"Всички истински лица в тази история са измислени,
само измислените са истински"
ГГ
Барът, където той прекара предната вечер, беше и мястото, където се опитваше с кански мъки да изцери махмурлука си, който с нож дялкаше главата му. Лежеше в пълно неутрализирано действие на тялото, а до него, на масичката, се търкаляха празни чаши от бира. Барманите, които работеха през цялата нощ, сега посрещаха сутрешните клиенти. Слънцето картографираше отделни части от плажа, което се дължеше на гъстия пух от облаци, които нежно го прегръщаха и го отвеждаха на разходка в друга посока. Музиката беше меланхолична. Всяка една песен вадеше спомен от студеното мазе на мозъка, съживяваше го за секунди, и отново го погребваше с помощта на алкохола. С годините той се бе научил да насочва мислите си към тези хора, които още не е срещнал. Към неслучилите се събития. Красивите и спонтанните. Тези, които позволяват на съзнанието да излезне от тясната и монолитна рамка, в която е загнездено. Надяваше се да почувства нещо ново и неутрално. Прекалено много хора бяха рисували с голи ръце върху паметта му, която го стискаше здраво за гърлото и слагаше тежки окови на емпатията. Беше събрал достатъчно лоши спомени, с които издигна крепостна стена, през която като малки псета надничаха неговите чувства, очаквайки да ги пуснат на свобода. В окопите на тази стена той държеше скелетите на неуспешните си връзки и загубените приятелства. За него любовта се бе превърнала в нищо повече от егоизъм за двама. Не можеше да даде дори сантиметър от свободата си, защото всеки път, когато го правеше, хората започваха да взимат километри от нея. Изпитваше удоволствие от живота, но само този, който прожектираше главата му. Там всичко изглеждаше сигурно. Изпреварваше мечтите си, без дори да се налага да се състезава с тях. Живееше в утопичен свят, изпълнен с пламенност, чрез което се надяваше да вдъхне нужния импулс и на съществуващия такъв. Мислите са верни приятели, но бързо могат да се превърнат в главните заподозрени за предумишлено убийство, ако им дадем твърде много време да насочват пистолета си към разума. Също така са крехки, податливи и се влияят от чуждото мнение. Дори в този момент, четейки този текст, вие им отваряте клетката, а те се впускат като освирепели зверове в ожесточена борба за надмощие. Представете си, че всички насочим кроежите в главата си и създадем взаимно света, за който мечтаем. Едно въображаемо, уютно от към емоции, кътче, където ще сме по-добри един с друг. Място, където няма да се нараняваме. Ще се доверяваме безрезервно, ще сме смирени, вслушвайки се един в друг. Звучи като дестинация, за която всички бихме закупили еднопосочен билет, нали?
Такъв беше и неговия свят – сюрреалистична холограма.
***
С времето няколко земетресения удариха въображаемото местенце, което беше създал, но с най-голям магнитут беше това, че започна да не различава реалното от измисленото. Смесваше образи и истории. Не отиде на срещата със зеленоокото момиче, със сладка обеца на носа, защото не беше сигурен дали я беше създал в главата си или тя наистина го чакаше в бара на плажа онази вечер. Луташе се на границата между два свята. Имаше малко тефтерче, в което рисуваше лица и записваше думи, за да категоризира тяхната идентичност. Според повечето хора той губеше разсъдъка си, но всъщност беше обикновено момче, което се криеше в своята черупка, израствайки личностно, като променяше живота на хората около него, но отдавна изпуснал юздите на своя.
Той продължаваше да лежи в безтегловно състояние, опитвайки да подреди мислите, които вятърът запращаше навътре в морето, а вълните ги връщаха обратно на брега.
Изведнъж ангелски глас, прекъсна уединието, в което се криеше.
– Хей, страннико! Може ли да седна до теб?
Той я погледна въпросително, поради причината, която споменах по-горе - че не беше сигурен от кой свят идваше тя. Тефтерът не му беше под ръка и нямаше как да си припомни.
– Да, заповядай! – колебливо отвърна.
– Чаках те, онзи вечер, но ти не дойде…
Той се опита да я погледне по-детайлно, но стигайки до очите, попадна в бездна, в която скочи без парашут. Усмивката ѝ беше вълшебното хапче, което за секунда яхна болката в главата му и я запрати надалеч. Тя извади една перфектно свита цигара, запали я и си дръпна със завидна естетика. Той имаше чувството, че можеше да я гледа цял ден. Всичко в нея крещеше хаос, който той, най-грижливо, искаше да подреди. Продължаваше да пуши замислено, а с всяко издишване на дима той виждаше проблемите, които се крият в главата ѝ. Тя подаде цигарата към него и той, без да я замисли, я пое в пръстите си.
– Трябва да тръгваме, нямаме много време. – каза тя.
– Че за къде да бързаме? – учудено отвърна той.
– Довери ми се. – И тя му подаде ръка.
Двамата тръгнаха надолу по брега. Тя му показа един чисто нов свят, който той отдавна беше загърбил вътре в себе си. За малкото време, което прекараха заедно, тя беше единственият човек, който успя да се доближи до честотите на сърцето му, което от години не издаваше звук. Успя да го извади от бункера, в който страхливо се криеше. Не му се налагаше да отваря тефтера си, защото се чувстваше добре и със смели танцови стъпки ходеше по живота.
Докато не дойде една сутрин, когато се събудиха, навън беше мрачно и се усещаше една особена тежест във времето. Той направи кафе за двамата, след което мълчаливо го изпиха на терасата.
– Трябва да те заведа на едно място. – проговори тя.
Той я погледна замислено, но не отговори. Облякоха се и излезнаха. Вървейки, хванати за ръка, стигнаха до една сива и невзрачна сграда, където той усети неистова студенина. Тя го погледна тъжно, а той някак си призна своето психично падение. Едно момче, което погуби акъла си, борейки се за един по-добър свят, защото не виждаше нищо, което да си струва в истинския. Мислите окончателно бяха взели за заложник неговия ум и го простреляха, в опит за бягство.
Тя седеше още там и го гледаше, докато две жени с бели престилки, застанаха на вратата да го посрещнат.
– От кой свят си ти? – попита я за последно, през мъка.
Тя се усмихна, за да стопли душата му, преди да влезе за пореден път в студения полюс на самотата. След което каза:
– От този, за който ти е нужен единствено еднопосочен билет…
***
Дълго време, размишлявах върху написаното. Една вечер реших да запаля колата и да намеря това момче, каквото и да ми коства. Търсех го навсякъде. В града, на бара, по плажа, но нямаше и следа от него. В психиатричното отделение, в което се лекуваше, казаха, че бил избягал и оттогава никой не го е виждал. Разочаровах се и седнах на пейката, за да приема поражението, че няма да го срещна. Човекът, който предприе първата крачка, към това да сме по-добри, но погуби себе си по пътя.
Исках да го погледна в очите, да го прегърна, защото го чувствах някак си близък.
Последната ни среща беше преди 20 години. И ако трябва да бъда честен, до ден днешен, не съм сигурен кой от двама ни беше главният герой в тази история.
Д.Р.
© Денис Рафаилов Все права защищены