Появява се-изчезва и пак, и пак, и пак. В гледане на курсора Жорката прекара следобеда си пред празния лист на аутдейтнатия си майкрософт уорд 2003. Искаше му се да е писател, вярваше че има какво да каже и че има с какво да въздейства. Искаше му се да промени света някак и по този начин, с писане, му се искаше да допринесе с каквото може за обществото. Е, не се получи и си остана с празния лист, както обикновено. Излезе да се разтъпче, да поживее, та нали истинските писатели се учат предимно от живота? Беше сложил последните си чисти дрехи за навън. Типично, за писател, беше разхвърлян и мърляв. Тръгна към училището където някога бе учил, това място му навяваше хубави спомени, връщаше го в миналото, а така като настоящето не му харесваше особено, в последните седмици прекарваше там доста време. То беше неговият портал и затвор. Не му позволяваше да продължи напред, стремеше се да живее по старо му, не искаше да порасне. Ей го на, пристигна, подпря се на оградата, където на времето пушиха цигари с приятелите му и се загледа. Бе красив есенен следобед, но той не виждаше двете кучета, гонещи се в пустия училищния двор в момента. Не, той виждаше пред себе си съвсем различна картина - валеше сняг, учители и ученици се забавляваха заедно в двора на гимназията. Присъстваше за пореден път на този специален за него ден. Ехтеше ученически смях, летяха снежни топки, някой викаше, друг кълнеше, трети се бе изолирал тревожно за своите оценки – всеки със своите си занимания и драми... липсваше му този "безгрижен" живот. Видя и учителката си по литература, гледаща с подобен на сегашния му носталгичен празен поглед. Сякаш тя самата си мечтаеше да е във друго време. Не след дълго видя и себе си - висок, млад, щастлив, безгрижен в обкръжението на приятелите си, хора, които вярваше, че ще бъдат част от живота му завинаги. Само ако знаеше… Помнеше добре този ден, беше му любим и често го изживяваше, този и многото подобни бяха причината за честито му пътувания във времето. Точно на този ден обаче, бе целунал момичето, което тайно обичаше от години - типичната ученическа любов, с присъщите  пеперуди в стомаха, напиращи мисли и безсънни нощи.Хвърли поглед върху скъпата му Радостина, натъжи се и се върна в настоящето. Не бе завършила добре тази връзка. Продължи с провесил нос и тръгна към магазина. Вече минаваше 17 часа и закъсняваше за ежедневния си шопинг. Трябваше да си купи бутилка  водка, да се напие и да се самосъжалява, а вече изоставаше от графика си с един час. По пътя си срещна Пешо, познат от училище, работеше в месарския магазин пред тях. Двамата не се понасяха навремето, но сега живота беше по-друг, всички бяха продължили напред, само те с месаря живееха в миналото. Ех, как се менят времената. Оказа се, че и някогашният ти немесиз може да ти е приятел стига да сте на една страница, макар и двамата да сте едва в началото на книгата на живота, докато други вече бяха стигнали кулминацията на своята история. Поздравиха се, оплакаха се един на друг от своите неволи, напсуваха живота и се разделиха. Макар да бяха станали близки, нашият човек все още не харесваше касапина. Намираше го за тъпо мрънкало. Днес обаче се случи нещо необичайно. Стори му се, че Пешо е по-досаден от обикновено, навярно защото бе започнал да му напомня за самия него. Отврати се от факта, че е заприличал на своя другар по съдба и мигом промени плановете си. Днес нямаше да се напие, не още. Щеше да обикаля града и да осмисля живота си.

Жоро се замисли, беше вече на 26 години, живееше в малък град в североизточна България. Беше ерген и често се чувстваше самотен. Малкото му добри приятели останали в заспалият град бяха или твърде заети или твърде скучни. Родителите му живееха далеч и не се чуваше често с тях.Чувстваше се като разочарование и избягваше контакт с тях, тъй като нямаше нужда да му се натяква, това което вече знае. С течение на времето разочарованието му от самия него надмина това на родителите му и Жоро се намрази. Нашият герой винаги е бил център на внимание. Беше интелигентен, красив и висок мъж. Навремето бе буен и много арогантен ученик. Тогава бе нарцисист.  Липсваше му това време…

Крачеше безцелно из малкия си град и търсеше надежда. Не искаше да повярва, че най-добрите му години вече са зад него, търсеше доказателство, че може да живее добре и занапред.Погледна стария си часовник, подарък от родителите му за двадесет и втория му рожден ден. Отново се натъжи. Чувстваше вина и печал, че не е оползотворил потенциала, за който всички говореха навремето. Запали цигара и седна на близката пейка, намираше се в градския парк. Загледа се в небето, търсеше красотата в ежедневието. В този момент заваля. Жорката остана сляп за красотата в задаващата се буря, вместо това изпсува и стана да си ходи. Пред себе си обаче, видя красив женски силует. В градчето всички се познаваха, тази мадама обаче, той не можа да разпознае. Заинтригува се и закрачи бързо напред. Настигна обекта на любопитството си и неприлично се зазяпа. Изпод чадъра се стрелна поглед, който срещна неговия. Двамата се разпознаха, прегърнаха се неловко и закрачиха заедно, скрити под чадъра на жената. Беше Радостина. Жоро се радваше да я види, въпреки че не можеше да забрави начина, по който се бяха разделили и се правеше на въодушевен. След 200 метра вече бяха наваксали – кой накъде е, с какво семейно и финансово положение се намира и се стигна до въпроса „А иначе как си?” .По навик Жоро отговори, че е добре, Рада обаче, имаше различен отговор. Може би и тя бе мислила за него,  а може и да и е трябвало рамо, на което да поплаче, Покани го у тях, в къщата на майка ѝ, която бе починала и беше предмет на нейното завръщане. Изпиха по чаша водка и започнаха с истинските разговори.

-Жоре , не съм добре.Майка почина  , сама жена съм, съкратиха ме от работа и целият ми свят се срива.Ще се върна да живея тук и ще си намеря нещо , но…като че ли започвам от начало…по лошият начин, връщам се назад.

Жоро ликуваше , че е намерил още някой изостанал от своя житейски път и започна да и подава от своите така полезни извинения ,от които знаеше от опит ,че на човек му става по добре.

-Раде, ние не сме в контрол на живота си- каквото е писано това става.Бог това ни е отредил , не значи че и за напред ще е така.Това е фаза.Дръж се докато премине.

Докато говореше , сам не си вярваше и все повече се пропукваше образа който бе изградил за себе си. Разбираше , че с тези мисли и оправдания просто бягаше от отговорност.

Радостина усети неувереността на думите му , но ги разшифрира другояче.

-Казваш го само за да ми стане по-добре-усмихна се.Благодаря ти

.Хвана ръката му и го погледна с онези очи ,с които го гледаше някога.Ах, как му липсваше този поглед...По навик , Жорката прескочи в миналото , но този път към по-неприятните спомени.Сети се защо се разделиха с Радка на времето,Тя пиеше много и се държеше много свободно с всеки в това си състояние.Беше чул слухове, че му е изневерявала не веднъж докато е била на градус и се бе отвратил от нея.Мислите му го жегнаха и дръпна ръката си.

-Ясно , каза Радостина, още помниш…

-Знам , че мина време , но не е минал и ден без да се чудя….ще ми кажеш ли истината?

Радка се усмихна горчиво , пусна сълза и тъжно каза- Вече ти я казах и ми се иска да ми бе повярвал и на времето.Ти ,Жоре , бе моята упора , без теб света ми рухна и всичко с което се захванех се проваляше.Всичките ми приятели ,  дори родителите ми ме отритнаха и останах сам самичка на този свят и често се чудя, дали ако нещата между нас се бяха развили по друг начин сега нямаше да живея друг живот.

Днес реши да и повярва и понечи да я целуне.Сепна го обаче един познат звук.Беше звънеца на вратата , събуди го.Изпсува и прокле реалността.Отпрати месаря , който чакаше другаря си по чашка.Излезе на терасата , изпуши една цигара  и осмисли съня си, след което се върна пред компютъра си.Макар и тъжен , че е обратно тук в реалността , се чувстваше и доволен.Бе разбрал нещо за себе си от пребиваването си в страната на сънищата.Не бе бил този път на празно. Чувстваше ,че може да направи невъзможното – прописа.