12 янв. 2011 г., 18:55

Полето 

  Проза » Рассказы
1254 0 2
5 мин за четене

   Завидяха хората на полето. Завидяха на спокойната му свободна шир. Завидяха на златорусата му коса, която вятърът галеше с длан на вълни, на вълни.

   Завидяха хората и поискаха да живеят там.

  Речено-сторено. Докараха огромните си машини - с едните издълбаха огромните ями за основите на своите домове, с другите вдигнаха тежките строителни материали, с които изградиха стените и затвориха пространството вътре. Стана тясно и подредено.

   Примири се полето. Отначало се бореше, не се съгласяваше. Вятърът, който също не искаше да гали студената стомана на машините и твърдия грапав бетон на стените, му помагаше. Пилееше семенцата на узрялата златна трева и те кълняха на рошави кичури из загладения бетон. Но скоро ги изравяха и засаждаха на тяхно място култивираната, вечнозелена трева, която стрижеха ниско, та вятърът не стигаше - през надменните рамене на сградите, до косите ù. Тогава той се ядосваше и хукваше между високите стени, размяташе боклуци по гладките улици, блъскаше фалшивото злато на огрените от слънцето, но студени стъкла на прозорците, вдигаше в шепите си прахта, останала от полето, и замеряше с нея хората в завистливите им очи.

   Промени се и цветът на небето. Ясносините му очи, с които гледаше и се радваше на полето, помръкнаха от пушеците на човешките домове. Слънцето също вече не огряваше свободната шир, а дълги сенки бележеха затвореното в клетки пространство.

   Само сивите облаци, сякаш привлечени от същия цвят на стоманата и бетона, засядаха ниско и продължително там, където вече нямаше поле.

   Какво пък! Топло и уютно беше вкъщи. Дъждът безсилно свличаше пороите на сълзите си по стъклата на затворените прозорци. Мразовитото слънце топлеше зиме стайните цветя, протегнали нежни главици-цветове и длани-листа към далечния светоизточник. Вятърът безсмислено риташе стените и шибаше покривите, а хората зад тях почиваха в уюта на сигурния си дом.

  Но полето... Полето го нямаше вече. Хлебородните треви не извишаваха ръст, сякаш да достигнат златното като тях слънце, вятърът не въздишаше в стъблата им, не милваше с длан класовете, от които падаха узрелите зърна. Дори снегът не завиваше вече с дебелия си пухкав юрган изчезналото поле. Той замеряше сградите с вледенените сълзи на суграшицата и бързаше да отмине, за да не дразни хората, които с ругатни го изгребваха и струпваха на мръсни купища покрай тротоарите на улиците, за да не пречи на трескавото движение на автомобилите.

   Да, уютно и подредено бе в света на хората! Нямаше място за волността на полето, нито за непредвидеността на летните бури, нито за ласките на ветровите длани, нито за непристъпността на снежните преспи. Човекът като че ли искаше в природата да има само един сезон - да е вечно топло, вечно слънчево, но и вечно свежо, вечно жизнерадостно. Както искаше човекът да е вечно млад, красив и влюбен, вечно силен и неуморим. И затова строеше салони за козметика, фитнес и спорт, за изкуствено слънце - солариуми, в които всичко да е пресметнато и подредено по негов вкус и желание.

   Но животът на полето беше различен. То бе кално и унило рано напролет, когато се топяха зимните юргани, и късно наесен, когато дъждовете и сланите погребваха старата трева, а мъглите кадяха гробищата, в които се превръщаше полето.

   Такъв бе животът. В него освен птича песен и реки от златно слънце, имаше и смърт. Но тя не отричаше живота. Тя не го затваряше в тясното пространство на гроба. Тя само прибираше умрелите стръкове, с почитание ги полагаше да почиват в мир и да подхранват с разпадналите се тела плодородната почва на полето, от която напролет ще покълнат новите стъбла.

   Това беше колелото на Живота. То се търкаляше по полето, както Слънцето по Небето. И с този ритъм се движеше колесницата на Земята.

  Но хората искаха друг ритъм, защото не знаеха още своето място нито на Земята, нито на Небето.

 

 

© Даниела Тодорова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря! Дай Боже всички да ни има и да пребъдем и през днешните изпитания.
  • Пишете вълшебно! Прочетох и другите публикувани неща и мога само да изразя радостта си от това, че Ви има и мога да ги чета.
Предложения
: ??:??