Зъбите мелеха пластмасата, която хрущеше и скърцаше в гърлото на мелачката. Стоящ пред ненаситната й паст, хранех чудовището с полиетиленови изрезки. Валовете въртяха и късаха на късчета цветните полимери с хищните си метални зъбци и трябваше да хвърлям и хвърлям, а силозът, като стомах на чревоугодник се пълнеше, като в един момент беше готов да повърне, но не би.

  Аз бях разумът, укротяващ металната стръвница. Хладният разум, нейният стопанин, който я хранеше, знаейки как и на колко часа, а тя ме даряваше с поредната глътка свобода за текущия месец.

  Мрак беше гърлото й, и страшно бучеше и ломеше, а навън лампите светеха и носеха тишината на утихналия в ноща исполин- града от стомана, стъкло, асфалт и бетон. 

   Казваха за числата на Фибоначи, че се развиват като спирала от нула към безкрайност. Всяко следващо число е сбор от предходните две. Удивително е каква цифра се появява още при двадесетата поредна сума-6765 ! Ако си представя града като зародиш от атом, сумиран с друг атом и после с друг, то така в спиралата на Фибоначи, цифрите ще се развивият до вселена, в чиято област се настанява реалноста на животите ни. А те какво са? Дали са кълбета заклещени в измеренията на този математически механизъм или са като електронен газ, движещ се в свободните му пространства, също като електричеството?

 Вдишвам от хладния въздух подпрян на металната врата на халето. Морето ми носи влага, а звездите светят горе и са ведно с крушките на кутийките на домовете на неспящите хора. Нищожен процент на фона на големия блок, но достатъчно за да издадат отворените им очи.  

   Висях над моста над реката, за да покажа колко съм силен, а след като се набирах и изправях до нея тя изчуруликваше:

- Като станеш моряк, ще се омъжиш ли за мен?

Всъщност, мечтата ми беше да стана космонавт. Космонавт, а не астронавт, както се казва в днешно време. Да, може би щях да се оженя за нея. Харесвах усмивката и, косата и, задника и, но не било писано.

  Някой гад си е направил шега да щампова серийният номер на корпуса на машината с цифрата 666. Или това е просто поредния фабричен номер, дошъл по ред. Набили са цифрите и така е излязла от производственото хале, а после е дошла тук, на това място, пред мен, за да я обслужвам и да гледам тези числа чудейки се, демон ли е или учител. Едва ли е учител, това изчадие адово дълбаещо в душата на поредната жертва.

  Мога да направя и десет кълбета, след като съм опитал пет. Поемам си дълбоко въздух и се потапям под вода. Започвам да се превъртам със затворени очи и броя, едно, две, три…стигам до седем и ми свършва въздухът. Спирам и искам да изляза. Не мога да усетя дъното под краката си. Махам с ръце за да пробия водата и да изплувам на повърхността, но и там нищо. Червени кръгове заплуват пред очите ми. Не мислех цветно, но тези ги видях червени и паниката дойде бързо. Заблъсках яростно, с крака и ръце, дойде и мисълта, че може би ще умра. Тогава с върха на големия пръст на единия си крак усетих твърдината на пясъчното дъно и го вкопах за опорна точка. Отласнах се нагоре, пространството прие посоки и главата ми се показа на повърхността. Вдишах дълбоко и олюлявайки се погледнах към света. Щях да се удавя в морето, на плиткото, на десет крачки от брега, където децата ровеха пясъка с кофички и лопатки, а край мен хора се къпеха радостни, че могат да охладят телата си в знойния ден. Щяха да видят тялото ми изплувало на повърхността и на кой щеше да му мине през главата, че някакъв единадесетгодишен хлапак е решил да прави кълбета под водата.

- Ще си купя къща и ще я направя, така както аз си знам, по мой вкус.- казваше колегата. - И знаеш ли, Божидар Димитров е много як историк!

Стоеше наперен и волеви. Някак не му ходеше на хилавото телосложение и очилатото му лице. 

Другият, идваше и ме удряше с юмрук в рамото:

- Как е? - питаше и се усмихваше широко, очаквайки не толкова отговор, колкото реакция. Мислех да му забия един в лицето и да изградим взаимоотношения, така както съм го правил и преди. Или щяхме да станем добри приятели или смъртни врагове. Не беше решение, вече сме големи, не деца, нужна е дипломация. Щяхме да се гледаме дни, месеци, а кой знае и години. Ей го там и отговорника, вече десетилетие опъва фолио на кулата. Стоеше безмълвен и безучастен към разговорите ни. Разбирам поведението им, пробват новия. 

 Машините свирят. Имат едни такива пронизителни сирени, като на парен локомотив, ама по-слаби. 

Викат стопанина си да им обърне внимание.

- Задра'!- казва колегата, оня с очилата и отива да оправи полиетиленовото фолио.

   Чаках я половин час след часа на срещата, но тя не дойде. Беше ме оставила да вися като бездомен пес на мястото на уговорката ни. Очаквах я да се появи иззад ъгъла на сградата, да пресече потока от минувачи на главната улица и да се залепи до мен, но уви, не. 

Пуснах се по улицата поет от течението й. На завоя часовникът показваше 19:30. Място за срещи е. Други също висяха край него, някои от които щяха да се срещнат със себе си. 

Паля цигара "Вайсрой", смуквам от сладникавия дим и бавно поемам към Морската. "За всичко са виновни майките им"- си мисля.

  В малките часове на новия ден клепачите ми тежат. Имам чувството, че лявото и дясното око са коне вързани с въже помежду си. Единият кон тегли на едната посока, а другият на другата, а въжето опънато до край очаквам да се скъса някъде по средата между веждите ми.

  Последната зарядка за смяната в мелачката на мелницата. Чувал с изрезки и твърди парчета, антифони предпазващи слуха ми от свистящи ремъци и грохот. Дроби, мели полимера, дави се, но преглъща и пълни търбуха си. Подбирам цвят. Жълтото е подходящо за три след полунощ. Кой измисли и наложи дванадесет часовата смяна? Четох някъде, че нацистите в лагерите са изчислили да дават дневен грамаж храна, колкото е необходима да се преобразува в енергия с толкова калории, колкото да генерират полезен труд за часовете на работния ден без да умира работника. Дали не взехме нещо и от там. Опит, Ноу хау?

  Тунелът си имаше край, и да, там имаше светлина. Появи се като зарево в източния край на небето. Зората на новия ден освети града плувнал в сенки. Виждах част от картината през отворените врати на халето. 

- Снощи бях при проститутка! - ухилен дойде сменника ми. 

- Чудесно! И как беше?

- Добре!

Мислех си, че на идиотите им е някак си по лесно. Не се задълбочават много и не потъват като сачма в чаша зехтин, а по скоро плуват като коркова тапа отгоре. "Всичко е в плътността на телата!Затова

не потъват"- както може би, би казал Архимед.