- Айде ставай, седем и тридесет е. - чувам в мрака след отварянето на вратата.
“А, не на мене тия, спя и нищо не чувам” си мисля и се правя на пън.
- Хайде, вдигай си гъза, бе - ще закъснееш за лекция.
“Спя бе, човек! Не ми дреме за тая лекция!” отвръщам наум, все още несигурен дали съм буден или сънувам, точно на прага между двата свята. Опитвах се да си остана в света на сънищата, но той се отдалечаваше все повече от мен. За пръв път от няколко дни спях вече пет часа без да се будя, а сега да ставам? Не става тая работа.
Усещам рязко увеличаване на светлината и вече окончателно съм буден.
- Ъ-ъ-ъ, стига бе! - измрънквам, обръщам се на другата страна и се завивам през глава – Още малко.
Не получавам отговор. Вместо това, точно, когато започнах отново да се унасям, дочух безмилостното бръмчене и вибриране на кафе-машината. Миризмата на току-що приготвено кафе блъсна носа ми.
- Ставай, че ще изстине.
Тоя аргумент ме матира с пешка. Изритвам завивките и студът мигновено ме обгръща. О, ле ...