На плика беше написан само адресът и малкото име на получателя, тоест моето. Подателят беше неизвестен, нямаше и марка. Явно някой лично го беше пуснал в кутията.
Беше ми странно да получа писмо – не се беше случвало от години, сега си кореспондираме предимно по електронен път. Единствено с майка ми и със свекървата от време на време си изпращаме по някоя картичка по празниците.
Зачетох го още на стълбите и някъде между втория и третия етаж спрях и не можах да продължа. Трябваше ми време да се съвзема. Не беше многословно, но несъмнено беше най-романтичното, най-вълнуващото и най-нежно любовно послание, което някога съм чела. До шестия етаж го прочетох още два пъти и влязох вкъщи с просълзени очи и разтуптяно сърце. Мъжът ми и децата вече се бяха прибрали и затова се опитах да скътам вълнението си някъде много надълбоко за момента, когато ще имам време само за себе си. Но с каквото и да се захванех, пасажите от писмото изплуваха в съзнанието ми като розови цветчета, носени от течението, които нищо не е в състояние да разпилее.
Разбира се, мисълта, че някой тайно е влюбен в мен и е автор на подобни вълнуващи творения, най-малкото бе озадачаваща. Да, все още изглеждам много добре за възрастта си, лъчезарна и общителна съм, а и имам контакти с много хора, понеже професията ми го изисква, но и през ум не ми е минало да завързвам романтична връзка с когото и да било. Не че не съм имала подобни предложения, но от една сериозна съпруга и майка на две вече пораснали деца се очаква да бъде по-отговорна както към себе си, така и към семейството си. А и съпругът ми е един чудесен човек, който за толкова години съвместен живот никога не ми е дал повод да се почувствам пренебрегната.
И въпреки това, когато всички си легнаха, аз останах втренчена в тъмното, в опит да анализирам ситуацията. В един момент ми мина мисълта, че писмото може да не е за мен, грешки стават всякакви. Още повече, че не беше написано цялото ми име и фамилията, а само галеното ми, и то така, както малцина ме наричаха. Което можеше да означава, че този човек не е сред най-близките ми познати. Но кой би могъл да бъде тогава? Може би някой съсед? Този от втория етаж например ме ухажва с поглед открай време, но нещата не са отишли по-далеч от любезни поздрави и невинни забележки. Едва ли е той, изглежда доста грубоват, а си личи, че написаното е дело на интелектуалец.
Ами високият изискан мъж от отсрещната къща, с когото често се засичам на път за работа? Един-единствен път ме откара до службата преди време, когато видя плачевните ми опити да спра такси, защото закъснявах. Е, и? Ще ти се, помислих си самоиронично. Беше доста по-млад от мен, с вида и маниерите на мъж, който знае цената си и има твърде високо мнение за себе си, за да проявява траен интерес към една обикновена жена на средна възраст, колкото и запазена да е тя.
Залутана в мислите си, сигурно щях да осъмна в безплодни опити да стигна до някаква приемлива кандидатура за поста „таен обожател”, но умората си каза думата и най-сетне призори успях да заспя.
Два дни по-късно открих още едно такова писмо в пощата, с не по-малко вълнуващо съдържание. Сега вече бях убедена, че и дума не може да става за грешка. Без съмнение имах таен обожател. За жалост, твърде таен, за да мога да се досетя кой би могъл да е той. А и явно никак не държеше да бъде разпознат, кой знае защо.
Тук ми хрумна, че може пък някой да проявява странно чувство за хумор, всякакви ги има. Но дали поради дълбоката нежна страст, вложена в съдържанието, или просто защото не ми се искаше да е така, бързичко натиках тази мисъл в най-затънтените дълбини на подсъзнанието си.
Междувременно писмата продължиха да се появяват съвсем редовно, а аз всеки път тръпнех от вълнение, когато зървах белия плик, с тайната надежда, че най-после авторът ще се разкрие. Но писмата си оставах все така анонимни и все така разтапящо любвеобилни. Усещах, че без да искам, започвам да се поддавам на тази магия. Трогателните словоизлияния придаваха съвсем нов нюанс на живота ми, караха ме да се чувствам някак лекомислено щастлива и щастливо лекомислена, съвсем като влюбена ученичка, при това без да имам ни най-малка представа в кого. Но това не ми пречеше да се нося на няколко педи над земята, тоест постоянно бях в някакво приповдигнато настроение.
Околните не пропуснаха да забележат промяната в мен, колежките дори подхвърляха пиперливи шегички за млад таен обожател, кикотейки се. Кикотех се и аз, докато си мислех, че не подозират колко са прави.
Междувременно промених прическата си с нова, за която всички бяха единодушни, че ме подмладява страшно много. Освежих гардероба си с някои доста предизвикателни придобивки, които преди и през ум не би ми минало да си купя. Започнах да се гримирам по-грижливо и редовно и минах на диета. Не че ми се налагаше, но това винаги ме караше да чувствам, че правя нещо полезно за себе си.
В резултат на всичко това не можех и аз самата да не осъзная голямата положителна промяна у себе си. Но на никого не можех да споделя същинската причина за този мой внезапен ренесанс, чието начало най-неочаквано бе поставено от един пощенски плик.
Малко след поредното писмо взех твърдо решение на всяка цена да разбера кой е подателят в най-скоро време. Едва ли някога щях да съм в състояние да споделя чувствата му по начина, по който той очевидно желаеше, но копнеех да видя очи в очи човека, който умее така брилянтно да облича чувствата си с думи. Така докосващо може да пише само един много фин и чувствителен човек с изключително богата душевност и голямо сърце. И много влюбен, разбира се.
Нямах точна представа какво да предприема, за да стигна до него, а тази игра на криеница не можеше да продължава до безкрай. Нищо чудно човекът да има някакъв свой план на действие, но аз нямах търпение да го разкрия. Не можех да остана безучастна повече. Дори ми мина през ум налудничавата мисъл да се навъртам при всеки удобен случай край пощенските кутии, за да го засека, макар да си давах сметка, че шансът това да стане е повече от минимален.
Но докато си блъсках главата над този проблем, той се реши от само себе си. Засякох го съвсем случайно една вечер по никое време, когато се прибирах от рожден ден на приятелка. Беше обърнат в полупрофил към мен – висок, тъмнокос, с познатия ми бял плик в ръка. Тъкмо се готвеше да го пусне в кутията.
- Познаваме ли се? – изрекох неясно защо, тъй като беше очевидно, че поне аз не съм го виждала никога.
Той стреснато ме погледна и отстъпи крачка назад. Едва тогава забелязах колко е млад – вероятно беше малко по-голям от дъщеря ми.
- Ннне мисля... – смотолеви и притисна плика към себе си, сякаш за да го защити от мен. Изглеждаше безкрайно смутен и беше ясно, че с удоволствие би хукнал навън, ако не бях застанала на входа.
- Е, добре – казах твърдо, въпреки че всъщност изобщо не знаех какво да мисля и ми беше доста нервно. – Смятам, че е време да изясним тази история с писмата. Не мислиш ли?
Приближих и посочих плика в ръката му, след което го погледнах решително в тъмните тревожни очи:
- Кой си ти? И какво, за бога, означава всичко това?
Погледът му се залута наоколо като подплашено зверче, панически търсещо изход за бягство. После тежко въздъхна.
- Ами... тя ми се разсърди. Не ми говори повече от месец. Затваря ми телефона, не отговаря на съобщенията ми по скайп... Избягва ме непрекъснато! – мъчително преглътна – Изобщо не ме забелязва, последното, което ми каза беше, че не иска да ме чува и вижда изобщо. Чувствам се... ужасно зле. Не знаех какво да направя и тогава реших да ù пиша. Без дори да се подписвам, защото тя нали каза, че не иска да ме... Макар че идеята сигурно е глупава, разбира се. Тя може би изобщо не ги чете.
Точно щях да попитам за кого говори, когато изведнъж събрах две и две и стигнах до най-гениалното прозрение в живота си. Говореше за дъщеря ми. Имената ни бяха само с една буква разлика, а на галено познатите често ни наричаха по един и същи начин.
- Ще... – започнах, и протегнах ръка към писмото. Имах намерение да му кажа, че съм майка ù и ще ù го предам, но думите просто заседнаха в гърлото ми и категорично отказаха да излязат оттам. Затова просто му обърнах гръб и бавно се заизкачвах по стълбите.