Похитителите на сънища

Любовта е обсесивно-компулсивна депресия.

Сънищата – врата към един друг свят или способ за убиване.

Джейн лежеше в леглото си. Бе заспала преди няколко часа, изтощена до припадък след един особено натоварен ден в офиса. Новата й работа – помощник на ръководителя на външнотърговския отдел се бе оказала доста по-трудна от колкото тя някога бе предполагала. Но все някак успяваше да се справи с напрежението и избухливия характер на своя началник.

Часовникът на бюрото показваше два без двайсет. Джейн се размърда насън, челото й леко се набръчка, сякаш не одобряваше нещо. Бе облечена в тънка ефирна дантелена нощница. Дългите й кестеняви коси падаха нежно върху розовата възглавница с цветна апликация на някакъв анимационен герой. Като изключим странната възглавница, за жена на нейната възраст, всичко изглеждаше нормално. Тихо и спокойно.

Откъм прозорците на малката спалня нахлу ослепително ярка жълта светлина, наподобяваща лъчите на слънцето рано сутрин, но много по-сгъстена. Джейн се събуди, обхваната от панически ужас. Бе сънувала кошмар, в който стаята й бе обгърната в призрачно сияние, жълта светлина, която сякаш заплашваше да погълне всичко. В мига, в който отвори очи, споменът вече избледняваше, но сърцето й продължаваше да бие до пръсване в следващите няколко секунди, докато напълно се осъзнае. В случаи като този тя винаги съжаляваше, че живее сама. Разбира се, сутрин, когато всичко изглеждаше обикновено и мракът отстъпваше място на светлината, Джейн не мислеше за това. Всъщност обичаше да живее сама, харесваше й най-вече това, че не трябва да се съобразява с никого. Преди не беше така, рядко й се искаше да бъде сама и може да се каже, че като много други хора бе зависима и се нуждаеше от компанията на мъж в леглото си, за да се чувства по-сигурна. След случая с бившия й приятел, вече не желаеше никого и се справяше чудесно и сама. Но в моменти като този, винаги я обземаше съмнение.

Колкото и плашещо да беше това, което току-що бе сънувала, Джейн искаше да отиде до кухнята, за да си налее чаша вода. Устата й бе пресъхнала.

Стана от леглото, направи една крачка и се спъна в нещо твърдо и студено. Падна и изруга, докато тежко се повдигаше от земята. Опря се на лакти и огледа пространството пред леглото. Там нямаше нищо, сигурно си бе въобразила, а кракът й се беше схванал, причинявайки падането, помисли си, пък и какво друго можеше да бъде. Крайно озадачена, Джейн се изправи, отиде до кухнята и без повече инциденти врътна кранчето на чешмата. Сипа вода в любимата си порцеланова чаша и жадно погълна съдържанието й. Първата чаша не утоли напълно жаждата й, затова тя посегна да си налее още една, но ръката й просто се плъзна напред без да се докосне до каквото и да било. Кранчето беше изчезнало, цялата мивка липсваше, а на мястото й нямаше нищо, само тъмно пространство. Вече я нямаше кухнята, нито апартамента, в който бе прекарала повече от десет години от живота си, три от които с бившия си приятел, който сега лежеше заровен под земята в градското гробище след катастрофата, отнела живота му преди година и половина. Нямаше нищо и тишината беше подтискаща. Порцелановата чаша се изплъзна от ръката й и пропадна в мрака, не се чу никакъв звук, все едно бе хвърлена в бездънна пропаст.

Джейн се огледа убедена, че сънува и видя, че стои на кръгло парче от ламинирания кухненски паркет. Около нея зееше всепоглъщащата празнина на нищото.

Някъде в далечината пред нея светна прожектор, разкривайки малко парче земя, покрито със сочна, отровнозелена трева. В центъра на миниатюрното островче изникна малко дърво. Най-прекрасното дърво, което някога бе виждала. Високо около половин метър, с дълги тънки клонки и стотици продълговати листенца със заострени върхове, обгръщащи стройното стъбло от всички страни. Пред изумения й поглед дървото започна да цъфти. Мракът се изпълни с божествена музика. Запяха птички. Дървото продължи да цъфти и да се изменя. Листата му променяха цвета си, стъблото малко по малко се издължаваше. В един момент застина. Заострените листенца спряха да менят цветовете си. Потрепери. Музиката секна. Песента на птичките се превърна в плач – протяжен, сърцераздирателен звук. Чудноватото дърво се разклати, изпълвайки въздуха с огромно количество прашец. Блестеше във всички цветове на дъгата, докато се носеше към Джейн. Прашецът нежно я обгърна, зави й се свят. Плачът на птиците отшумя. Сега те се смееха, присмиваха й се. Джейн полетя надолу… все надолу… Падането й продължи цяла вечност. Полет в безкрая. А отвъд мрака нямаше нищо…

Джейн Карстън се събуди с писък и се огледа. Мъглата на съня още не бе изчезнала напълно и тя объркано гледаше на всички страни, за да разбере къде се намира. Погледът й все още не бе в състояние да се фокусира, но тя видя – лица, безброй лица бяха обърнати към нея и сякаш й се подиграваха. Някои я гледаха намръщени, други - с неприкрит интерес, трети - с насмешка. Приличаха на восъчни маски. Демони, помисли си тя, все още объркана от кошмара.

– Наред ли е всичко? – запита приятен глас някъде до Джейн.

В този момент разбра, че се намира в луксозния салон на първа класа на международен полет от Ню Йорк за Лондон. Погледът й се проясни. Смътно си спомняше за някаква среща, на която трябваше да присъства. Компанията й обмисляше разширяване и тя бе изпратена, за да…

– Искате ли нещо за пиене? – опита пак стюардесата. Гласът й звучеше учтиво както би следвало да бъде, но се долавяха и нотки на раздразнение. Джейн отлично я разбираше. Погледнато отстрани държанието й бе доста налудничаво. Може би я бе помислила за ненормална. А може би просто се бе наслушала и нагледала на глупости по време на полетите.

– Минерална вода – гласът й беше пресипнал и тя трябваше да положи известно усилие, за да продължи. Гърлото леко я дразнеше. – Надявам се, че не съм притеснила другите пасажери. Просто сънувах кошмар.

– Не се безпокойте – бодро подхвана стюардесата. – Ние всички сънуваме.

За миг тя се наведе над Джейн и зашепна, сякаш издаваше някаква изключително важна тайна:

– Сънят ви е предсказание. Те идват. – След което продължи с обикновения си учтив тон: – Веднага се връщам.

След като каза това, тя се обърна и тръгна нанякъде, оставяйки Джейн да размишлява над думите й и да се чуди дали бе чула правилно. Не след дълго се върна с голям метален поднос, на който бе поставена обърната чаша – същата, която се бе изплъзнала и паднала в нищото в онзи кошмар. Най-обикновена зелена порцеланова чаша с логото на известна марка кафе. Любимата й чаша. Не просто заради цвета, който много й допадаше. Бе спомен от Майк, а той бе загинал сякаш преди цяла вечност.

Без да промълви и дума стюардесата остави подноса на сгъваемата масичка пред Джейн и се махна. Джейн, която бе вече напълно сигурна, че или сънува най-големия и досаден кошмар, от който по някаква причина не може да се събуди, или тотално се е побъркала. Може би в момента в действителност лежеше на пода в стая с меки стени, натъпкана с всевъзможни медикаменти, омотана в твърда и неудобна усмирителна риза, пожълтяла от времето? Така или иначе нямаше идея какво друго да направи, затова реши да не се отчайва. Дори си внуши, че създалата се ситуация е много интригуваща. Само и само, за да запази самообладание. Запита се за какво ли й беше донесена чашата. Посегна към подноса и я вдигна. Под чашата имаше бележка, написана със странен разкривен почерк. Разклати чашата без да я обръща и от нея изпадна червено двадесетстенно зарче. В миг зарчето оживя и заподскача по подноса с едва доловимо потракване всеки път, щом се удареше в металната повърхност. След малко застина така, както бе паднало на един от ъглите си и повече не помръдна. Джейн взе бележката като се постара да не докосва зарчето и зачете:

Страх ли те е от височини?

Знай, ще падаш много.

Над главата има парашут.

Но не ще спасиш се.

Зарчето ми победи и

Мок може да те пощади.

Хайде, давай, загуби.

Повече от мен да хвърлиш

…… забрави……

Джейн вдигна поглед от бележката. В очите й се четеше недоумение и страх. Някак знаеше, че животът й зависи от едно единствено хвърляне на зар. Късметът щеше да реши всичко.

Зарът отново заподскача по масата със зловещото си потракване. След около пет дълги, много дълги секунди, се спря в горния десен ъгъл на таблата и се завъртя на място, отново застина на един от ъглите си и падна. Най-отгоре беше числото 20, издълбано с черни разкривени цифри в пластмасата. Зарчето бе ръчна изработка. Може и да не беше от пластмаса, а от някаква кост. Нещо, което очевидно нямаше никакво отношение към каквото и да било в случая, но обърканият й мозък незнайно защо се бе спрял на този факт, все едно бе нещо важно.

Джейн взе зарчето. Ръцете й трепереха неудържимо. Задържа го в шепата си. Беше студено, стори й се, че пулсира в ритъм с ускорения й пулс. Моя си – прошепна някой в съзнанието й.

Огледа се. От пасажерите и екипа на самолета нямаше и следа. А после започна да се задушава. Ръце с дълги космати пръсти стискаха гърлото й. Кожата им бе белезникаво зелена, осеяна с брадавици. Джейн изпусна зарчето. В отчаян опит да се освободи, тя събори металния поднос с чашата на земята. Любимата й порцеланова чаша се разби на парчета, а зарчето продължаваше да се мята по пода, въпреки че бе паднало преди секунди. Последното, което й хрумна, бе да натисне червеното копче над главата си и да повика стюардесата. Причерня й. С мъка се протегна нагоре и сложи пръстта си на бутона. Ръцете изчезнаха. В гърдите й нахлу въздух и тя отново можеше да диша. Свлече се ридаеща в седалката си със затворени очи и не смееше погледне. Дишаше на пресекулки.

От интеркома, предназначен за съобщения, се разнесе пращене като от зле настроен радиоприемник. Писклив глас като на малко дете, което си прави шега по телефона напевно издекламира:

– Уважаеми съвсем липсващи и невидими дами и господа. И видимо изплашена Джейн… Падамееееееее!

Гласчето започна неудържимо да се кикоти, звучеше повече като съскане на отровна змия, а на моменти като кучешки лай. Стана тъмно. Самолетът се стопи. Джейн запада през пухкави виолетови облачета. Махаше с ръце и крака във въздуха, все едно се мъчеше да полети. Отдолу с огромна скорост се зададе голямо легло с балдахин. Приближаваше се с всяка изминала секунда и изглеждаше меко и удобно. В последните секунди, докато се носеше право към леглото, Джейн се запита какво ли е усещането да лежиш в такова хубаво легло. Каза си, че скоро ще разбере, а после с глух удар нещо я блъсна и тя усети пареща болка в дясната ръка, точно над сгъвката. Беше се ударила в леглото. Пропусна го!

Светът за пореден път изчезна.

Събуди се обляна в пот. Нощницата бе полепнала по тялото й. Лежеше в леглото си и дишаше дежко. Всичко беше сън. Просто сън…

Или пък не?

Ослепителна жълта светлина лумна откъм прозорците и озари цялата стая.

(Сънят ти е предсказание.)

От другата страна зад стъклата се размърда нещо черно и голямо с неопределена форма. Джейн се разплака, това не можеше да бъде истина. Просто не можеше. Единственото, което й дойде наум, бе да се завие през глава и да се обърне на другата страна. Струваше й се, че така ще прогони жълтата светлина. Хвана ъглите на завивката и рязко ги дръпна нагоре. Вече не виждаше светлината, но усещаше присъствието на съществото, което я дебнеше отвън. То се взираше в нея с хилядите си невидими очи и примляскваше. Всеки, който е бил близо до едно от тези същества ще ви каже, че това е най-противният и най-стряскащ звук на света. Разбира се, едва ли много хора са успели да се измъкнат, за да разкажат преживяното.

Похитителят на сънища се бе отегчил от дългото чакане. Трябваше му доста време, за да обърка тотално съзнанието на тази жена. Първо трябваше да я вкара в поредица от кошмари, а сега идеше ред на най-хубавата част. Бе време да се нахрани.

Стъклата на прозорците се пръснаха с оглушителен трясък и парченца стъкло се посипаха по пода. Докато падаха, блестяха на бледожълтата светлина. Непоносима, убийствено силна и рязка болка прониза всяка частица от тялото на Джейн, лишавайки я от последната й останала частица разум. Тя не разбра нищо от това, което последва. Гърчещото й се тяло се повдигна от леглото, понесе се към мрака и бе погълнато от съществото отвън с едно последно примляскване. Светлината угасна.

По-същото време подобни неща се случиха и на други места по света. Тази нощ изчезнаха безследно общо тридесет и седем души. Главно деца. Гладът на тъмните същества бе задоволен. Поне до следващата вечер.

На сутринта всичко си беше по старому. Небето бе безоблачно, синоптиците обещаваха един наистина хубав и слънчев ден. Стъклата на прозорците си бяха на местата и не личеше да бяха чупени. Всичко изглеждаше нормално и лъчите на утринното слънце хвърляха отблясъци из малката спалня. Леглото бе оправено. Само възглавницата лежеше запокитена на земята, сякаш Джейн я бе съборила там след като се бе събудила. Само дето Джейн я нямаше вече. А всъщност тя някога беше ли там?