Не си представяше, че стоейки на ръба на моста, мислите ѝ ще я атакуват така агресивно една след друга. Вече го бе обмислила хиляди пъти. Беше преговорила всеки черно-бял спомен от ежедневието си, всяка пропусната възможност и всяка дума, изречена или убита дълбоко в нея. Мислеше си, че застане ли над пропастта, всички злокобни неща, които я доведоха до тук, ще се изгубят и потънат в ямата, зейнала под нея.
Усещаше вятъра, който си играеше с косата ѝ и се опита да погледне надолу през кичурите, които се бяха увили около лицето ѝ, сякаш се държаха здраво и я молеха да не скача. Вероника не усещаше страх. Поне не от самия скок. Надяваше се да не усети и колебание. Може би това би я стреснало в този момент. Решението ѝ бе взето твърдо и категорично и то не импулсивно. Щеше да скочи. Знаеше, че ще го направи. Ще полети към бездната, за да ѝ подари всичко, което беше излишно в живота ѝ. Спомените за родителите ѝ, които нямаха шанса да отгледат дъщеря си. Тяхната бездна ги бе погълнала доста ...