Помниш ли?
Здравей, Аня!
Много исках да ти напиша това писмо или още повече да ти кажа всичките тези думи, но уви. Нас ни разделяше морето. Ти беше самичка на брега, аз също. Само, че тъмнината ни пречеше да се видим. Но не ни попречи да усетим присъствието си.
Помниш ли, Аня, как пристигна в малкото градче на брега на морето с надеждата да изкарате с приятеля ти една незабравима почивка? И как той вместо да те посрещне на гарата, изпрати някакъв познат да те вземе. Как дойде при теб със закъснение и с оправданието, че репетирали с групата. А ти му повярва и когато се провали при интимността, пак се оправда със нещо мъгливо.
Помниш ли, Аня, как вечерта в заведението, където свиреха, не ти каза веднъж колко те обича? Но колко пъти направи комплимент на певицата им. А тя, горката, май искаше да се надпява с гларусите.
Помниш ли, как на другия ден ти отиде самичка на плажа, защото той бил уморен? И когато не го завари в квартирата, повярва, че бил се разхождал.
А оправданието за липсата на топла вода в квартирата на певицата. Тя, нещастната, по хавлия мина три улици да се изкъпе във вашата баня.
Ех, Аня! Мило, наивно момиче! Сълзите ти напират, но думите не излизат от устата ти. Защото вярваш, че може би всичко е сън.
Не беше сън.
Този път нямаше оправдание, когато ги завари голи в леглото. Може би е взимал стреса от нощта на певицата?
Тогава ти направи своето първо правилно нещо. Взе си нещата и излезе. Завинаги от неговия, пълен с лъжи живот.
Съседния град те очакваше със спокойствието си и тишината. Помниш ли как се разхождаше из малките, тесни улички с надеждата да срещнеш... надежда? Не я срещна, но поне тъгата и болката се изгубиха някъде в кривините на улиците.
Помниш ли, Аня, как привечер седна на брега на морето, на още топлия пясък? Как залязващото слънце те целуваше нежно като приятел, а лекия ветрец ти рошеше косата. Как вълните те галеха по босите крака и те зовяха в своята прегръдка.
Помниш ли, Аня, как се съблече и се потопи във водата, сякаш да подариш на морето своето минало? И когато излезе от нея, беше пълна със живот и енергия. Как легна на пясъка и почувства силата на земята.
Помниш ли, Аня, как се събуди, звездите те гледаха и ти намигаха една през друга?
Тогава ти стана и се загледа в далечината, в тъмното море. Там, на отсрещния бряг, бях аз. Ти ме усети и ми изпрати по нощния вятър твоята история. Не видя насълзените ми очи, но усети доброто ми сърце и ми помаха с ръка.
Помахах ти и аз. И ти изпратих хиляди целувки. Това беше нашата първа и единствена вълшебна нощ.
Помниш ли, Аня?
Навеки твой...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Христо Костов Все права защищены
