Поглед в дълбокото

Ще се престоря че е сън. Така е по-добре. Ще игнорирам всяка една пареща съзнанието ми мисъл да търся логиката, да се боря с въпросите. Сигурно ще изчезнат. Да изчезнат? Ооо не, те не могат да изчезнат без решение. Или могат. Млъкни. Спри се. Затвори очи и си представи онези закътени спомени на мираж и блаженство, на еуфория и екстаз, на близост и рай. Но… те са просто спомени. Радват без стойност. Къде се намира сега онова усмихнато момиче? На дълбините на някой спомен. Тогава за какво са ми? Да ме натъжават, да ме карат да съжалявам или всъщност да ме ободряват. Закъсняваш. Но за къде? Те няма да те търпят още дълго. Промени се. А тогава истински приятели ли са или аз съм грешната? Обърни се и избягай. Знаеш в прегръдките на кого да отидеш. Ммм да допирът му. Нежен и стоплящ, вдъхващ сигурност и доверие. Но само когато той иска. Къде да тичам? В ръцете на човек по-счупен и от разбитото, готов да раздава близост само когато на него му е изгодно, само когато на него му е нужно. Счупените се намират с причина, да застанат един до друг, да поемат тежестта от раменете на другия и.. и… и да се дочупат. А, ето ги и сълзите. Не им отне много и този път. Сълза след сълза, отнасяща терзание след борба, след мисъл и напрежение. Но… за какво всъщност плача?