Разказ за човещината
Събудих се и чух глас: „С хората човек бъди.” Стреснах се. Доста лудости са започвали точно с чуването на гласове и са завършвали ако не с лоботомия, то сред четири бели стени и снизходителните усмивки на хора в бели престилки. (После ме питайте защо не обичам бялото.)
Стресната, все пак се замислих. Не ще да е била напразна тази мисъл. Направо ме стисна за гърлото. Може и да полудявах, но реших, че ще изляза и ще разбера дали пък тази лудост нямаше да доведе до нещо хубаво.
Още с излизането ми, върху мен се изсипаха хули.
- Глей къде ‘одиш ма! - изрева боботещ глас от наблизо преминаваща кола.
Огледах се. Ходех си по тротоара. Някак човешки, ама си замълчах. Може пък моето да не беше човешко. Къде да паркира човекът?
Някак си се добрах до метрото. Там лъскава дама мина наперено пред всички и изсъска презрително на касиерката, че е с карта. Касиерката, съвсем загубила човещина, не й отвори, докато не видя въпросната карта. Не беше човек тя, ей! Как можа да не повяр ...