Полъх на море...
3 мин за четене
За разлика от изиналите няколко дни, днешният бе прохладен. Наложи ми се "да се жертвам" - да изляза! Може да звучи дори смешно, но наистина в предишнната адска жега не исках и да си помисля да покажа нослето си навън. А днес, въпреки първоначалното ми разочарование, бях изненадана приятно. Леко студеният вътър погали кожата ми, която настръхна в блаженство, така освежена. Предната ленивост изчезна и сърцето ми се повдигна, душата ми се изпълни с нови сили, въодушевена от приятния, ако мога така да се изразя, оксиморон в приказното време - грее златно, но не лятно, а пролетно слънчице, усмихва ми се лъчезарно, готово да ме обгърне с бляскавите си топли лъчи, а пък повява тих, свеж ветрец, вдъхващ в цялото ми същество нова, чиста енергия.
Но след това трябва отново да се жертвам, този път обаче наистина. И то на два пъти. Да се кача на прашния, посивял, носещ носталгия и тъга рейс, влачещ огромното си тяло като попаднала в рохка, суха пръст гъсеница. Гост от миналото... А слънцето пече ли, пече, така безмилостно през зацапаните стъкла. Мислите ми са задушени от непоносимостта на тежката атмосфера, отнемаща ми единственото развлечение - да се вглъбя в себе си, бродейки из необятния космос на мечтанията и из дълбините на романтичното ми съзнание, създаващо поредната идеалистична картина, която, въпреки малката вероятност да се сбъдне, ме изпраща на върха на щастието, сред милионите недостигнати, примамливи с великолепието си звезди.
И така целият изтощителен път преминава в безцелно взиране през прашасалия прозорец, с поглед, сякаш впит в нищото, гаснещ от скука и тъга по изгубените мечти.
Настава време за слизане. И сетивата ми са в очакване не да се измъкнат от палещата жега на автобуса, а да попаднат в още по-голяма, в по-ужасяващ капан, сякаш са обхванати от внезапна амнезия, изтрила спомените от предната, чудна прохлада. И тук идва чудото - Полъхът на морски дъх. Като че ли се е пренесъл на гърба на вятъра през цели петстотин километра специално заради мен, да ме ободри. Толкова е странно... И дори за момент приказно нереално. И ме отнася далеч от прашните, покрити със слоевве мръсотия и изпечени софийски улици, по които се движат мудните автомобили. Аз съм там, край морския бряг. Слънцето е залязло, а небето е сиво-синьо, с леки розови оттенъци, сякаш някой е разпилял по хоризанта листенца от дахава роза. А водата, водата е спокойна, леко накъдрена от нежния прохаден морски бриз, носещ приспивната песен на отдавна разбилите ссе в брега вълни. И те успива ли, успива, нашепвайки ти чудни блянове. Морето е сиво. Като ефирна турска коприна с множество гънки. А брегът е осеян със скални късове, носещи отблясъците на кварцовите кристалчета от ситния пясък с цвят, подобен на матов метал. И вятърът си играе с разпуснатите ми мокрри коси, разхвърля ги във всички посоки, както течението развява зелените власи на крехките водорасли. С всеки полъх докосването до влажната ми кожа става по-вълшебно. Очите ми са взрени в глъбините на морските солени води, криещи толкова неразгадани тайни. Има нещо зловещо, тъжно, но в същия момент опияняващо и като че ли се намирам в друго измерение. Съзнанието ми е напълно освободено и лети, разперило сребърни криле нагоре, нагоре, нагоре... Към звездите, към мечтите и копнежите, които е готово да прегърне и те да станат реалност, чудна реалност, нереална... реалност.
Но фантазията се срива. Изведнъж, внезапно, както е започнала... Блянът по морето е прекъснат от профучаваща червена таратайка, върнала ме отново към не съвсем радостната действителност. Но ако си мислите, че всичко е загубено, грешите, защото фантазията остава в душата ми. В сърцето ми има малка, миниатюрна частичка от морето, кожата ми още усеща хладния му допир, а устните - соления, тръпчив вкус. И морето ме зове... знам го, усещам го. То е изпълнило цялото ми същество и ме чака... Иска нова среща, когато ще се гмурна в синьозелените му прегръдки, които ще ме обгърнат като студен душ в задушна лятна нощ.
Но след това трябва отново да се жертвам, този път обаче наистина. И то на два пъти. Да се кача на прашния, посивял, носещ носталгия и тъга рейс, влачещ огромното си тяло като попаднала в рохка, суха пръст гъсеница. Гост от миналото... А слънцето пече ли, пече, така безмилостно през зацапаните стъкла. Мислите ми са задушени от непоносимостта на тежката атмосфера, отнемаща ми единственото развлечение - да се вглъбя в себе си, бродейки из необятния космос на мечтанията и из дълбините на романтичното ми съзнание, създаващо поредната идеалистична картина, която, въпреки малката вероятност да се сбъдне, ме изпраща на върха на щастието, сред милионите недостигнати, примамливи с великолепието си звезди.
И така целият изтощителен път преминава в безцелно взиране през прашасалия прозорец, с поглед, сякаш впит в нищото, гаснещ от скука и тъга по изгубените мечти.
Настава време за слизане. И сетивата ми са в очакване не да се измъкнат от палещата жега на автобуса, а да попаднат в още по-голяма, в по-ужасяващ капан, сякаш са обхванати от внезапна амнезия, изтрила спомените от предната, чудна прохлада. И тук идва чудото - Полъхът на морски дъх. Като че ли се е пренесъл на гърба на вятъра през цели петстотин километра специално заради мен, да ме ободри. Толкова е странно... И дори за момент приказно нереално. И ме отнася далеч от прашните, покрити със слоевве мръсотия и изпечени софийски улици, по които се движат мудните автомобили. Аз съм там, край морския бряг. Слънцето е залязло, а небето е сиво-синьо, с леки розови оттенъци, сякаш някой е разпилял по хоризанта листенца от дахава роза. А водата, водата е спокойна, леко накъдрена от нежния прохаден морски бриз, носещ приспивната песен на отдавна разбилите ссе в брега вълни. И те успива ли, успива, нашепвайки ти чудни блянове. Морето е сиво. Като ефирна турска коприна с множество гънки. А брегът е осеян със скални късове, носещи отблясъците на кварцовите кристалчета от ситния пясък с цвят, подобен на матов метал. И вятърът си играе с разпуснатите ми мокрри коси, разхвърля ги във всички посоки, както течението развява зелените власи на крехките водорасли. С всеки полъх докосването до влажната ми кожа става по-вълшебно. Очите ми са взрени в глъбините на морските солени води, криещи толкова неразгадани тайни. Има нещо зловещо, тъжно, но в същия момент опияняващо и като че ли се намирам в друго измерение. Съзнанието ми е напълно освободено и лети, разперило сребърни криле нагоре, нагоре, нагоре... Към звездите, към мечтите и копнежите, които е готово да прегърне и те да станат реалност, чудна реалност, нереална... реалност.
Но фантазията се срива. Изведнъж, внезапно, както е започнала... Блянът по морето е прекъснат от профучаваща червена таратайка, върнала ме отново към не съвсем радостната действителност. Но ако си мислите, че всичко е загубено, грешите, защото фантазията остава в душата ми. В сърцето ми има малка, миниатюрна частичка от морето, кожата ми още усеща хладния му допир, а устните - соления, тръпчив вкус. И морето ме зове... знам го, усещам го. То е изпълнило цялото ми същество и ме чака... Иска нова среща, когато ще се гмурна в синьозелените му прегръдки, които ще ме обгърнат като студен душ в задушна лятна нощ.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ралица Колева Все права защищены
