гореше челото, очите, устните му, врата му. Косата й гъделичкаше кожата му. Усещането за този топъл дъх и за контакта с кожата й продължиха много дълго време – лицата им се галеха, докосваха и той имаше чувството, че се унася, че се пренася в някакъв нереален, недействителен свят, където само това докосване и това усещане съществуваха. Накрая, някак съвсем естествено, и устните им се допряха, потърсиха се едни други, но предпазливо, с уплаха, без да могат да продължат по нататък, и двамата само стояха така, с допрени устни, без да смеят да се целунат, но без да могат и да се откъснат един от друг. Той я прегърна, притисна я силно към себе си. Сърцето му тътнеше в слепоочията, желаеше я, желаеше я, но се страхуваше, боже, колко се страхуваше, и не можеше, не можеше да продължи, не можеше да я целуне. Мъчителното разкъсващо усещане го накара да стисне треперещите си устни, за да не изстене. Опря чело в нейното.

- Толкова ми е хубаво с теб. – прошепна – Ади…

- Ники. . . Ники . . . толкова ме е страх.

- Знам. И мен. Ужасно.

Отново я притисна към себе си. Усети как нейните ръце се спускат от врата му по гърба, под пуловера, измъкват тениската му от дънките, плъзват се нагоре по голия му гръб, галят напрегнатите му мускули.

- Имам чувството, че ще припадна – прошепна тя, – дай си ръката. Усещаш ли ми сърцето?

Той задържа ръката си върху гръдта й и затвори очи.

- Господи…ако съм жив утре, значи мога да мина през всичко, Ади.

Двамата се разсмяха, отдръпнаха се един от друг и сплетоха треперещи пръсти.

- Мислиш ли, че е рано? – промълви той – Не знам, защо, но ми е толкова трудно.

- И на мен, а се чувствам толкова добре. Не искам да си тръгна никога . . . но може би е рано.  

- И аз така си мисля. Искам да дойдеш веднага при мене, но по-добре да изчакаме, нали?

- Да, нека да изчакаме, нека да не бързаме.

- Да . . . Господи. . . прекалено е хубаво. Сигурно затова ме е страх.

- По-добре да тръгвам, нали? Ще се видим пак утре. 

- Да – той се наведе и я целуна леко по устните  – Да, тръгвай. Тръгвай веднага, че иначе няма да мога да те пусна. Ще чакам да ми се обадиш.

- Ще ти се обадя.

- Няма да се отлепя от телефона.

- Като влюбен ученик?

- Дори по-зле.

- Добре, тръгвам, Ники. Тръгвам сега, че иначе никога няма да мога.

- Добре, пускам те. Хайде, бързо. И ми се обади, чакам те.

Когато тя излезе от колата, Николай свали надолу прозореца и тя го целуна още веднъж. После изтича бързо във входа, а той запали двигателя. Нямаше представа как се е прибрал до квартирата си.