Разказ за човещината

   Събудих се и чух глас: „С хората човек бъди.” Стреснах се. Доста лудости са започвали точно с чуването на гласове и са завършвали ако не с лоботомия, то сред четири бели стени и снизходителните усмивки на хора в бели престилки. (После ме питайте защо не обичам бялото.)
   Стресната, все пак се замислих. Не ще да е била напразна тази мисъл. Направо ме стисна за гърлото. Може и да полудявах, но реших, че ще изляза и ще разбера дали пък тази лудост нямаше да доведе до нещо хубаво.
Още с излизането ми, върху мен се изсипаха хули.
- Глей къде ‘одиш ма! - изрева боботещ глас от наблизо преминаваща кола.
   Огледах се. Ходех си по тротоара. Някак човешки, ама си замълчах. Може пък моето да не беше човешко. Къде да паркира човекът?
   Някак си се добрах до метрото. Там лъскава дама мина наперено пред всички и изсъска презрително на касиерката, че е с карта. Касиерката, съвсем загубила човещина, не й отвори, докато не видя въпросната карта. Не беше човек тя, ей! Как можа да не повярва на честността на тази достолепна особа?
Цял ден се опитвах да бъда с хората човек. Не се ядосах, когато едър юнак ме изблъска и си купи сандвич преди мен. Не се ядосах, когато две девойчета в маршрутката решиха да седнат заедно на седалката до моята и недоумяваха защо не се свия малко. Човешко си беше. Хора сме все пак.
  Прибрах се по човешко време – около 21 часа. Стори ми се нечовешко да изкача стълбите до шестия етаж на тъмно, защото асансьорът не работеше, а наместо контакти, по междустълбищните площадки стърчаха кабели. Все пак, потиснах яда в себе си. Нечовешко щеше да бъде, ако бях поискала обяснение от домоуправителя за какво отиват моите седем лева на месец. Това пари ли са изобщо?
   Когато най-после влязох у дома, реших да сърфирам из нета, изпълнен с толкова човещина. Тогава, установих, че ми бяха прекъснали връзката. Човешко беше. Улисана да гоня превъплъщението на Михаля в човещина, бях забравила да си платя таксата.
    Полудявам ли?