Посестрими част 1 "Раждането на Самодива" - глава 8 "Вилите"

Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

Глава 8: Вилите

 Дойде третият ден. И както Водачката Ясика беше посъветвала Беликá, тя стана рано. За да се омие в малкия ручей на близо и да си опере ризата, та да изсъхне, докато закуси. Скри се в мекото си одеало и хапна вкусна питка с мед и изпи последното си мляко. И действително, когато приключи да яде, ризата й беше вече суха.

 Ошета чевръсто и бързо. И тъкмо седна да почака, дочу шепота на дърветата за приближаването на вилите. Носеха се тихо и спокойно сред короните и клоните на високите дървета. Беликá се изненада, че те не идваха пешком. Те летяха?!

 Бяха три красиви и бляскави вили. Имаха нежни криле, буйни червени коси, а лицата им – на коя от коя, претрупано с лунички. Имаха красиви къси ризи и поли с цветни шарки. Ръкавите им бяха като балони с къдрави краища. Носеха елеци с по-тъмен цвят и прилепнали по телата им, но с големи и красиви копчета отпред. Носеха малки пафти над двата колана. Зуницата им се различаваше от самодивската с оранжевия и червения цвят, които бяха с по-големи ленти от другите. Имаха и още един колан, като плитка, по-тънък, вързан на панделка и свободен, дълъг. Докато зуницата ги опасваше на кръста стегнато и прибрано, той държеше полата им. Техните обувки бяха с дълги връвки, които обикаляха краката им до колената им.

 Едната вила носеше красив гердан. Имаше гривни и на двете си ръце. Тя имаше и най-много плитки в косите си, накичени допълнително с пера на птици, шарени и много ярки на цвят. Другите две вили имаха три-четири плитки с по няколко перца в кафеникави нюанси.

 Вилата с гердана, явно бе тяхната водачка, защото тя се приближи първа, но Беликá я изпревари и проговори първа:

— Седнете моля! Добре сте ми дошли, скъпи гостенки, сестрици! Нека ви нагостя с плодове и питка, и току напълнена вода от ручея ей там.

 Водачката се изненада от поканата и затвори устата си. Сякаш беше готова да каже нещо наобратно. Затова огледа с широко отворени очи импровизираната софра на Беликá и заекна първоначално:

— Щ-ще поседнем, с-сестро! Добре си ни посрещнала! Да... Елате! – махна с ръка да се приближат другите.

— Добре заварила! – побързаха другите две вили да приемат поканата.

— Умори ни пътя, сестро, толкова надалече си ти... – поде отново водачката, а очите й бяха присвити оглеждайки софрата отново.

— Благодаря, че сте изминали този път заради мен, сестрици!

— Носим ти дар, сестро, за твоето раждане, както традицията повелява от отдавнашни времена! Натоварени бяхме. Изморихме се – продължаваше да оглежда и хралупата, и цялото място наоколо водачката им.

— Много съм благодарна, сестрици, че го носите в точния ден, както повеляват традициите – Беликá говореше спокойно, а гласът й звънкаше като малка камбанка.

— Но нека първо те питам, сестро – скръсти ръце водачката, – кажи ми, първо ти, какъв дар имаш за мене? Да ми дадеш, питам, нещо?

— Имам, сестрици, ще го дам... Да, и аз ще дам дар! – от очите на Беликá се изливаше звезден блясък и светлина.

— Ще дадеш ли? – изкокнаха очите на трите вили, а устите им зяпнаха до долу.

— Но нека първо да видя какво сте ми донесли вие, че ми е любопитно, сестрици... – Беликá побърза да използва шокът им.

— Това наметало е най-хубавото правено до сега от някоя от нашите сестри, тъй да знаеш, сестро! Направи го най-младата, само за седем дена и бе готово! Всичко е преценила сама, сама си е знаела каква сестра самодива ще се роди...

— Защо тя не дойде да ми го даде сама, сестрици?

— Е, тя, нямаше как – заекна водачката. – Тя беше вече изморена, как да лети до тук и да го донесе... нямаше да успее... разбираш ли, крилете ни се измарят... затова...

— О, ами да я изчакаме да се наспи, сестрици?! – усмихна се Беликá скромно и невинно. – И като се наспи и си отпочине, ще дойде и ще ми даде сама наметалото! – водачката се опитваше да я прекъсне, но не успя. – Но вие, сестрици, хапнете, почерпете се от скромната ми софра. Има време. Нека не бързаме. Да я изчакаме. Хайде!

— Ама... не, не... – започна водачката. – Нека видим дарът, който си й подготвила. Нека го огледаме дали е подходящ за нас, вилите, сестро... Дай, дай...

— Като дойде посестримата, на нея ще го покажа първо и на нея ще го дам, моя дар, сестрици! – усмивката на Беликá беше толкова скромна, а как добре говореше, че водачката започваше да губи сякаш разсъдъка си, защото лицето й променяше цвета си. – А пък вие си хапнете!

— Тцъ... нямаме време да седим, да чакаме, сестро... – скокна водачката, вече губеща търпението си и леко повишаваше гласа си. – Трябва и други самодиви да посетим!

— Но, разбира се, сестрици... Вършете си работата! Аз ще почакам посестримата да дойде... – Беликá отпи малко от водата, която беше приготвила за себе си.

— Как ти е името, сестро, не го чухме?

— Беликá на баща си, сестро! – усмихна се все така невинно Беликá.

— Беликá, кой те подучи да си така инатлива и хитра?

— Водачката Ясика!

— Ясика, а... естествено, че тя... – водачката сякаш имаше някакво потрепване на окото и веждата внезапно. – Тя е моя посестрима, Беликá...

— Значи ти си Славея Водачката?

— Не, не, казвам се Славейка, Беликá. Грешиш, мила!

— Сигурна съм, че Водачката Ясика нарече своята посестрима Славея... Явно не си знаеш името, сестро? – Беликá изсърба последната вода в чашата си.

 Вилата почервеня от гняв. Ушите й чак пламнаха. А луничките й по лицето сякаш щяха всеки момент да се отлепят от лицето й и да се разхвърчат във всички посоки. Личеше си, че е загубила всякакво спокойствие и търпение в разговора им.

 Искаше отново да опонира, макар да беше останала без дъх. Но вилата от дясно я хвана за рамото, за да я откаже.     

 Водачката само изпуфка с недоволство и стана от мястото си. Червенината й се успокои, сядайки на мястото от дясно.

— Добре, Водачке, загубих! Признавам поражението си!

— Беликá, много си хитра и инатлива... браво на теб... – сядащата в средата вила едва сдържаше смеха си.

— Ясика ми заръча да не се давам на уговорки! Каза ми, че моята посестрима трябва да ми даде наметалото, а нейната посестрима ще я доведе. Всичко друго е лъжа, ако не е така, каза ми тя също.

— И дар, че имаш, излъга,... да ни се присмееш... – изпуфка вилата от дясно.

— Не съм излъгала. Имам дар, но е само за посестримата ми...

— Ясика ни познава добре. Вече остаряваме и не можем да излъжем младите... – разсмя се истинската Водачка, сбутвайки вилата от дясно да се развесели. – Аз съм Славея, чедо, истинската Водачка.

— Да, Ясика ми обясни... – начетено вдигна вежди Беликá, но през цялото време се смееше. – Ти носиш червена пола винаги. Само Водачките ви носят червени поли, а накитите могат всички да ги носят, ако поискат.

— Водачке, тя ми се смее в лицето?! Защо и вие ми се смеете така, хей ти там, малката вила, новородена преди малко, още ти е рано да се подиграваш неучтиво на големите... Ще я ускубя на Ясика!

— Черешарке, предупредих те, че старите номера не хващат вече... Трябваше да оставиш младите да кажат какво правят на първите срещи... Но ти сама поиска да е както ти кажеш...

— Но, Водачке, Ясика е много мързелива и небрежна от толкова много време.... И спря да посещава въобще новородените.... сега защо пък се е помъкнала? Как да знам? – Черешарка започна да говори много бързо внезапно.

— Може би, защото вече рядко се раждат нови самодиви в нейната част и затова оставя нейните помощнички... – Славея сви рамене, отпивайки малко вода. – Аз също често пращам теб вече...

— Не, не... няма място за сравнение... Само защото Беликáр има дъщеря... почупила си краката да ходи сама, та да поучава децата да ми се подигра... – Черешарка не успя да си продължи изречението, защото нещо сякаш премина по гръбнакът на вилата, та накара космите на врата й да се изправят и тя цялата се напрегна.

 Внезапно някакъв познат кикот в далечината достигна при тях.

— Ако това не е, Червейнашарка, просто ще оплешивея на момента! – смееше се и грачеше с цяло гърло Ясика.

Водачке?! – скокна Беликá да я посрещне. – Добре дошла!

— Добре заварила, чедо! – Ясика гушка нежно Беликá и целуна челото й през булото, а след това я огледа внимателно дали не го бе разместила, та да паднеше внезапно.

— Сестрице! – Водачката Славея веднага скокна към Ясика. – Дълго време не сме се виждали... вече не посещаваш новородените, както преди...

— Източната част не е толкова затрупана с раждания... – прегърнаха се двете силно.

— Ясика, не мисля, че ми помниш името, бабке! Явно все пак ще оплешивееш, дано! Злобарке! – изписка Черешарката, игнорирайки тихият разговор на двете Водачки.

— О, Червейнашарка, удоволствието да те видя е безгранично, надявам се и ти да се сбръчкаш скоро от мръщене! – обърна й вниманието си Ясика.

— Завистлива дъртачка! – скокна ядосана Черешарката.

— Надута, Червейнашарка!

— Злобна веда!

— Креслива, Червейнашарка!

— Черешарка! Черешарка! Черешарка се казвам! – започнаха да й почервеняват и ушите вече.

— Приятно ми е, аз съм Ясика! – подсмръкна Ясика с усмивка.

— Знам ти името! Запомни ти моето!

— Червейнашарка?! Лесно е за помнене! – усмивката на Ясика вече показваше ясно, че подигравките й са преднамерени.

— Някой ден ще те стисна с Металните нокти за врата... – Черешарката започна да си шушне под носа за кратичко и след това изстреля силно. – Заядлива старица!

— Водачке, може би не бива да... – Беликá се опита да ги спре да се карат.

— Не се притеснявай, чедо! – намеси се Водачка Славея и я докосна до рамото нежно. – Те са все така... преживяхме много... Защото се обичат много!

— Мразим се! – кресна внезапно Черешарката, дочула Водачката си.

— О, аз те обичам! – сви устни в целувка Ясика.

— Недей! – кресна й Черешарка, готова да припадне от ужас. – Омразна си ми, бабке!

— Срамежлива си, Червейнашарке! Моята любов е огромна! – разпери ръцете си Ясика, за да я прегърне.

— Черешарка! Черешарка! Черешарка! – започна вече да изпада в истерия вилата и с ръце си задърпа косите.

— Игнорирай ги, чедо! – обърна им гръб Водачка Славея.

— Сигурна ли си...

— Да, да... Всичко това е любов... – прошепна този път Водачката Славея. – Но е дълго за обяснение на младите като теб. Но... хайде, нека те запозная с твоята посестрима! Ела, ела, чедо... – повика с ръка третата вила.

—  Да, Водачке... – лицето й беше се изчервило от притеснение.

— Беликá, чедо, това е Лещарка, която направи наметалото ти... Нейните сръчни ръце са уникални във всичко. Тя усети скорошното ти раждане, единствена от всички вили сестрици... Никой не й беше показвал как да направи наметало още, нито й бяхме обяснили защо ги правим... Просто един ден я сварихме да го прави сама... – Водачка Славея с майчина нежност галеше косите на Лешарка, от което сякаш пара излизаше вече през главата на младата вила, защото бузите й бяха пламнали в притеснение и стеснение от комплиментите на Водачката.

— Много хубаво име! – звънливостта в гласа на Беликá се появи отново, показвайки колко е въодушевена. – Аз съм Беликá!

— Аааз... Аазз... азз.. Леш-ш-щ-щарка... аз съм да... Аз. Наметалото. Аз. Направих. Го. Да. Сама. За теб. Да. – Лещарка заекваше, но много чевръсто разтвори овитият пакет и показа наметалото. – Дано ти хареса... Изработих го от всички пухкави пера, които имах под ръка, събирах ги постоянно, без да знам защо, и един ден просто разбрах, чух, че идваш и трябваше да се подготвя, нямаше много време, но трябваше някак да се справя със задачата, бях неуморно над шиене и подреждане, трябваше да измисля и да реша дали да има форма на криле или просто да е наметало, защото не може да се бяга или да се използва в битка, когато е неудобно... ....

 Лещарка напълно забрави да диша и напълно се впусна в обяснение. Изцяло забравила притеснението си от срещата, внезапно се промени в бъбриво и усмихнато момиче.

— Прекрасно е! – Беликá изобщо не я чуваше какво обяснява, защото очите й блестяха в контраст с блясъка на красивите пера по наметалото в ръцете й.

 Водачката Славея започна да се смее доволна. Макар и двете моми да бяха съвсем изчезнали в своя си свят на мисли. Бяха толкова лични и приличащи си. Толкова хубаво й стана. За кратък миг пред очите й се появи спомен, образ на две други моми. Едната се криеше зад Славея, другата се криеше зад Ясика. И двете притеснени да се запознаят и да говорят. Но в мига, в който едната подаде наметалото, а другата го взе, сякаш с чудодейна сила двете се преобразиха и се разбърбориха. Славея премести очи към Черешарка. Колко бе пораснала от онзи ден. Колко силна бе станала. Но[1] нещо жегна сърцето й и тя се хвана за гърдите. Не показа нищо. Усмихна се, защото двете с Ясика продължаваха да се карат за любовта си. Обърна внимание на двете млади момичета при себе си. Те вече говореха една през друга. Когато Беликá се стресна от някаква мисъл:

— Забравих си дара! Имам и аз дар! – изтича в хралупата си.

— Имаш ли? Защо? Нали не бива да се... как така? Аз нали знам друго? ... Защо? Какво? – Лещарка беше объркана и заекваше с широко ококорени очи към Водачката Славея.

 Но и самата Славея беше ококорила очите си и гледаше към Ясика. И тя самата беше изненадана и учудена. Какво ставаше? Защо имаше дар? Какво беше направила Ясика? Черешарката и Славея също се спогледаха. Черешарка заекваше с мисълта си, да опонира на Ясика за пореден път, но дочула Беликá и виждайки я да влиза в хралупата си, я остави в шокирано състояние на повторение на една и съща дума.

— Какво си направила, Ясика? – успя да каже Водачка Славея, преди да се появи Беликá с нещо в ръцете си.

— Не. Аз нищо! – ухили се широко Ясика с горда усмивка и вирнат нос.

— Ето, Лещарке, сестрице, това е моят дар за теб... направих ти малък гердан от жълъдите на татко ми... – в малката кърпичка Беликá показа нежен гердан с нанизани няколко зелени още жълъди.

— Как? Но не! Не може! Никой не дава дар! Не. Не, не! – Лещарка беше в истинска истерия и съвсем не можеше да говори правилно.

— Ехааа, Лещарке, имаш толкова голям късмет, получаваш изключителен подарък... жълъдите на Беликáр са много голяма рядкост, почти никой не ги е виждал, никой не е намирал от много години... – очите на Водачка Славея блестяха в захлас от скъпият дар.

— Нима има жълъди още... не е ли много одъртял вече... уффф ребрата ми! – Славея сръчка да замълчи несъобразилата Черешарка.

— Щом не го искаш не го взимай – Ясика мигновено и с чевръсти ръце обгърна отново гердана с кърпичката, за да го прибере. – Не си длъжна, вие и без това не заслужавате дарове... от нас... по традиция е така уж...

— Удоволствие е, че има подготвен дар... – намеси се Водачка Славея, дръпвайки ръцете на Ясика, да остави двете посестрими. – Никой вече не дава подаръци на вилите... толкова е неправилно да се отказва дар обаче и не е редно да се обиждаме точно на първата среща...

 Лещарка все пак бързо преодоля своето объркване. Взе кърпичката и разгъвайки я, очите й започнаха да блестят. Наистина бяха истински жълъди. Красиви и наситено зелени с малки шапчици. Не беше сигурна дали бе виждала по-красиви от тези. Толкова беше впечатлена и в същото време изненадана, че този гердан бе за нея. Веднага си го сложи. И внезапно пак започна да говори забързано колко е грешно да приемеше подаръка и изобщо да получеше подарък. Все пак я бяха подговили цяла седмица, че нямало да получи нищо според традицията, която никой не обяснявал защо се бе появила. И сякаш в думите й имаше отказ да не го приема, че беше прекалено скъп дар за нейното никакво наметало, но в същото време не искаше да го сваля повече.

— Малко несръчно се получи... – започна Беликá да крещи сякаш от притеснение, но звънливостта в гласа й издаваше въодушевлението й.

— Много е красив! – опонираше й Лещарка.

— Трудно беше да ги вържа, защото не исках да ги нараня...

— Толкова много си успяла да намериш...

— За първи път правя нещо такова и не знаех как точно...

— Уникално е, благодаря хиляди пъти и безброй...

 Двете момичета се отнесоха в писъци и обяснения. Започнаха да обсъждат гердана. После се прехвърлиха към наметалото. Не можеха да спрат да говорят. За кратко дори крещяха, без да знаят самите те защо. А всъщност не се караха. Бяха прекалено въодушевени. В същото време бяха и доста изненадани от чувството на това огромно щастие, че са получили нещо красиво, специално за тях.

— Не се притеснявай, Славея, Беликá сама реши да направи подаръка. Бяха дъждовни дни при нас. Искаше да даде дар. Не знам защо е толкова настоятелна... – приближи се Ясика към другата Водачка. – От както й обясних какво ще се случи през следващите дни и не спира да ме разпитва „защо“ се прави така и така, „защо“ е за всичко... и просто не издържах. Позволих й да направи дар...

— Лещарка също не се вслуша в нашите заръки за наметалото... – въздъхна Славея и последва поканата на Ясика да седнат отново на малката софра. – Не се прави така, не може да се носи толкова тежко... но тя сама знаеше какво прави... Затова просто се отказах да я поучавам и я оставихме да се съобрази със своето собствено знание за новородената и за бъдещите нужди на самодивата...

— Беше го започнала вече от три дена и просто й позволихме да го завърши, защото всяка вила е наясно с времето и срокът на подготовка и завършване, за да пасне на трите дни след раждането... – въздъхна Черешарка вече и тя сериозна в дълбочината на разговора.

— Хайде, Лещарка, време е да се сбогувате и да тръгваме по задачите си... – внезапно скокна Водачка Славея, което изненада другите две.

— Защо бързаш, Славея? – скокна и Ясика.

— Но ние тъкмо започнахме да си говорим за нас... – наду бузите си Беликá.

— Исках да разбера повече за Беликá! – наду бузи и Лещарка.

— Знам, момичета – усмихна се майчински Славея. – Но трябва да вървим. Когато Беликá заякне, ще се видите и ще говорите пак. Хайде! Кажете си последно нещо и отлитаме! – Славея беше сериозна, макар и с нежност да говореше.

— Знаем, че искате всичко да разберете още сега, но нека Беликá да си почине... – поде Ясика в същия тон. – Защото още има тежки сънища. Нека заякне още няколко дни и Лещарка пак ще дойде... и ние бяхме млади и искахме всичко да знаем и все ни се караха другите, защото си говорихме до изтощение... и забравяхме задълженията си...

— Ти и сега забравяш постоянно задълженията си, бабке, толкова мързелива и отпусната си станала... а беше така прилежна с младите преди... като се сетя само... – обади се Черешарка с насмешка.

— А ти беше толкова усмихната и мила като беше млада вила, а сега внезапно се превърна в сбръчкана и заядлива Шишарка! – ехидно се ухили Ясика в отговор.

— Хайде, Лещарка, Черешарка! Тръгваме! – прекъсна всички разговори Водачка Славея, както и опитите на Ясика и Черешарка да подновят кавгата си.

— Колко жалко, че си тръгвате, сестрице... – въздъхна Беликá и с пробляскващи сълзи в очите гледаше право в очите на Лещарка, макар никой да не можеше да види очите й под булото, се усещаше в хриптенето на гласа й.

— Жалко е, сестрице, колко жалко да... – светеха и сълзите на Лещарка вече на зачервените й очи.

— Радвам се, че си моя посестрима!

— И аз се радвам, че ти си моята сестрица!

— Нямам търпение да се видим пак!

— Дано е скоро!

— Дано по-скоро заякна и ме посетиш, да се наговорим цял ден... ще заякна бързо, обещавам ти!

— И аз ти обещавам да уча много и да не те засрамя, че съм твоя посестрима...

— Да! – очите на Беликá вече не успяваха да удържат сълзите й, бяха готови да ги пуснат.

— Да! – повтори и Лещарка.

— Наметалото ми е толкова хубаво!

— Герданът ми е най-хубавия!

— До нови срещи, Лещарке!

— До нови срещи, Беликá!

 Двете се прегърнаха и се стиснаха силно в обятията си. Но все пак се пуснаха. Колкото и да им беше трудно. Тогава Лещарка се присъедини при двете големи вили да се подготвят за полет. Крилете им се появиха отново, дотогава скрити под наметалата им. Вдигнаха се леко и нежно, като да бяха перца понесени от вятъра. Славея кимна на Ясика. А Ясика прати целувка на Черешарка, която за малко да падне от въздуха от отвращението си. Пак си махнаха за довиждане двете нови посестрими. Тогава трите вили се стрелнаха бързо в короните на дърветата. Изчезнаха, сякаш не бяха идвали изобщо.

— Не тъжи, мила моя! Ще се видите скоро отново! Няма да усетиш дните, когато започнат да те посещават и другите... ще видиш колко ще е приятно, ще видиш колко неусетно ще дойде един ден, в който ще си силна и вилата сама ще те посети, също заякнала като теб... защото и тя е новородена, мила моя... и тя трябва да се научи и да заякне...

— Да. Силна ще съм. Да. Така е, Водачке. Да. – можеше само да повтаря Беликá все още загледана в мястото, където бяха се скрили трите вили.

 Внезапно както се взираше, забравена в мисли, Беликá се завъртя и отиде при софрата си. Започна да прибира храната, която беше останала. Мълчеше и нещо мислеше. Ясика я прегърна. Погали булото нежно над косите й. Беликá плачеше. И Ясика знаеше това чувство. Много добре го знаеше. Но не позволи на тежката мисъл от миналото да се върне в умът й. Сега трябваше да развесели Беликá.