9.02.2025 г., 19:50

 Посестрими част 1 "Раждането на Самодива" - глава 8 "Вилите"

474 0 0

Произведение от няколко части към първа част

22 мин за четене

Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

 

Глава 8: Вилите

 

 Дойде третият ден. И както Водачката Ясика беше посъветвала Беликá, тя стана рано. За да се омие в малкия ручей на близо и да си опере ризата, та да изсъхне, докато закуси. Скри се в мекото си одеало и хапна вкусна питка с мед и изпи последното си мляко. И действително, когато приключи да яде, ризата й беше вече суха.

 Ошета чевръсто и бързо. И тъкмо седна да почака, дочу шепота на дърветата за приближаването на вилите. Носеха се тихо и спокойно сред короните и клоните на високите дървета. Беликá се изненада, че те не идваха пешком. Те летяха?!

 Бяха три красиви и бляскави вили. Имаха нежни криле, буйни червени коси, а лицата им – на коя от коя, претрупано с лунички. Имаха красиви къси ризи и поли с цветни шарки. Ръкавите им бяха като балони с къдрави краища. Носеха елеци с по-тъмен цвят и прилепнали по телата им, но с големи и красиви копчета отпред. Носеха малки пафти над двата колана. Зуницата им се различаваше от самодивската с оранжевия и червения цвят, които бяха с по-големи ленти от другите. Имаха и още един колан, като плитка, по-тънък, вързан на панделка и свободен, дълъг. Докато зуницата ги опасваше на кръста стегнато и прибрано, той държеше полата им. Техните обувки бяха с дълги връвки, които обикаляха краката им до колената им.

 Едната вила носеше красив гердан. Имаше гривни и на двете си ръце. Тя имаше и най-много плитки в косите си, накичени допълнително с пера на птици, шарени и много ярки на цвят. Другите две вили имаха три-четири плитки с по няколко перца в кафеникави нюанси.

 Вилата с гердана, явно бе тяхната водачка, защото тя се приближи първа, но Беликá я изпревари и проговори първа:

— Седнете моля! Добре сте ми дошли, скъпи гостенки, сестрици! Нека ви нагостя с плодове и питка, и току напълнена вода от ручея ей там.

 Водачката се изненада от поканата и затвори устата си. Сякаш беше готова да каже нещо наобратно. Затова огледа с широко отворени очи импровизираната софра на Беликá и заекна първоначално:

— Щ-ще поседнем, с-сестро! Добре си ни посрещнала! Да... Елате! – махна с ръка да се приближат другите.

Добре заварила! – побързаха другите две вили да приемат поканата.

— Умори ни пътя, сестро, толкова надалече си ти... – поде отново водачката, а очите й бяха присвити оглеждайки софрата отново.

— Благодаря, че сте изминали този път заради мен, сестрици!

— Носим ти дар, сестро, за твоето раждане, както традицията повелява от отдавнашни времена! Натоварени бяхме. Изморихме се – продължаваше да оглежда и хралупата, и цялото място наоколо водачката им.

— Много съм благодарна, сестрици, че го носите в точния ден, както повеляват традициите – Беликá говореше спокойно, а гласът й звънкаше като малка камбанка.

— Но нека първо те питам, сестро – скръсти ръце водачката, – кажи ми, първо ти, какъв дар имаш за мене? Да ми дадеш, питам, нещо?

— Имам, сестрици, ще го дам... Да, и аз ще дам дар! – от очите на Беликá се изливаше звезден блясък и светлина.

Ще дадеш ли? – изкокнаха очите на трите вили, а устите им зяпнаха до долу.

— Но нека първо да видя какво сте ми донесли вие, че ми е любопитно, сестрици... – Беликá побърза да използва шокът им.

— Това наметало е най-хубавото правено до сега от някоя от нашите сестри, тъй да знаеш, сестро! Направи го най-младата, само за седем дена и бе готово! Всичко е преценила сама, сама си е знаела каква сестра самодива ще се роди...

— Защо тя не дойде да ми го даде сама, сестрици?

— Е, тя, нямаше как – заекна водачката. – Тя беше вече изморена, как да лети до тук и да го донесе... нямаше да успее... разбираш ли, крилете ни се измарят... затова...

— О, ами да я изчакаме да се наспи, сестрици?! – усмихна се Беликá скромно и невинно. – И като се наспи и си отпочине, ще дойде и ще ми даде сама наметалото! – водачката се опитваше да я прекъсне, но не успя. – Но вие, сестрици, хапнете, почерпете се от скромната ми софра. Има време. Нека не бързаме. Да я изчакаме. Хайде!

— Ама... не, не... – започна водачката. – Нека видим дарът, който си й подготвила. Нека го огледаме дали е подходящ за нас, вилите, сестро... Дай, дай...

— Като дойде посестримата, на нея ще го покажа първо и на нея ще го дам, моя дар, сестрици! – усмивката на Беликá беше толкова скромна, а как добре говореше, че водачката започваше да губи сякаш разсъдъка си, защото лицето й променяше цвета си. – А пък вие си хапнете!

— Тцъ... нямаме време да седим, да чакаме, сестро... – скокна водачката, вече губеща търпението си и леко повишаваше гласа си. – Трябва и други самодиви да посетим!

— Но, разбира се, сестрици... Вършете си работата! Аз ще почакам посестримата да дойде... – Беликá отпи малко от водата, която беше приготвила за себе си.

— Как ти е името, сестро, не го чухме?

— Беликá на баща си, сестро! – усмихна се все така невинно Беликá.

— Беликá, кой те подучи да си така инатлива и хитра?

— Водачката Ясика!

— Ясика, а... естествено, че тя... – водачката сякаш имаше някакво потрепване на окото и веждата внезапно. – Тя е моя посестрима, Беликá...

— Значи ти си Славея Водачката?

— Не, не, казвам се Славейка, Беликá. Грешиш, мила!

— Сигурна съм, че Водачката Ясика нарече своята посестрима Славея... Явно не си знаеш името, сестро? – Беликá изсърба последната вода в чашата си.

 Вилата почервеня от гняв. Ушите й чак пламнаха. А луничките й по лицето сякаш щяха всеки момент да се отлепят от лицето й и да се разхвърчат във всички посоки. Личеше си, че е загубила всякакво спокойствие и търпение в разговора им.

 Искаше отново да опонира, макар да беше останала без дъх. Но вилата от дясно я хвана за рамото, за да я откаже.     

 Водачката само изпуфка с недоволство и стана от мястото си. Червенината й се успокои, сядайки на мястото от дясно.

— Добре, Водачке, загубих! Признавам поражението си!

— Беликá, много си хитра и инатлива... браво на теб... – сядащата в средата вила едва сдържаше смеха си.

— Ясика ми заръча да не се давам на уговорки! Каза ми, че моята посестрима трябва да ми даде наметалото, а нейната посестрима ще я доведе. Всичко друго е лъжа, ако не е така, каза ми тя също.

— И дар, че имаш, излъга,... да ни се присмееш... – изпуфка вилата от дясно.

— Не съм излъгала. Имам дар, но е само за посестримата ми...

— Ясика ни познава добре. Вече остаряваме и не можем да излъжем младите... – разсмя се истинската Водачка, сбутвайки вилата от дясно да се развесели. – Аз съм Славея, чедо, истинската Водачка.

— Да, Ясика ми обясни... – начетено вдигна вежди Беликá, но през цялото време се смееше. – Ти носиш червена пола винаги. Само Водачките ви носят червени поли, а накитите могат всички да ги носят, ако поискат.

— Водачке, тя ми се смее в лицето?! Защо и вие ми се смеете така, хей ти там, малката вила, новородена преди малко, още ти е рано да се подиграваш неучтиво на големите... Ще я ускубя на Ясика!

— Черешарке, предупредих те, че старите номера не хващат вече... Трябваше да оставиш младите да кажат какво правят на първите срещи... Но ти сама поиска да е както ти кажеш...

— Но, Водачке, Ясика е много мързелива и небрежна от толкова много време.... И спря да посещава въобще новородените.... сега защо пък се е помъкнала? Как да знам? – Черешарка започна да говори много бързо внезапно.

— Може би, защото вече рядко се раждат нови самодиви в нейната част и затова оставя нейните помощнички... – Славея сви рамене, отпивайки малко вода. – Аз също често пращам теб вече...

— Не, не... няма място за сравнение... Само защото Беликáр има дъщеря... почупила си краката да ходи сама, та да поучава децата да ми се подигра... – Черешарка не успя да си продължи изречението, защото нещо сякаш премина по гръбнакът на вилата, та накара космите на врата й да се изправят и тя цялата се напрегна.

 Внезапно някакъв познат кикот в далечината достигна при тях.

— Ако това не е, Червейнашарка, просто ще оплешивея на момента! – смееше се и грачеше с цяло гърло Ясика.

Водачке?! – скокна Беликá да я посрещне. – Добре дошла!

— Добре заварила, чедо! – Ясика гушка нежно Беликá и целуна челото й през булото, а след това я огледа внимателно дали не го бе разместила, та да паднеше внезапно.

— Сестрице! – Водачката Славея веднага скокна към Ясика. – Дълго време не сме се виждали... вече не посещаваш новородените, както преди...

— Източната част не е толкова затрупана с раждания... – прегърнаха се двете силно.

— Ясика, не мисля, че ми помниш името, бабке! Явно все пак ще оплешивееш, дано! Злобарке! – изписка Черешарката, игнорирайки тихият разговор на двете Водачки.

— О, Червейнашарка, удоволствието да те видя е безгранично, надявам се и ти да се сбръчкаш скоро от мръщене! – обърна й вниманието си Ясика.

— Завистлива дъртачка! – скокна ядосана Черешарката.

— Надута, Червейнашарка!

— Злобна веда!

— Креслива, Червейнашарка!

— Черешарка! Черешарка! Черешарка се казвам! – започнаха да й почервеняват и ушите вече.

— Приятно ми е, аз съм Ясика! – подсмръкна Ясика с усмивка.

— Знам ти името! Запомни ти моето!

— Червейнашарка?! Лесно е за помнене! – усмивката на Ясика вече показваше ясно, че подигравките й са преднамерени.

— Някой ден ще те стисна с Металните нокти за врата... – Черешарката започна да си шушне под носа за кратичко и след това изстреля силно. – Заядлива старица!

— Водачке, може би не бива да... – Беликá се опита да ги спре да се карат.

— Не се притеснявай, чедо! – намеси се Водачка Славея и я докосна до рамото нежно. – Те са все така... преживяхме много... Защото се обичат много!

— Мразим се! – кресна внезапно Черешарката, дочула Водачката си.

— О, аз те обичам! – сви устни в целувка Ясика.

— Недей! – кресна й Черешарка, готова да припадне от ужас. – Омразна си ми, бабке!

— Срамежлива си, Червейнашарке! Моята любов е огромна! – разпери ръцете си Ясика, за да я прегърне.

— Черешарка! Черешарка! Черешарка! – започна вече да изпада в истерия вилата и с ръце си задърпа косите.

— Игнорирай ги, чедо! – обърна им гръб Водачка Славея.

— Сигурна ли си...

— Да, да... Всичко това е любов... – прошепна този път Водачката Славея. – Но е дълго за обяснение на младите като теб. Но... хайде, нека те запозная с твоята посестрима! Ела, ела, чедо... – повика с ръка третата вила.

—  Да, Водачке... – лицето й беше се изчервило от притеснение.

— Беликá, чедо, това е Лещарка, която направи наметалото ти... Нейните сръчни ръце са уникални във всичко. Тя усети скорошното ти раждане, единствена от всички вили сестрици... Никой не й беше показвал как да направи наметало още, нито й бяхме обяснили защо ги правим... Просто един ден я сварихме да го прави сама... – Водачка Славея с майчина нежност галеше косите на Лешарка, от което сякаш пара излизаше вече през главата на младата вила, защото бузите й бяха пламнали в притеснение и стеснение от комплиментите на Водачката.

— Много хубаво име! – звънливостта в гласа на Беликá се появи отново, показвайки колко е въодушевена. – Аз съм Беликá!

— Аааз... Аазз... азз.. Леш-ш-щ-щарка... аз съм да... Аз. Наметалото. Аз. Направих. Го. Да. Сама. За теб. Да. – Лещарка заекваше, но много чевръсто разтвори овитият пакет и показа наметалото. – Дано ти хареса... Изработих го от всички пухкави пера, които имах под ръка, събирах ги постоянно, без да знам защо, и един ден просто разбрах, чух, че идваш и трябваше да се подготвя, нямаше много време, но трябваше някак да се справя със задачата, бях неуморно над шиене и подреждане, трябваше да измисля и да реша дали да има форма на криле или просто да е наметало, защото не може да се бяга или да се използва в битка, когато е неудобно... ....

 Лещарка напълно забрави да диша и напълно се впусна в обяснение. Изцяло забравила притеснението си от срещата, внезапно се промени в бъбриво и усмихнато момиче.

— Прекрасно е! – Беликá изобщо не я чуваше какво обяснява, защото очите й блестяха в контраст с блясъка на красивите пера по наметалото в ръцете й.

 Водачката Славея започна да се смее доволна. Макар и двете моми да бяха съвсем изчезнали в своя си свят на мисли. Бяха толкова лични и приличащи си. Толкова хубаво й стана. За кратък миг пред очите й се появи спомен, образ на две други моми. Едната се криеше зад Славея, другата се криеше зад Ясика. И двете притеснени да се запознаят и да говорят. Но в мига, в който едната подаде наметалото, а другата го взе, сякаш с чудодейна сила двете се преобразиха и се разбърбориха. Славея премести очи към Черешарка. Колко бе пораснала от онзи ден. Колко силна бе станала. Но[1] нещо жегна сърцето й и тя се хвана за гърдите. Не показа нищо. Усмихна се, защото двете с Ясика продължаваха да се карат за любовта си. Обърна внимание на двете млади момичета при себе си. Те вече говореха една през друга. Когато Беликá се стресна от някаква мисъл:

— Забравих си дара! Имам и аз дар! – изтича в хралупата си.

— Имаш ли? Защо? Нали не бива да се... как така? Аз нали знам друго? ... Защо? Какво? – Лещарка беше объркана и заекваше с широко ококорени очи към Водачката Славея.

 Но и самата Славея беше ококорила очите си и гледаше към Ясика. И тя самата беше изненадана и учудена. Какво ставаше? Защо имаше дар? Какво беше направила Ясика? Черешарката и Славея също се спогледаха. Черешарка заекваше с мисълта си, да опонира на Ясика за пореден път, но дочула Беликá и виждайки я да влиза в хралупата си, я остави в шокирано състояние на повторение на една и съща дума.

— Какво си направила, Ясика? – успя да каже Водачка Славея, преди да се появи Беликá с нещо в ръцете си.

— Не. Аз нищо! – ухили се широко Ясика с горда усмивка и вирнат нос.

— Ето, Лещарке, сестрице, това е моят дар за теб... направих ти малък гердан от жълъдите на татко ми... – в малката кърпичка Беликá показа нежен гердан с нанизани няколко зелени още жълъди.

— Как? Но не! Не може! Никой не дава дар! Не. Не, не! – Лещарка беше в истинска истерия и съвсем не можеше да говори правилно.

— Ехааа, Лещарке, имаш толкова голям късмет, получаваш изключителен подарък... жълъдите на Беликáр са много голяма рядкост, почти никой не ги е виждал, никой не е намирал от много години... – очите на Водачка Славея блестяха в захлас от скъпият дар.

— Нима има жълъди още... не е ли много одъртял вече... уффф ребрата ми! – Славея сръчка да замълчи несъобразилата Черешарка.

— Щом не го искаш не го взимай – Ясика мигновено и с чевръсти ръце обгърна отново гердана с кърпичката, за да го прибере. – Не си длъжна, вие и без това не заслужавате дарове... от нас... по традиция е така уж...

— Удоволствие е, че има подготвен дар... – намеси се Водачка Славея, дръпвайки ръцете на Ясика, да остави двете посестрими. – Никой вече не дава подаръци на вилите... толкова е неправилно да се отказва дар обаче и не е редно да се обиждаме точно на първата среща...

 Лещарка все пак бързо преодоля своето объркване. Взе кърпичката и разгъвайки я, очите й започнаха да блестят. Наистина бяха истински жълъди. Красиви и наситено зелени с малки шапчици. Не беше сигурна дали бе виждала по-красиви от тези. Толкова беше впечатлена и в същото време изненадана, че този гердан бе за нея. Веднага си го сложи. И внезапно пак започна да говори забързано колко е грешно да приемеше подаръка и изобщо да получеше подарък. Все пак я бяха подговили цяла седмица, че нямало да получи нищо според традицията, която никой не обяснявал защо се бе появила. И сякаш в думите й имаше отказ да не го приема, че беше прекалено скъп дар за нейното никакво наметало, но в същото време не искаше да го сваля повече.

— Малко несръчно се получи... – започна Беликá да крещи сякаш от притеснение, но звънливостта в гласа й издаваше въодушевлението й.

— Много е красив! – опонираше й Лещарка.

— Трудно беше да ги вържа, защото не исках да ги нараня...

— Толкова много си успяла да намериш...

— За първи път правя нещо такова и не знаех как точно...

— Уникално е, благодаря хиляди пъти и безброй...

 Двете момичета се отнесоха в писъци и обяснения. Започнаха да обсъждат гердана. После се прехвърлиха към наметалото. Не можеха да спрат да говорят. За кратко дори крещяха, без да знаят самите те защо. А всъщност не се караха. Бяха прекалено въодушевени. В същото време бяха и доста изненадани от чувството на това огромно щастие, че са получили нещо красиво, специално за тях.

— Не се притеснявай, Славея, Беликá сама реши да направи подаръка. Бяха дъждовни дни при нас. Искаше да даде дар. Не знам защо е толкова настоятелна... – приближи се Ясика към другата Водачка. – От както й обясних какво ще се случи през следващите дни и не спира да ме разпитва „защо“ се прави така и така, „защо“ е за всичко... и просто не издържах. Позволих й да направи дар...

— Лещарка също не се вслуша в нашите заръки за наметалото... – въздъхна Славея и последва поканата на Ясика да седнат отново на малката софра. – Не се прави така, не може да се носи толкова тежко... но тя сама знаеше какво прави... Затова просто се отказах да я поучавам и я оставихме да се съобрази със своето собствено знание за новородената и за бъдещите нужди на самодивата...

— Беше го започнала вече от три дена и просто й позволихме да го завърши, защото всяка вила е наясно с времето и срокът на подготовка и завършване, за да пасне на трите дни след раждането... – въздъхна Черешарка вече и тя сериозна в дълбочината на разговора.

— Хайде, Лещарка, време е да се сбогувате и да тръгваме по задачите си... – внезапно скокна Водачка Славея, което изненада другите две.

— Защо бързаш, Славея? – скокна и Ясика.

— Но ние тъкмо започнахме да си говорим за нас... – наду бузите си Беликá.

— Исках да разбера повече за Беликá! – наду бузи и Лещарка.

— Знам, момичета – усмихна се майчински Славея. – Но трябва да вървим. Когато Беликá заякне, ще се видите и ще говорите пак. Хайде! Кажете си последно нещо и отлитаме! – Славея беше сериозна, макар и с нежност да говореше.

— Знаем, че искате всичко да разберете още сега, но нека Беликá да си почине... – поде Ясика в същия тон. – Защото още има тежки сънища. Нека заякне още няколко дни и Лещарка пак ще дойде... и ние бяхме млади и искахме всичко да знаем и все ни се караха другите, защото си говорихме до изтощение... и забравяхме задълженията си...

— Ти и сега забравяш постоянно задълженията си, бабке, толкова мързелива и отпусната си станала... а беше така прилежна с младите преди... като се сетя само... – обади се Черешарка с насмешка.

— А ти беше толкова усмихната и мила като беше млада вила, а сега внезапно се превърна в сбръчкана и заядлива Шишарка! – ехидно се ухили Ясика в отговор.

— Хайде, Лещарка, Черешарка! Тръгваме! – прекъсна всички разговори Водачка Славея, както и опитите на Ясика и Черешарка да подновят кавгата си.

— Колко жалко, че си тръгвате, сестрице... – въздъхна Беликá и с пробляскващи сълзи в очите гледаше право в очите на Лещарка, макар никой да не можеше да види очите й под булото, се усещаше в хриптенето на гласа й.

— Жалко е, сестрице, колко жалко да... – светеха и сълзите на Лещарка вече на зачервените й очи.

— Радвам се, че си моя посестрима!

— И аз се радвам, че ти си моята сестрица!

— Нямам търпение да се видим пак!

— Дано е скоро!

— Дано по-скоро заякна и ме посетиш, да се наговорим цял ден... ще заякна бързо, обещавам ти!

— И аз ти обещавам да уча много и да не те засрамя, че съм твоя посестрима...

— Да! – очите на Беликá вече не успяваха да удържат сълзите й, бяха готови да ги пуснат.

— Да! – повтори и Лещарка.

— Наметалото ми е толкова хубаво!

— Герданът ми е най-хубавия!

— До нови срещи, Лещарке!

— До нови срещи, Беликá!

 Двете се прегърнаха и се стиснаха силно в обятията си. Но все пак се пуснаха. Колкото и да им беше трудно. Тогава Лещарка се присъедини при двете големи вили да се подготвят за полет. Крилете им се появиха отново, дотогава скрити под наметалата им. Вдигнаха се леко и нежно, като да бяха перца понесени от вятъра. Славея кимна на Ясика. А Ясика прати целувка на Черешарка, която за малко да падне от въздуха от отвращението си. Пак си махнаха за довиждане двете нови посестрими. Тогава трите вили се стрелнаха бързо в короните на дърветата. Изчезнаха, сякаш не бяха идвали изобщо.

— Не тъжи, мила моя! Ще се видите скоро отново! Няма да усетиш дните, когато започнат да те посещават и другите... ще видиш колко ще е приятно, ще видиш колко неусетно ще дойде един ден, в който ще си силна и вилата сама ще те посети, също заякнала като теб... защото и тя е новородена, мила моя... и тя трябва да се научи и да заякне...

— Да. Силна ще съм. Да. Така е, Водачке. Да. – можеше само да повтаря Беликá все още загледана в мястото, където бяха се скрили трите вили.

 Внезапно както се взираше, забравена в мисли, Беликá се завъртя и отиде при софрата си. Започна да прибира храната, която беше останала. Мълчеше и нещо мислеше. Ясика я прегърна. Погали булото нежно над косите й. Беликá плачеше. И Ясика знаеше това чувство. Много добре го знаеше. Но не позволи на тежката мисъл от миналото да се върне в умът й. Сега трябваше да развесели Беликá.

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

следваща част...

© Слава Ятова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...