„Омразата по устните се стича. Ще пием ли и за това предателство?! Любовта на глас не се изрича, няма я и думата приятелство...”
I част
... Тъмно е, обичам тъмнината. Подкрепя ме когато страдам. Със затворени очи отново дишам, сам празнувам и това предателство. Пия виното от чашата, а не усещам сладостта. А къде е тя, поредната която ще ме мами? Очаквам я с отворени обятия. Ела при мен не се страхувай, моя ще си, мен ще имаш. Само ми кажи, вярваш ли, че има хора без сърца?...
- Достатъчно, Раян, достатъчно. Някой да има въпроси относно произведението?
Класът стоеше безмълвно и стреснато както никога.
- Г-н Димитров. Чу се нежен момичешки глас от последните чинове.
- Да, Виктория. Известно облекчен отговори преподавателят.
- Аз имам въпрос към Раян. Mомчето безлично стоеше пред дъската и очакваше поредния упрек или глупав въпрос. Но Виктория не обърна внимание на това, изправи се, погледна го право в очите, надявайки се да види нещо, но видя само още безличност. Наведе поглед отчаяно. Но въпреки всичко се престраши и го попита:
- Вярваш ли в съдбата? Целият клас се обърна към нея с голямо учудване, но тя не надигна поглед от пода. Изминаха няколко секунди в очакване на отговор, без никой да помръдне. След известно време Раян тръгна по редицата между чиновете, точно към неговото място, което бе до мястото на Виктория. Тя остана все така права и неподвижна. Раян мина покрай нея, стигна до мястото си и събра нещата си безмълвно пред още по-изумените погледи на целия клас. Тръгна към Виктория, спря до нея, наведе се и прошепна тихо в ухото й, „Да, Виктория, вярвам, че ме обичаш”. След което излезе през вратата на стаята и всичко се загуби сред шума на звънеца и оживените коментари на другите.
„I won´t show mercy on you now I know, should stop believing I know, there´s no retrieving It´s over now, what have you done?”- силна музика в слушалките. Раян се прибираше късно вечерта от училище, видимо забравил какво се случи в часа по литература. Искаше му се просто да е сам. Всички да спрат да го зяпат втренчено и да се чудят какво се случи с него. Раян беше последна година в училище, но ученето не го интересуваше. Беше висок и красив, черната му коса покриваше красивите зелени очи, сведени към краката му. От преди година усмивката все по-рядко се появяваше на лицето му.
Спомни си. ... Преди беше момчето на училището, всички момичета бяха луди по него, учителите го обичаха, защото беше най-добрия им ученик. Бе добър във всичко. Но срещна Клаудия – единственото момиче, което не се вълнуваше от него. Не трепваше, когато го видеше...Нея не я интересуваше. Но Раян се влюби за първи път, именно в това момиче. Момичето, което бе красота, бе болка, бе миналото, бъдещето и все пак не го желаеше. Сега си спомни колко много направи. Опитваше всичко, молеше я, падаше на колене, правеше всичко за нея. Но сърцето й остана ледено за него. След цяла година мъчение, Раян се затвори в себе си, отказа се. Стана същия като нея. Всичко му бе безразлично, спря да учи – струваше му се толкова безмислено. Не обръщаше внимание на никого, а и малко говореше...
Извади плейъра от джоба си и усили още повече музиката, опитвайки се да заглуши собствените си мисли.
Силен пищяш звук от скърцане на гуми. Колата спря точно до крака му. Шофьорът се подаде през прозореца и уплашено и разярено се развика „Kакво правиш бе, момче, внимавай как пресичаш!”. Раян спокойно смъкна слушалката си, измърмори едно изморено Извинявай и пресече улицата. Колата се отдалечи, но все още се чуваха разярените викове на шофьора, „Какво им става на днешните деца, не внимават изобщо... някой ден... ще им се случи...” гласът му се изгуби в нощта... А нощта, тези красиви звезди, Раян се загледа в тях и си помисли, колко ли хора в момента ги гледат и мечтаят. А той, той просто стоеше и му се искаше да вярва, че има за какво да мечтае, има още за какво да се бори. Но нямаше, целият смисъл се бе изгубил някъде, там сред звездите и живота. Сведе очи и затръшна входната врата зад себе си.
© Безименна Все права защищены