Пътят беше асфалтиран, но пълен с пукнатини и дупки, в които все стъпвах и падах. Успявах да се изправя бързо и да продължа да тичам. Не усещах болката в разранените си колене и лакти. Мисълта ми беше насочена само към тичането, към желанието да избягам. Около мен се простираха поля със слънчогледи, но колкото и да ги харесвах, нямах време да спирам и да им се наслаждавам. Усещах все по- осезаемо дъха на чудовищата зад мен, което ми даваше силен стимул да тичам,  и да тичам, и да тичам. Нищо друго нямаше значение, освен да стигна до някое село и да се скрия в нечий двор. Това беше единствената ми цел. Струваше ми се непостижима, но с всички сили се стремях към нея. Персоналните ми чудовища бяха по- бързи от мен, нямах никакво съмнение в това. Не разбирах как все още съм на безопасно разстояние от тях. Стрелна ми се в ума мисълта, че тези огромни, черни и дяволски хитри създания нарочно ми дават предимство, за да се уморя и да нямам сили да им се изплъзна щом ме настигнат. Да знаех само колко съм права! Точно когато усетих дъха на едно от тях, на крачки от мен, се разконцентрирах, спънах се в един камък и се озовах по очи на асфалта. Този път нямах сили да се изправя, да се  изтупам и да продължа. Освирепели и ръмжащи чудовищата се нахвърлиха отгоре ми. Раздиращата болка от плъзгащите се по кожата ми големи, котешки нокти и още по- остри зъби, които с неистово желание се впиват в плътта ми ме накараха да крещя с цяло гърло. Едно от чудовищата сложи тежката си лапа върху устата ми, от което виковете ми преминаха в скимтене и отчаяно започнах да се мятам, да опитвам да скоча. В непрогледната тъмнина виждах срещу себе си  само големи, черни топки и святкащи, зелени очи. Три, четири, пет, не знаех колко са, мозъкът ми не беше в състояние да брои. Опитът ми за скок беше потушен и отново се озовах под тежките им тела на земята, но този път по гръб. Продължаваха да ме дерат и хапят, а аз продължавах да крещя. “Не искам да свърша така, изядена от котки”- успях да си помисля.

Тогава, съпроводена от поредният си вик, се озовах на голямото легло, в любимата си стая. В мрака отново зърнах втренчени в мен зелени очи. Светнах нощната лампа и с облекчение установих, че очите принадлежат на моята малка Нери. Поех си дълбоко дъх, а тя се сви на кълбо до краката ми и сладко замърка. Докато пиех вода, в опит да възстановя нормалното си дишане и да прогоня мислите за кошмара, си спомних как Нери бе дошла при мен.

Няколко дни по-рано имах рожден ден. Реших да не правя купон, защото вече не бях онази луда тийнейджърка, а и не ми се струваше голям повод за радост двадесет и седмата ми година на този свят. Да почерпя близките си хора, гаджето и най-добрата ми приятелка, ми изглеждаше добър план. Пицария и караоке си е нещо различно след толкова години на шумни и бурни празненства за моето съществуване.

Точно в уречения час на вратата ми позвъниха Андрей и Зоя. Отваряйки видях в неговите ръце букет с червени рози, а в нейните една голяма кутия с още по- голяма, розова панделка. И двамата бяха широко усмихнати. Поканих ги вътре и след куп поздрави и целувки Зоя ми подаде кутията, видимо развълнувана.

-        Мила Поли, обединихме се с Андрей за този ценен подарък. Наистина е най-красивото, полезно и дълготрайно нещо, което можем да ти подарим. Не се паникьосвай и не ни го отказвай, моля. Нали знаеш колко те обичаме?

След това уверение в любов и грижа вече нямах търпение да видя що за чудо има в кутията. Отворих я предпазливо. Не бях вдигнала и половината капак, когато видях малко, рошаво и черно коте, което измяука щом го изпуснах на пода, с писъци. За негово щастие имам килим, а за мой ужас в живота ми нахлу котка. Моите двама най-любими човека започнаха да ме уверяват как това дребно и невинно създание ще спре кошмарите ми, ще излекува страха ми и ще ме накара да обикна косматите, мъркащи страшилища. Не бях сигурна, че е невинно, нито че отношението ми лесно ще се промени. Не, не ги мразех, изпитвах необясним ужас щом в полезрението ми попаднеше мяукащо. Единственият начин да се справя с фобията си беше да си взема едно такова същество да живее с мен, убеждаваха ме всички. А Зоя и Андрей превърнаха думите в дела. Нямах избор и приех. Поредното предизвикателство пред мен, което, както се оказа по- късно, бе за добро. Още в онези първи мигове, щом я видях, името ѝ само изплува в съзнанието ми - Негрита. И не си мислех за едноименния ром. Постепенно започнах да я наричам накратко Нери. А тя не накара веднага кошмарите ми да изчезнат, но ме лекуваше бавно и търпеливо. С нейната си, котешка любов.

Година след като нахлу в моя свят, Нери вече беше окупирала тотално живота ми. Будех се нощем обляна в пот, усещайки присъствието и тежестта ѝ върху мен. Опитвах се да се примиря с изпокъсаните дивани и фотьойли, както да не крещя щом ме одраска докато си играем. След няколко месеца спрях да се страхувам за живота ѝ, щом решеше да кръстосва улиците, вместо да щурее само около нашият блок. Нери разби на пух и прах представата ми за спокойствие и по нищо не приличаше на другите котки. Не мъркаше кротко на дивана по цял ден, а белите ѝ следваха една след друга. Приятелите ми се забавляваха щом ми дойдеха на гости, но на мен невинаги ми беше смешно и забавно.

Една сутрин си пиех спокойно кафето на терасата. Живеех на първия етаж в седеметажен блок. Нямах никаква представа къде скитосва Нери от ранни зори. Наблюдавах сънена как светът се пробужда и изведнъж чух жално скимтене. Първата ми мисъл беше, че се е сбила с по- големи котки и се прибира ранена. Нямаше да е за първи път. Огледах навсякъде по поляната пред блока и не след дълго пред погледа ми се разкри странна сцена. Моята малка черна топка размяташе на всички страни вестници, всякакви хартии и някакви дрехи, доколкото виждах. Протягаше лапички под един храст и измъкваше всичко оттам, без да спира да скимти. Толкова беше рано, че по терасите не се виждаше нито един съсед. Явно бях единственият свидетел на бурната игра на Нери. Поне се надявах да е игра. Оставих си чашата на малката масичка и хукнах навън, без да забравям за ключовете, по пижама и рошава. Когато стигнах до нея дивата ми приятелка започна страховито да мяучи. Видях, че освен хартиите се е опитала да измъкне малко одеало, а не дрехи. Хванах показалия му се от храстите край и го задърпах към мен. Малко тежеше. След секунди разбрах защо. Разгънах синьото одеялце и се вцепених. В ръцете си държах сбръчкано, цялото в кръв, с подаваща се пъпна връв и посиняло личице новородено. Момченце. Сложих го внимателно на тревата и неистово се разпищях за помощ. Докато съседите ми изскачаха един след друг по терасите и наблюдаваха случващото се, аз вече правех изкуствено дишане на бебето. В паниката си не мислех дали изобщо има някакъв пулс, дали има смисъл да се опитвам да го върна към живот. За момент дори го вдигнах за крачетата и го плеснах по дупето. Нямаше ефект. Продължих с изкуственото дишане. Някой от съседите беше звъннал на Спешна помощ и тя дойде, както ми се стори, след часове. Като през мъгла видях как сложиха на мъничкото същество апарат за обдишване, забиха му игла в малката ръчичка и го отнесоха, без да ми дадат обяснения. Научих само в коя болница ще го закарат. Докато седнала на поляната плачех и прегръщах Нери дойдоха и полицаите. Те прилежно си записаха всичко, което им разказах. Вече бяхме наобиколени и от любопитните комшии.

Когато се посъвзех, след дълъг престой в банята, се облякох, заключих черната топчица вкъщи и се отправих към болницата. Тъй като в техните очи бях спасителка, лекарите бяха любезни към мен и ме успокоиха, че бебето е оцеляло. Двете с Нери сме се появили навреме, сега е в кувьоз и въпреки, че ще се бори известно време за живота си, шансовете му за пълно възстановяване са големи. Всичките му органи функционират добре, казаха, и не очакват да получи някакви увреждания. Въздъхнах облекчено и заплаках.

Оттогава нощните ми кошмари и събуждане с писъци спряха. Единственият ми страх в последните три години е за малкото момченце, което спи в креватчето си, до моето легло. До нашето легло с Андрей.

28.10.2021 Ким Джаксън