Това ми се случи малко преди да навърша 15. Бяхме отишли с майка ми до Бургас за един месец да видим баща ми как е. Тогава, както и досега той работи в гражданска авиация. Преди това работеше в транспортната авиация. Като малък много често ходех с него на работа да ми показва машините. Сага пак исках да ми покаже самолета, защото знаех, че е много по-голям от самолетите, които бях виждал. Един ден просто каточели на шега ми каза:
- Иво, хайде с мене до Амстердам.
Аз първо си помислих, че се шегува, но като го каза няколко пъти ме убеди. Полета беше някъде към 14 часа и аз трябваше да обядвам бързо, което тогава не ми се отдаваше много. Тогава екипажите ги караха от хотела до летището с микробуси, които им виках "маршрутките". След като приключихме с обяда аз се приготвих и слязохме на паркинга, където ни чакаше една "маршрутка". Баща ми попита шофьора дали ще може да ме закара на летището. Шофьора се съгласи на драго сърце. Когато стигнахме там екипажа отиде в някакъв офис да оправи документацията на полета и самолета, а мене ме закараха до самолета. КПП-то тогава си спомням,че беше преди стоянките на самолетите и аз както си пътувам по едно време шофьора ми каза да залегна. Аз легнах на седалката. Стигнахме самолета и аз видях с какво чудовище ще летим. Човек можеше да стои изправен под него. Нямах време да го разгледам отвън. Казаха ми като спрем набегом да се кача в самолета. Аз така и направих. Отдавна не бях виждал на живо кабина на самолет. Останах изумен. Никога преди не бях виждал толкова уреди, бутони, сигнализация на едно място. Самолетите, на които се бях качвал преди имаха много по-малко обурудване. Тогава ми се видя страшно трудно за управление. Аз седнах на мястото на техническото лице и почаках. След малко дойдоха пилотите и стюардесите. Баща ми каза, че нямат навигатор и аз седнах на неговото място между двамата пилоти. Командира ми каза:
- Искаш ли едно кръгче?
Аз се усмихнах и му казах, че ми е рано. Може би по-натам.
Командира и бордния инженер бяха големи шегаджии и само се шегуваха с мене. Баша ми и той покрай тях. Когато всичко стана готово бяха запуснати трите двигателя. За малко да оглушея. Този змей-горянин развиваше доста силни децибели. С времето, разбира се свикнах. След като се приключи с проверка на системи и пътници запълзяхме към пистата. Когато стгнахме там самолета спря и аз останах малко учуден да не би да има някаква повреда. От кулата дадоха разрешение за излитане и в този момент се залепих за седалката. Трите двигателя, бълващи по десет тона тяга всеки един бяха запуснати на максимална газ. Малко друсаше, но това друсане си остана на земята, след като се отлепихме. Беше ме стах в началото, но като видях пилотите как заковаха самолета на зададената височина и се успокоих. Засега нямаше нито клатене, нито люлеене, нито турболенция. Освен това и двигателите намалиха шума си. Гледката от дванадесет хиляди метра е невероятна.  Редуваха се слоеве от кълбеси и перести облаци, които бяха оцветени в кафеникаво заради смогът. По едно време се разминахме с един самолет, който летеше не няколко километра под нас и нямаше опасност от сблъсък. От страната на всеки пилот имаше по един метеорологичен радар, на който тези облаци изглеждаха като точки. Аз както обикновено бях страшно любопитен:
- Това за какво е, онова там за какво е, а това тука какво прави...
Даже по едно времи им дотегнах на хората.
Точно когато летяхме имах ужасен синузит, който ме тормозеше през цялото време. Болеше ме страшно глава и ми бяха заглъхнали ушите от налягането. Въпреки, че навън беше около минус шесдесет градуса, в кабината климатиците поддрържаха около двадесет градуса. Мъжът, който беше техническото лице и беше с нас, само се бъзикаше с мене. Вобще целия екипаж бяха приятни хора. Стюардесата направи по един сандвич на всички малко преди кацане. По едно време аз отидох до тоалетната (доста често ми се налагаше по едно време) и точно тогава явно са били започнали снижение и подготовка за кацане, защото сякаш стомахът ми отиде в сливиците и че самолета снижава много стръмно. Върнах се и баща ми ми каза да сядам и да се връзвам, защото кацаме. Колкото и малко да съм летял със самолет винаги кацането ми е било малко стресиращ момент. Сега беше същото. Тъкмо бях свикнал приятното возене без друсане и сега трябваше пак да си го припомня. Още не бяхме опрели на пистата когато за пръв път видях огромен "Джъмбо Джет" паркиран пред терминала. Този самолет наистина е огромен и аз за пореден път се шашнах от размерите на този гигант. Когато спряхме на стоянката до нас също имаше един "Джъмбо Джет". Към вратата на нашия самолет бавно се придвижи нещо като голям ръкав, свързващ изхода на самолета с терминала. Този ръкав служеше вместо стълба. Баща ми каза да не се показвам навън , защото нямах нищо у мен - нито паспорт, нито какъвто и да било друг документ за самоличност. Са две думи бях нелегално там. В амстердам седяхме около час. Заредиха ни с гориво, храна и пътници и бяхме готови да се прибираме. Бяха извършени същите процедури както и в Бургас. Проверки на системите и пътниците, разговор с кулата...Вратата на кабината беше забравена отворена и първите редове от пътници бяха много учудени когато видяха 14 годишно момче да седи на мястото на навигатора със слушалки на главата. Аз ги видях и им махнах. Стюардесите се усетиха и затвориха вратата. Главата ме болеше по-силно и ми се спеше много. По едно време тръгнах да заспивам и баща ми ме събуди:
- Хей, не съм те довел тука да спиш!
Аз се събудих и се загледах през илюминатора. Навън гледката беше просто невероятна. Имаше пълнолуние. Ние летяхме пак над облаците на около дванадесет хиляди метра. Небето беше черно, като катран. Виждаха се само по-ярките звезди. Отдолу почти в цяла Европа валеше и под нас имаше един безкраен тъкмносив килим. Там където валеше силен пороен дъжд можеха да се видят мълниите как осветяват областта около тях. Луната сякаш беше по-голяма от обикновено, може би защото атмосверата играе ролята на леща. Беше и необикновено ярка. Светлината й беше толкова силна, че уредите бледнееха пред нея. В кабината беше изключено осветлението и ние както летяхме точно стрещу луната в кабината беше ден. Жалко, че никой не носеше фотоапарат да заснеме тази гледка. В България заварихме лошо време. Пък и кацането не беше от най-приятните. Имаше силен страничен вятър и като снижихме под облаците започна да друса. Все пак успахме да се сприземим успешно. До хотела ни закара една от "маршрутките".
Това преживяване едва ли ще се повтори някога...