Вик, безумен вик във мен напира. Един крясък, със болка пропит , остава сподавен.  И с усмивка широка и светла заставам пред света. С тежък грим прикривам черните сенки, загнездили се под празните ми очи, прибирам полупразната чаша, в  чието съдържание се опитах да удавя мъката, и привидно щастлива крача по улицата.  Всеки ден имам главна роля във фарса, в който сама се заставих да играя.  Да, аз съм онази весела луда, която по детски щастлива всяка сутрин пие кафето си срещу теб. Но ти представа си нямаш колко отровно горчиво е то. Виждаш само как жадно го пия, както умиращ  жива вода. Но това е само част от сценария. Всъщност отвътре съм като опустошен, плячкосан  храм. Разбитото ми сърце е осквернено разпятие, а мъртвите ми блянове – опожарени икони. Но не, аз не съм мъченица.  Аз съм просто една нещастница, която раздаде всичката си любов и забрави да остави мъничко за себе си. Но кому е нужна още една трагедия? Кому е потребна една жива мъртва? На никой. Хората искаха хляб и зрелище, а не черни сълзи и чуждо страдание. Хайде, откъсни си част от мен и продължи по пътя си. Аз ще допия кафето си сама, с онази широка усмивка на лицето, както е по сценарий.