1.
Странна среща
- Адела – прошепна майка ми, - не е необходимо да го правиш.
Погледнах я право в широко отворените като на четиригодишно дете очи и се запитах дали това наистина е правилното решение. Как бих могла да изоставя милата си и любяща майка тук сама?!?
- Но аз искам да отида – гласът ми прозвуча плачливо.
Опитите на майка ми да ме спре през последните две седмици ме хвърляха в паника и усилваха страха и притеснението ми. Запитах се за стотен път този ден дали щях да се справя.
За последен път се огледах из прекрасния град. Бях застанала в края на главната улица на Фейри Ленд. От двете ми страни се редяха двуетажни бели къщички с цветни лехи под прозорците и дървени капаци. Зад гърба ми се намираше портала за Горната земя. Представляваше отворена врата. Пространството между рамката и беше прозрачно, но от време- на време просветваше в лилав цвят.
Над главата ми в небето летяха около десетина вещици на метли и се смееха щастливо. Там, където погледа ми едва стигаше се белееха кулите на замъка на крал Дони, заобиколен от вековни дъбове и букове.
На един от хълмовете, в подножието на които се намираше Фейри Ленд, издигаше зидове стария университет за млади вещици и вещери Майсез. В него продължаваха обучението си едва петима от завършилите обикновената гимназия. Но не влизаха случайни вещици и вещери. Избираха ги с тридневен изпит, при който някои дори губеха своите вълшебни сили.
Преди година и аз имах шанса да се пробвам, но така и не се престраших. Не се плашех от това, че мога да загубя силите си, а от срама и унижението, ако станеше. Та аз бях наполовина вещица, наполовина човек. Магиите не бяха силната ми страна.
- Сани, сигурна ли си, че точно това искаш? – отново ме попита мама.
Не, крещях на себе си, не искам, няма да се справя. Та как бих могла? Там ,където отивах броят на магиите за един ден беше ограничен. Не можех да забърквам отвари. С две думи трябваше да живея като простосмъртен.
- Ела и ти – опитах се да звуча небрежно, но гласът ми потрепери.
- Не мога – поклати глава майка ми.
За своите 246 години тя се е качвала само веднъж на земята на простосмъртните. Било някъде около 1892 година. В малкото градче Костинброд се запознала с красавеца Найден. Тъй като нямала правото да излиза с простосмъртен, мама решила да се откаже от вълшебните си сили. Но сестра и, леля Юлиета, я измъкнала навреме и я върнала обратно във Фейри Ленд. И слава Богу! Не мога да си представя да се откажеш от перфектния живот и силите си, заради някакво момче. Осем месеца по-късно съм се появила и аз. Леля не позволила майка ми да съобщи на баща ми, че е бременна и го направили едва когато съм навършила две годинки. Но тогава открили, че е женен за друга и има деца. Майка ми се ядосала и в яростта си ме проклела да си остана на две години. Едва преди петнадесет години развалила магията над мен.
И ето ме днес. Седемнадесет годишна тийнейджърка, заминаваща за родния град на баща си. Майка ми се надявала някой ден да замина за Костинброд и ме възпитала като простосмъртен. Можех да готвя, да чистя и да пера без магия.
Надявах се да издържа около месец-два преди да се прибера във Фейри Ленд.
- Предай много поздрави на леля Юлиета – прошепна мама с насълзени очи и ме целуна по челото.
Отивах да живея при леля в къщата на баща ми, която купили за мен преди повече от двадесет години.
- Ще ù предам – кимнах.
За последно се огледах из Фейри Ленд. Щяха да ми липсват цветята, зелените поляни, вечното лято, аромата на гората и слънцето. Неуморното и жарко слънце.
По думите на мама в Костинброд дъждът бил неизменна част от живота на простосмъртните. Слънцето се показвало едва през месец август и то за по няколко часа на ден. А сега беше месец октомври и при простосмъртните настъпваше зимата. Птичките нямаше да пеят както винаги на прозореца на стаята ми. А майка ми каза, че хората били вечно сърдити за нещо. Пфу!
Бавно се наведох и преметнах каишките на двата спортни сака на рамо. Последния месец с мама бяхме вложили спестяванията си, за да променя изцяло гардероба си. Простосмъртните носят много по-различни дрехи от нашите във Фейри Ленд. Вещиците се обличаха само и единствено в черни дълги рокли с различни дължини на ръкавите. Бюстието обикновено беше в тъмно зелен, лилав или винено червен цвят, а доста често си връзваха златисти колани в тон със златистите ръбове на роклята. Младите вещици, до 20-годишна възраст, бяха получили правото да носят роклите си в по-светли тонове. Но нямахме право да носим панталони.
Панталони обличаха само мъжете-вещери и то под дългите си черни мантии. Затова много се учудих когато мама Ангелина каза, че в Костинброд жените и момичетата предпочитали да носят дънки, анцузи и въобще всякакви видове панталони.
Но пък в действителност се оказаха доста удобни. За пътуването бях облякла бял панталон, анцуг както ми обясниха, а суичъра завързах на кръста си. За отгоре избрах небесно синя фланелка без ръкави. Вместо традиционните златисти чехли на Фейри Ленд, краката ми бяха обути в бели маратонки. Тоалета ми довършваше синя панделка за коса, която едва се виждаше из едрите ми червеникавите къдрици, стигаше до под раменете.
- Трябва да тръгвам – наруших тишината между нас.
- Ако искаш остани. След години ще се чувстваш по-готова – усмихна се мама.
- Добре съм – убедено казах, на което сама се очудих. – Ще се видим след около два месеца.
- Adios – кимна майка ми и отстъпи назад.
Обърнах се и пристъпих в портала, водещ до земята на простосмъртните. Веднага усетих бялата мъгла, която ме обгърна и ме завъртя. Понесох се в небесата. Птичите песни все повече и повече заглъхваха, както и смеха и разговорите. И накрая съвсем утихнаха.
Краката ми докоснаха твърда земя, но аз все така мълчаливо стисках очи. Усещах мириса на влага и гора, а няколко дъждовни капки паднаха върху лицето ми. Някакво бръмчене достигаше до слуха ми и ми подсказваше, че наблизо има главен път.
- Вече можеш да отворих очи – дочух познатия дрезгав глас на леля Юлиета и я послушах.
Плахо се огледах. Намирах се в тъмна влажна гора, по дърветата на която имаше хиляди паяжини. Зад гърба ми имаше сиви скални камъни, покрити до половината от мъх. Клоните на дърветата стърчаха оголени в мръсно кафяво. Изпадалите есенни листа бяха покрили земята и образували нещо като изгнил кафеникав килим.
Подухна студен вятър, от който кожата ми настръхна. Направи ми впечатление, че като цяло времето си беше хладно и побързах да си облека суичъра. Въздухът беше наситен с влага и различни отвратителни миризми.
- Добре дошла – отново се обади леля и се обърнах към нея.
Изглеждаше на около четиридесет и пет години, прошарената и коса както винаги беше опъната в стегнат кок, който сякаш опъваше и кожата на кръглото и лице с орлов нос и остро изрязани устни. Ниската и закръглена фигура бе облечена в тъмен пеньоар на цветя.
- Добър вечер, лельо – поздравих престорено весело. – Мама ти праща много поздрави.
- Благодаря – отговори вяло, докато смъкваше саковете от рамото ми. – Трябваше да дойда да те взема направо от вкъщи. Тези сакове са доста тежички за теб – мърмореше по-скоро на себе си и тръгна по една тясна пътека, измежду дърветата. – Паркирала съм на пътя. При това влажно време избягвам да влизам в гората с колата. Още един месец и ще завали сняг.
Изпъшкаш. Въобще не исках да виждам снега.
След по-малко от минута излязохме на пътя. Това, което леля наричаше кола, всъщност се оказа доста стара опърпана машина с размерите на кибритена кутийка. Червеният и цвят се беше олющил и избелял.
Леля отвори багажника и се зае да набутва саковете ми вътре. Известно време я наблюдавах как се мъчи и накрая не издържах. Огледах се в двете посоки и като се уверих, че няма кой да ме види, завъртях показалеца си. Саковете се вдигнаха във въздуха, след което прилежно легнаха в багажника.
- Готово – усмихнах се доволно и побързах да се мушна на пасажерското място в колата.
След малко леля се настани до мен.
- Трябва да поговорим за магиите – сериозно каза. – Тук е напълно забранено.
- Напълно забранено?!? – зяпнах. – Мама каза, че ще трябва да се огранича доста, но да не правя магии е все едно да вървя срещу природата си.
- Зная, че е трудно, но се свиква. Дори ще ти хареса, ще видиш.
- Съмнявам се – промърморих, докато колата потегляше.
Небето над нас бе обрамчено от тежки буреносни облаци. В далечината пробляскваха светкавици и не след дълго закапаха първите едри дъждовни капки по предното стъкло на колата.
- Да приема ли това за добра поличба? – саркастично попитах.
- По-скоро е ежедневие, Сани. Няма да видиш слънцето поне през следващите шест месеца.
Изпъшках. Половин година? Да слушам за това беше едно, но да го преживявам... съвсем друго.
- Ще го преодолея – въздъхнах. – Нали по цял ден ще съм си вкъщи.
- Относно това – изкашля се леля Юлета – искам да ти кажа още нещо. Вероятно Ангелина не го е споменала преди. Простосмъртните ходят на училище от 7 до 18 или 19-годишна възраст. А не като вещиците от 13 до 16 години. Което ще рече, че трябва да ходиш на училище още една година.
Отдъхнах си.
- Това ли било? Няма да е проблем за мен, тъй като съм добра ученичка.
- Но няма да изучаваш Билкология, Магиоматика или Отварознание. Ще имаш предмети като Психология, Математика, История и редица други.
Напомних си да дишам. Гневът ме задушаваше и имах чувството, че главата ми започва да пуши. Но това за училището вече ми се стори прекалено.
- Да бях влязла в Майсез тогава – ядно казах. – Поне щях да правя магии измежду уроците.
- Няма да ти е трудно – усмихна се леля. – Ангелина каза, че ти е преподала повечето неща.
- Да – съгласих се, - но Костинброд се оказа ад.
Докато говорехме дъждът се усили и когато стигнахме пред къщата навън валеше като из ведро. От колата не можех да видя дори очертанията на къщата.
Леля слезе и изчезна в пелената от силния дъжд. След малко едно светло размазано петно ми подсказа, че е отключила вратата и вече е в къщата.
Преглътнах мъчително и бавно отворих вратата на колата. Спуснах крака на земята. Явно уцелих някоя локва, защото влагата се просмука в обувката ми и попи в чорапа ми. Бързо изтичах отзад, отворих багажника и извадих саковете си. Макар, че бързах, дъжда намокри косата ми и тя се нави на едри букли около лицето ми.
Изтичах през портата, покрай цветната градина, в която сега нямаше цветя, и се мушнах в къщата.
Озовах се в тесен коридор със снежно бели стени и теракотни плочки по пода. В дъното на коридора зееше отворена врата. Запътих се към нея, като същевременно надникнах и в четирите врати, които подминах. Първата врата отдясно беше за хола, а в ляво – за кухнята. Следващите водеха към тясна спалня, почти празна, и широка баня с тоалетна.
Вратата в дъното на коридора беше за друг коридор, но разположен перпендикулярно на първия. Стените бяха облицовани с тъмна дървена ламперия и по тях висяха стари черно-бели картини. Единственото обзавеждане беше едно голямо зелено растение в саксия, разположено в подножието на дървеното стълбище, водещо към втория етаж.
- Качи саковете в стаята си – извика отнякъде леля Юлиета. – Твоята е лявата. Разполагаш със собствена баня и тераса.
Заизкачвах се по скърцащите стъпала. Горната площадка беше доста по-широка, но необзаведена. И тук стените бяха облицовани със същата тъмна дървена ламперия, а пода беше застлан с дебел червеникав килим.
В ляво забелязах две тъмни врати. Не се поддадох на изкушението да надникна в дясната, а направо влязох в посочената от леля стая.
Запалих лампата и останах като закована на мястото си. Това беше най-голямата стая, която някога бях виждала. И най-красиво обзаведената.
Стената зад гърба ми и тази срещу мен бяха боядисани в бледо розов цвят, а другите две – в по-тъмен нюанс на розовото. Светлия ламиниран паркет на пода беше наполовина покрит от дебел бял килим. В средата на стаята имаше широко легло, застлано с бяла покривка на розови цветя. В долния му край беше разположен висок гардероб от бяло дърво. Вляво от вратата се намираше бюрото, на което леля беше оставила купчина учебници.
В стая като тази лесно щях да забравя за неудобствата, които ми създаваше град Костинброд. Дори бих пренебрегнала и непрестанното лошо време. Леля беше споменала, че преди няколко дни снегът се е разтопил и едва ли ще завали отново през следващите седмици.
Забелязах вратата на банята в един ъгъл. Метнах саковете си на земята и разтворих по-големия. От него измъкнах малко черно несесерче с тоалетни принадлежности и една футболна фланелка, която използвах вместо пижама. Грабнах всичко и влязох в банята.
Топлата вода отпусна схванатите ми мускули и ме откъсна дори и само за миг от грижите ми, а ароматът на душ-гела ми обхвана цялото ми съзнание и го изпразни.
Подсуших се с кърпата, закачена на една от трите закачалки на вратата, и навлякох фланелката. Докато изчаквах косата ми да изсъхне си измих зъбите.
Върнах се отново в стаята. През стъклената врата на терасата виждах играта на дъждовните капки около запалените улични лампи. Ядосано захвърлих саковете си в ъгъла. Друг път щях да си редя дрехите в гардероба без магия.
Мушнах се под завивките и отключих съзнанието си за всички мисли и страхове. Не знаех какво да очаквам от утрешния ден, но определено нямаше да ме зарадва особено. И бях права.
Не успях да заспя до сутринта. Постоянното плющене на дъждовните капки и воят на вятъра около къщата ме държаха будна. Едва призори успях да заспя, но будилникът ме извади от неспокойния сън. Спрях го и се ослушах. В къщата цареше мъртвешка тишина.
Успокоих се с това, че поне дъждът беше понамалял и дъждовните капки съвсем прилично тропаха по стъклата на прозорците.
С нежелание се измъкнах от топлото легло и забързах към банята. Набързо си взех душ и си измих зъбите.
Косата ми приличаше на гнездо и ми отне известно време в четката докато укротя едрите къдрици.
Върнах се в стаята и се заех да си търся дрехи. Не можех да реша какво по-точно да облека. Все още не знаех какво обличат простосмъртните. Накрая се спрях на чифт черни дънки, които комбинирах с широка тъмно розова туника с дълги ръкави. Точно под гърдите имаше черен колан, а надолу падаше свободно като къса рокля. Обувките също ми отнеха много време. Маратонките не ми отиваха на тоалета, а пък сандали в това мокро време не можех да обуя.
От по-малкия сак изрових торбичка с чифт черни затворени обувки. Бях отказала да ги нося, тъй като токовете им бяха високи около десетина сантиметра, а ръстта ми си бе нормален и с тях щях да приличам на щъркел.
Но сега ми се стори подходящото време за тях и ги обух набързо. Открих, че мога да се движа с лекота и да не се спъвам на всяка крачка. Само се молех съучениците ми да са по-високи от мен, за да не изпуквам.
На земята до бюрото открих черна кожена чанта. Размерите и бяха внушителни. Вероятно е за училище, помислих си и напъхах колкото учебника побрах. Преметнах синия си дъждобран на рамо и слязох на първия етаж. Постарах се да не вдигам шум, за да не събудя леля, но от прозореца в кухнята видях, че колата и я няма.
Тогава се сетих какво ми казваше мама. Леля Юлиета вземала участие в някакъв клуб за градинари и влагала сърцето си в тази работа. Другите членове я уважавали, защото разбирала от растения. Мама каза, че излизала много рано и се прибирала късно вечер. Сякаш живея сама, помислих си.
Коремът ми се беше свил от притеснение и се отказах от закуската. Пийнах малко натурален сок направо от кутията и отново го прибрах в хладилника. Погледнах часовника. Оставаше точно половин час до началото на първия учебен час, а не знаех колко далеч е училището. Леля Юлиета ми беше обяснила само, че трябва да вървя по улицата, на която се намира къщата и. Трябва да подмина сградата на детската ясла, след това техникума и точно зад него била гимназията.
Натресох дъждобрана и грижливо прибрах косата си под качулката. Не исках да пристигна в училището мокра като коте.
На ниската масичка до входната врата видях връзка ключове и ги взех. След като заключих входната врата и прибрах ключовете в джоба на дъждобрана се спрях нерешително под навесчето. Трябваше да направя своя избор, а възможностите бяха две. Или излизам на дъжда, отивам на училище и живея като простосмъртен, или се връщам в къщата и довечера заминавам за Фейри Ленд.
Преглътнах буцата в гърлото ми и решително закрачих към портата. Пътеката не беше дълга. От двете и страни имаше кални градинки, в които през пролетта и лятото леля гледа рози. Сега стърчаха само изсъхналите пръчки.
Излязох от портата, затворих я и се обърнах към къщата, за да я разгледам. Изолацията на стените беше в слънчево жълт цвят, а някога новите дървени прозоречни рамки, бяха изгнили с времето. Личеше, че сградата е стара.
Обърнах се и закрачих по страничния тротоар. Снощният дъжд беше оставил дълбоки локви с мръсна вода по земята и трябваше много да внимавам, за да опазя краката си сухи.
Мислех си колко много ми липсва Фейри Ленд, яркото слънце, аромата на цветя и птичите песни. А тук сякаш се намирах в страната на злото. Като изключим бръмченето на автомобилите, движещите се по улиците, цареше гробовна тишина. Заради облаците градът изглеждаше доста мрачен и подтискащ.
Така, замислена за живота, който бях водила, подминах сградата на детската ясла. Познах я единствено по ярко оцветените стени. Продължих да вървя. От една уличка пред мен излязоха две ниски момичета с червени дъждобрани. Успявах да дочуя по нещичко от разговора им. Стори ми се, че обсъждаха колко красиво е някакво момче. Значи и тук темите на разговор бяха сходни с тези във Фейри Ленд. Е, добре. Поне това нямаше да ми е проблем. Не че бях добра в общуването с друг, освен с майка ми.
Реших да вървя след момичетата, защото едва ли отиваха на кафе толкова рано сутрин. Най-вероятно бързаха за училище.
Не след дълго подминахме сградата на доста голямо учреждение. Покрай него минаваше доста тясна уличка, от едната страна на която бяха паркирани най-различни автомобили. И докато се оглеждах осъзнах, че всъщност вървя успоредно с гимназията.
Училището, както всичко останало в Костинброд, изглеждаше ужасно. Подтиснах викът на ужас, зараждащ се дълбоко в гърдите ми. Някои от прозорците бяха счупени и заменени с картони. Сградата, някога боядисана в кремаво, се рушеше и мазилката падаше. Дворът беше голям и дори имаше футболно игрище, което беше в негов плюс.
Последвах двете момичета през широка врата, боядисана в зелено. Озовах се в празно предверие. Към втория етаж водеха широки стъпала, а точно над главата ми висеше портрет на доктор Петър Берон, написал първия български буквар. Стените бяха боядисани в бяло и тревисто зелено. Два широки коридора водеха към учебните зали.
Огледах се за последен път и на един дъх изкачих стълбите. Горната площадка беше сравнително по-малка от тази на първия етаж. Подминах вратата на дирекцията и почуках на тази с табелка Канцелария. Чу се едно тихо Влез и аз отворих вратата.
Вътре бе по-топло и по-ярко осветено. В средата на стаята имаше дълго бюро с пръснати най-различни формуляри. Пълна жена с къса руса коса и кръгли очила преглеждаше купчина с бележници. Щом влязох тя вдигна поглед и ме огледа преценяващо.
- Мога ли да Ви помогна? – любезно попита.
Отдъхнах си. Явно не ме чакаха с нетърпение.
- Аз съм Славина Найденова – съобщих.
Погледа на жената се проясни.
- О, да, очаквахме Ви. Леля Ви ни предупреди за вас – говореше докато вадеше разни формуляри от шкафовете на бюрото. – Това е седмичната Ви програма – подаде ми сгънато бяло листче. – Срещу всеки предмет е написан номера на кабинета, за да е по-удобно и лесно. Тази бланка – набута ми в ръцете друг лист – ще трябва да я попълни някой родител или в случая леля. Информация за ученика, нищо особено.
- Благодаря – отговорих, докато си мислех какви измислици ще скалъпи леля този път.
- А сега да те заведа в новия клас. В момента имат география.
Последвах жената навън в коридора и надолу по стълбите. Сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо, капчици пот се стичаха по гърба и гърдите ми. Не можех да се успокоя. Накрая спряхме пред бледо розова врата. Отвътре се чуваха оживени разговори и викове на ученици. Жената от канцеларията отвори вратата и повика преподавателката.
Когато излезе се озовах лице в лице със слаба висока жена на възраст около шестдесет години. Сивата и коса беше вързана на опашка.
- Госпожо Рискова, това е новата ученичка Славина Найденова – представи ме набързо секретарката. – Не искам да Ви задържам дълго, защото и аз имам работа.
- Разбра ли се кой ще поеме часовете на Дани?
Двете жени разговаряха сякаш изобщо не бях помежду им.
- Все още очакваме отговор. В голямото междучасие се качи при мен.
Госпожа Рискова и кимна и се обърна към мен с майчински тон:
- Зная, че се притесняваш, но скоро ще свикнеш. Ще ти харесат новите ти съученици. Хайде да влизаме.
Пристъпих в стаята пред учителката, която успокоително ме държеше за рамото. Всички разговори заглъхнаха и учениците се вторачиха в мен. Аз, естествено, почервенях и забих поглед в земята.
- Деца, това е Славина – представи ме учителката пред класа и ми посочи къде да седна.
Избягвах да вдигам поглед, но съзрях няколко симпатични и усмихнати лица. Накрая стигнах до последния чин, където трябваше да седна и вдигнах очи.
На секундата кръвта замръзна във вените ми и сърцето ми спря да бие. Изведнъж нещо толкова просто като дишането ми се стори ужасно трудно. Краката ми омекнаха и се хванах за ръба на чина, за да запазя равновесие.
На съседния стол седеше най-красивото момче, което бях виждала през целия си живот. Приличаше по-скоро на небесен ангел. Косата му беше много тъмно кафява и с гел бе оформена в перфетна прическа. Очите му имаха леко извита нагоре форма и светеха с цвета на дълбокия океан. Кожата му изпъкваше на тъмния фон с млечната си белота. Сякаш бе направена от сатен. Толкова гладка, толкова ефирна... почти прозрачна.
Тъмно синия пуловер бе опънат върху добре оформените му гърди и мускули на ръцете. Лицето му имаше идеалните черти. Малък нос със заострен връх, червени стиснати устни, високи скули, издадена напред брадичка. Всяка филмова звезда би му завидяла на мига.
Но не перфектността му така ме парализира и ми отне дар слово. В прекрасните му очи светеше омраза и ненавист. Цялата му стойка излъчваше това. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и вените изпъкваха под кожата му. Седеше някак настръхнал и готов всеки момент да скочи и д ме разкъса.
Успях да седна на стола. С периферното си зрение забелязах как се отдръпна на разстояние от мен, а погледът му, изпълнен с омраза, дълбаеше дупки в плътта ми.
Не зная колко дълго сме седели в това положение, но с радост чух звънеца. Прекрасният ангел, седящ само на няколко сантиметра от мен грабна тетрадката и химикалката си и бързо напусна стаята.
Бавно оформих косата си на опашка. Какво му бях направила, че се държеше така странно? Имаше вид на разярен лъв.
Косато вдигнах глава останах учудена, че повечето ученици са напуснали стаята.
- Ти си Славина, нали? – попита ниско слабо момиче с руса права коса и красиво тъмно лице. – Аз съм Поли.
- Приятно ми е – промърморих като се опитвах да овладея емоциите си.
- Следващият ни час е математика при господин Иванов и е по-добре да не закъсняваме.
Кимнах и я последвах в коридора. Към нас се присъединиха още две момичета от класа ни, които побързаха да се запознаят с мен. Ивета и Ния. Още от пръв поглед ми допадна последното момиче. Правата и кестенява коса беше подстригана на черта и стигаше едва до раменете. Носът и бе по-голям от обикновено, но лицето и излъчваше чар. Не говореше много, по-скоро тишината и харесваше и не спираше да се усмихва на всички в коридора.
Поли, Ивета и Ния ми обясниха че и по другите предмети също ще трябва да седя да Ангела, както го бях нарекла. През следващите два часа Поли не спря да говори за него, но аз не и обърнах внимание. Когато влязохме в стола отново беше на същата тема. Усещах как ми става тъпо. Нямаше ли за какво друго да си говорим?
Опашката в стола се оказа дълга и четирите примирено се наредихме най-отзад. Докато чакахме мълчаливо през тясната врата влязоха цяла групичка момчета. Няколко от тях разпознах от клас. Широките къси шорти и дългите потници ми подсказаха, че са баскетболисти.
Нямаше как да не забележа, че всички момичета се обърнаха след тях.
Поли и Ивета развълнувано заподскачаха около мен.
- Това е Милан и идва към нас – въодушевено възкликна Ивета.
- Не е ли прекрасен? – допълни Поли.
Ния ги наблюдаваше с насмешка. Като видя объркания ми поглед се зае да ми обяснява.
- Баскетболистите са най-красивите момчета в училището ни. Милан е момчето с русата коса и трапчинките. Той е капитан на баскетболния отбор. Ивета го харесва от две години. И не само тя. Останалите момиче също.
Кимнах с разбиране. Момчетата спряха пред нас. Милан се усмихна широко. Можех да си представя защо момичетата го харесваха. Наистина беше голям сладур. Но след срещата ми с онзи Ангел нямаше как да не ги сравня. И капитана на баскетболния отбор губеше по точки.
- Славина, нали? – попита.
Потвърдих с кимване. Виковете на Поли и Ивета щяха да заглушат думите ми и без това.
- Аз съм Минал – представи се, - но всички приятели ме наричат Мики.
- Сани – усмихнах се и аз.
- Това са Дени, Иво, Киро, Алекс и Боби – представи ми и останалите момчета.
Киро подхвърли една баскетболна топка във въздуха, улови я ловко и ме изгледа преценяващо.
- Защо се премести от Варна точно тук? Едва ли ще видиш слънцето скоро.
Отворих уста да му отговоря, но момчето, представено ми като Иво, ме изпревари.
- Не е като във Варна, маце, но...
Не успя да довърши, защото Боби го плесна зад врата. Двамата се нахвърлиха един върху друг и се сборичкаха на пода като малки деца.
Милан ги разтърва с широка усмивка.
- Да не правим шоу на загубеняците.
Всички погледи се вторачиха в нещо зад гърба ми. Обърнах се, за да видя какво беше привлякло вниманието им и се сковах на място. На масата до мен седеше той с още три прелестни създания.
С едната си ръка беше прегърнал през раменете ниско прекрасно момиче с виещи се на вълни коси с червения цвят на залеза чак до кръста. Имаше същата бяла, почти прозрачна кожа и перфектни черти. Зелените и очи се усмихваха весело.
Срещу тях седеше доста едро момче. Мускулите на ръцете му напомняха скали. Имаше същите перфектни черти и бледа кожа. Косата му беше подстригана много късо. С влюбен поглед наблюдаваше момичето, седящо на стола до него. Същинска гръцка богиня.
Русата и права коса стигаше до раменете. Сивите и очи, скрити под дълги мигли, наблюдаваха учениците студено. Перфектно начервените и в розово устни потрепваха едва-едва сякаш си говореше сама или си тананикаше някоя песничка. Но в разрез с това впечатление едрото момче кимаше с глава, сякаш се съгласяваше с думите и.
Високата и слаба фигура беше облечена в доста къса рокля в бледо розов цвят. Дебел бял колан опасваше тънката и талия. Зачудих се не и ли е студено навън.
- Кои са тези? – попитах Ния.
- Семейство Гонсалес – изстреля отговора тя, сякаш беше очаквала точно този въпрос да и задам. – Момчето, което прилича на рапър се казва Хуан-Давид. Говори се, че в Америка се е снимал в клипа на някакъв рапър. Ходи с русата кукла Палома. Двамата са неразделни.
- А другото момиче?
- Това е Габриела. Малко е шантава, да знаеш. Тя е в другия клас. Мечтае да стане писателка, но не ми се вярва.
- И е гадже на момчето, до което седя? – предположих с горчивина.
Естествено, че е. Та те толкова много си подхождат. Две перфектни създания.
- Не, те са брат и сестра. Всъщност и четиримата са братя и сестри. Това е Кристиано.
- Не мисля, че ме харесва – тихо казах.
- Не се притеснявай, те никого не харесват.
В този момент Кристиано се обърна и ме изгледа свирепо. Каза нещо на брат си и двете си сестри и с бърза крачка напусна стола. До последния час не го видях повече.
© Кристиана Кръстанова Все права защищены