-Иска ми се да съм мислеща вагина с татуирани антични тела в дива оргия, да бъда
двуметрова мантия от протоплазма и мазен наркотичен екстракт да се стича по мен.
Но да мисля. Да внушавам и повелявам. Вместо свои краиници да имам крайниците на
всички които съм погълнала. Пластичната хирургия на е достигнала до такова ниво
иначе щях да се преобразя. Някой ден жените ще го правят. Налудничаво ли? Не щом
някой някога е пожелал друг ще извърши безумието му. Няма изолирани демони, нито
уникална черепна кутия която да задържи съдържанието си единствена за себе си.
Все още не могат да се правят такива операции, все още не могат. За съжалание.
Иначе щях да си я позволя. Не, че съм неприлично богата, ама че клише. Глупаво
е, нали? Както и да е, достатъчно съм богата, но тогава щях да грабя и да
убивам, да отнемам и продавам души, само за да мога да си направя скъпоцената
операция и да притежавам всички. Щях да си я направя, но като не мога, се
примирих с мисълта, че не мога да притежавам всички мъже и реших да притежавам
нещо повече. Себе си. Какво ти е? Уплаших ли те? Преди малко изглеждаше
различен. Виж какво, изобщо не ме е страх от теб и от мълчанието ти. Знам, че
при такава скорост не мога да слезна от колата. Да те одера или изпръскам със
спрей или да те перна с чантата в тестисите ще си е самоубийство. Мълчиш,
мълчаливко си, ти. Не ме е страх, да знаеш не ме е страх и не съм отвличана за
пръв път. Даже ми е навик, миналата година се опитваха да притиснат фирмата,
мислеха, че на любовника ми много му пука за мен. С дъмпинга не успяха да
направят нищо, имаме повече ресурс от техният, можехме да стиснем зъби за по
дълго, сторихме го и на пазара останаха нашите лекарства. Опитаха по грубият
начин, но не знаеха и те както не знаеш ти, че ми е навик да бъда отвличана.
Като дете татко ме е отвличал често. Не помня колко пъти успя да ме открадне от
майка ми. Бях шест годишна когато стана катастрофата. Не знам как останах жива,
но той нямаше моят шанс. Кърпеха ме близо година. Забравила съм как изглеждаше.
Само на снимките. Странно… Младата жена замълча внезапно. Сега изглеждаше
по-смутена от момента в който разбра, че не се е качила в такси, но преди да е
успяла да слезе колата тъй ускори, че беше невъзможно. Овладя паниката и скоро
почувства психическо надмощие над шофьора. Мълчанието му не беше респектиращо, а
напротив приличаше на свит като мишленце в него. Боеше се да говори. Усещаше се,
дъхът му не беше равен. Движенията му не бяха сигурни. Като, че ли се опитваше
нещо да каже, но нямаше кураж да го изрече. Тя пък не бързаше за никъде. Стана й
даже интересно. Този определено не приличаше на престъпник също на психопат, но
сега изведнъж заприлича на покойният й баща. Същият като от снимките. “Да не би
да си имам брат. Не, щях да науча.” -Слушай, хайде да не си играем. Виждам, че
си аматьор, ако ти трябват пари можем да поприказваме. На път си да си създадеш
големи неприятности. Разбра ли. Големи.-засмя се-Кого лъжа, не ми отива този
заплашителен тон. На теб мълчанието. Заприлича ми на баща ми. Знаеш ли, аз го
обичах. Сигурно и той. Странно е, почти е нямал наранявания по тялото. Никакви
тежки травми. Пръснало се е сърцето му. Не се разбра при катастрофата ли или
след това… Гласът й се беше променил. Бодростта и лекомислието изглеждаха
изкуствени. -Да не си таен обожател. Ах, ти. Романтичното ми момче…-засмя се
горчиво-Никакви, никакви травми по себе си е нямал, а аз съм била с пукнат
череп, четири строшени ребра, пробит бял дроб и скъсан бъбрек. Аз бях на шест, а
той горе долу на твоята възраст. На колко си. Той беше на двадесет и пет. На
толкова си и ти, нали? Защо не отвлече по-млада. Мълчиш, мълчиш. Да не си ням!
Имах си работа тази вечер, а ме и чакаше мъж, те пикльо като теб. Посегна да
пусне касетофона, но той блъсна ръката й. Това беше първата му агресивна проява
към нея. Първото им съпрекосновение. Ръката му гореше. -Имаш температура. Не и
отговори. -Много висока температура. Толкова висока, че едва ли сега погледа ти
е фокусиран и рефлексите ти в ред. Караш много бързо. Искаш да убиеш и двама ни.
Това е ясно…-говореше вече бавно и натъртваше всяка дума-Не ми е ясно само защо
го правиш. Не съм термометър, но в момента ти имаш температура над тридесет и
девет. Посегна да пипне челото му, но пак блъсна ръката й. Наистина гореше.
-Защо го правиш, мамка му! Намали скоростта. След малко отби колата и спря.
Погледна го учудена. Отвори леко вратата, извади крака навън. Прибра го и блъсна
яростно вратата. -Хайде давай! Карай където си решил. “Трябва да съм луда. Та
той гори като ютия. Не би трябвало изобщо да е в съзнание! Както аз не би
трябвало да съм жива след онази катастрофа. " -Добре, явно ще говоря само аз.
Така да бъде. Мислех си го и сега. Тогава не той, а аз трябваше да съм мъртва.
Израснах с тази мисъл. Надраснах я накрая. Приех факта. Ако тогава му се е явило
някакво божество за да отнесе душата ми и той е предложил своята в замяна, само
за да ме остави жива е постъпил като негодник. Страхливецът е свил опашка,
предпочел е аз да живея с чувството на загуба на близък, да запълвам празнината,
да се боря с виновността си, да тренирам сила която не желая да притежавам.
Всички които умират така са негодници. Всички които оставят чувство за вина след
себе си. Трябваше да си бъда всеки ден прокурора и адвоката, да размятам
съдииско чукче преди да заспя и преди да се събудя, да повтарям всеки ден, че
искам да живея, че назад да върна времето е невъзможно. Съгласи си, че е твърде
много мъдрост за толкова малко дете. Е, придобих я. В малкото тяло бях голяма
жена. Превъзмогнах се, оказа се възможно. Ако е дал душата си вместо моята е
било личен избор и не съм могла да му попреча, а и ако можех щях ли да му
попреча…Не е бил силен, силните са избраните. Три години по-късно загубих и
майка си, но вече можех да си го позволя. Подготвена бях. Толкова малка, а вече
бях жена. Докато другите ставаха жени, аз вече ставах богиня. Придобих много,
властвах, решавах, отнемах и давах. Мога да убия, мога и да родя. Мога да
пренебрегна, а също и да падна колене пред себе си… Млъкна да си поеме дъх и
продължи: -Побеждавам. Не само на пазара на лекарствата. Във всичко побеждавам.
И теб победих, макар ти избираш посоката. Дори не си наясно, че тази посока е
моя, не твоя, защото моя може да бъде всяка посока, а твоята да бъде винаги
отнета. Винаги. Карай. Карай където си решил. Не е твое желание, мое е. Всяко
човешко желание е мое и всяко мога да наделея. Смотаняк. Ти похити жена която
отдавна трябваше да е на небесата, но имаше сили и пожела да желае. И сега
желае. И то как. Желае повече от формата си, от всяка форма. Без мания за
величие, а със самото величие на живота. Ето така желае. Смотаняк. Усещаше, че и
тя е вдигнала температура. Очите й горяха, страните, ушните миди. Лютиви сълзи
размазваха погледа й. Трудно го фокусираше, но разбираше, че той кара в посока
на катастрофата. Унасяше се и да не заспи говореше. Говореше непрекъснато и
губеше сили. В просъница, без стрес и болка, като във филм пред който заспива
видя сблъсъка. Един мъж държи детско тяло и отправил поглед към небето крещи. Не
чува какво, но е ясно. Мъжът пада, а клепачите на момичето леко трепват.
-Негодник! Колата спря. Този път слезе. Беше на улицата от където я взе. Малко
след това пристигна таксито: -Браво!-погледна часовника си-Четири часа. -Но вие
се обадихте преди петнадесет минути. -Както и да е. Като се прибра в къщи, набра
телефона на партньора си. -Няма да пускаме “жълтата партида”…Знам, знам какво ще
загубим…Няма и толкова…Знам, никой не се е умрял от такива таблетки, но така
реших и толкова…Защо, защо, защото умея да желая. Ето затова! Да не съм видяла
тези боклуци по аптеките!