Кап. Кап. Кап.
Дъждът барабани по прозорците с есенен допир и ги събужда от блажения копнеж за пролет. С безкомпромисна жестокост отнася пожълтелите листа от улуците и прави път на стихията. Отнася заспалия на улицата прах. Прочиства града и душите ни от ненужното... Оставя празни, чисти панели буржоазно безразличие.
Като шаблонен ефект в стар, ниско бюджетен филм.
Осезанието на идващия финал по правило трябва да пронизва с безброй остриета. Ала не.
Ти поне би трябвало да знаеш, че при мен превратностите са наобратно. Горда съм от себе си. Успях. Надмогнах себе си и успях! Намразих те...
Може би сега е моментът да ти заявя гордо „Казах ти!” и да се оплезя като малко дете. Защото те предупредих много отдавна, а ти все не ми вярваше...
Освободеният ми смях отлита от устните и впива отровните си зъби в плътта ти, бавно изгаря вените сякаш сярна киселина. Първо изпепелява тъканите, сетне превръща оцелялото в стерилно, ледено кубче. Жива статуя на изфантазиран, гръцки бог с един-единствен п ...