- Айде ставай, седем и тридесет е. - чувам в мрака след отварянето на вратата.
“А, не на мене тия, спя и нищо не чувам” си мисля и се правя на пън.
- Хайде, вдигай си гъза, бе - ще закъснееш за лекция.
“Спя бе, човек! Не ми дреме за тая лекция!” отвръщам наум, все още несигурен дали съм буден или сънувам, точно на прага между двата свята. Опитвах се да си остана в света на сънищата, но той се отдалечаваше все повече от мен. За пръв път от няколко дни спях вече пет часа без да се будя, а сега да ставам? Не става тая работа.
Усещам рязко увеличаване на светлината и вече окончателно съм буден.
- Ъ-ъ-ъ, стига бе! - измрънквам, обръщам се на другата страна и се завивам през глава – Още малко.
Не получавам отговор. Вместо това, точно, когато започнах отново да се унасям, дочух безмилостното бръмчене и вибриране на кафе-машината. Миризмата на току-що приготвено кафе блъсна носа ми.
- Ставай, че ще изстине.
Тоя аргумент ме матира с пешка. Изритвам завивките и студът мигновено ме обгръща. О, легло мое, пазещо ме от клинча, направи нещо! Обличам си дрехи за няколко секунди, набичвам радиатора на максимум. Опитвам се да се осъзная, но главата ми е на автопилот; пет часа са ми малко, по дяволите! Сядам пред компютъра, включвам го и започвам да зяпам тъпо чашата кафе. Седя така пет-десет секунди и отивам в кухнята да си взема мляко. На излизане от стаята поглеждам програмата си, където се мъдрят 2 часа аналитична химия и 4 часа математика. Става ми малко лошо, почти повръщам на пода.
Влизам в кухнята. Майка ми и баща ми пият кафе и пушат цигари, по халат.
- Добро утро – казвам почти.
- Добро утро – отвръщат ми едновременно.
- Не се наспа, нали? - пита ме майка ми.
- Ми не – отвърнах.
- Е защо не си легна навреме? - добър въпрос, ама аз всъщност не си легнах късно.
- Аз си легнах. Ама се зачетох и изведнъж беше станало два часа.
- Ами честито тогава – отвръща ми и се смее, след което си дръпва от цигарата.
- Да, мерси, ударих от тотото.
- Побързай, че ще закъснееш.
- Естествено, че ще закъснея.
7:40. По дяволите. Трябваше да изляза най-късно 8:30, иначе никакъв шанс да ида навреме. Опитах се да пия кафето бързо, обаче не ми се удаде, просто не мога така. Едно кафе означава поне един час с поне 3-4 цигари.
Пет глътки и чашата заминава за миене, а аз съм почти буден. Все още ми се вие свят, но си мисля как след един душ ще се освестя. Взимам душ, не се осветявам, обличам се. Вече съм закъснял. Оф, мама му стара.
На излизане взимам боклука. Не бързам особено, защото до 10:15 трябва да чакам. От телефона ми бумти музика, а в чорапа си усещам характерното боцкане на пликчето трева, чакащо да бъде свито, възпламенено и изпафкано. Хващам си автобус, слизам на Борисова градина и се разполагам на големия каменен парапет. Оставям си раницата на него и я използвам като масичка, докато превръщам ситно стритата марихуана в прилежно свита, тънка цигара.
Часът е 9:25, което означава, че разполагам с 50 минути – повече от достатъчно. Слънцето плахо се подава иззад хоризонта, и аз ясно усещам намерението му да изпълни цялото небе. Има разни субекти около мен, почти всички разхождат кучета, но има и някои джогинг-ентусиасти. “Луди хора” мисля си – все пак температурата едва ли е повече от няколко градуса, ако изобщо е над нулата.
Държа свитата цигара стисната между устните си, но все още незапалена. Поглъщах гледката около мен жадно – беше красота, спокойствие и още много неща, които не подлежат на описание, но си бяха там. Седейки по турски на парапета, прегърнал раницата ми, бръкнах в джоба на якето, извадих кибрит, драснах една клечка, изчаках барутът да изгори и поднесох пламъка към цигарата. Дръпнах жадно три-четири пъти и напълних дробовете си с коктейл от никотин, катрани, канабиноиди, въглероден диоксид и още хиляди неща, за които изобщо не исках да мисля. Задържах дима известно време и здраво се закашлях - “Чук е...” си помислих и се усмихнах доволен. Чувствах се странно – едновременно свободен, уверен, влюбен във всичко, но умората беше жестока. Смазваше ме, газеше ме, тъпчеше душата ми и тровеше ума ми.
След като изпуших тревата, поседях още малко на парапета, загледан в алеите, по които се разхождаха хора и кучета. Гледах бъдещето и му се усмихвах. Може би малко му се молех, но само в границите на разумното. Усещах съвсем ясно бушуващия огън вътре в мен, възпламенен от образ, за който не можех да реша истински ли е или не. Опитвах се да разбера дали съм готов за този пламък, за тази огнена стихия, която ме накара да започна да мечтая, да живея, да съм буден и да случвам неща, вместо да чакам да ми се случват. Ядосах се, задето наруших обещанието пред себе си да се опитвам да не мисля за нея. Чувствах тялото си в безтегловност, потънал в спомени и безсмислени размишления.
Сепнах се и видях, че часът е 9:55. Това означаваше, че трябва да си вдигам задника и да тръгвам, ако ще стигам навреме. Беше ми криво и не се занимаваше с нищо, но аналитичната химия не питаше. Запалих си цигара и тръгнах към Биологическия факултет, подритвайки камъчета, капачки и каквото ми се изпречи на пъти, ядосан на света и съдбата си – изобщо с три думи – в тъпо настроение. Слушах си музика и си бях във филма.
Почти бях стигнал, оставаха ми стотина метра до красивата тухлена сграда, когато някакъв тип ме спря.
- Извинявай, човече, да ти се намира запалка?
- Да, секунда – отвърнах му, бръкнах в джоба си и му я подадох – Заповядай.
- Мерси.
Момчето се врътна, сигурно за да прикрие какво си запалва, защото в устата му имаше малък джойнт.
- Нещо против да направя една дръпка?
Не ми отвърна, а вместо това ми подаде цигарата. Развъртяхме я, поблагодарих му и си тръгнах.
Стигнах пред вратата на университета и се завъртях, тръгвайки надолу – в обратна посока. Вече бях окончателно разбит, напушен до козирката, абсолютно крив. Помислих си “Вижте какво, химия и математика, толкова много ми се щеше да не ви пропускам, но имам нужда да пиша. Трябва да разкарам тия неща от главата си, така че ще се наложи да ми влезете в положението, защото т'ва е положението!” и се запътих към едно кафе. Останалото, както се казва, е история.