Луксозен черен джип спря пред един нощен клуб. Двама симпатични младежи слезнаха от него и се насочиха към входа.

Единият от тях беше младата кино звезда Кристиан Джеар.  С черната си коса, с тъмносините, сякаш пълни с нежност очи, с очарователната си усмивка и атлетична фигура, той с лекота печелеше сърцата на хората. С таланта си и умението да стои далеч от всякакви скандали, беше успял да накара дори и най-взискателните кинокритици да го признаят и уважават.

Другият, чернокос със зелени очи младеж, се казваше Александър Тейлър - собственик на преуспяваща строителна компания.

Двамата седнаха на една от малкото свободни маси в заведението. Отначало Кристиан леко се намръщи, виждайки насочените към него погледи, но бързо върна усмивката на устните си. Търпеливо обърна внимание на хората, дошли на масата му, за да го поздравят и с усмивка раздаде автографи. Александър го гледаше с усмивка. Познаваше го от много време и трябваше да си признае, че се гордее с него.

Изведнъж погледът на Кристиан бе привлечен от младо момиче, което влезе в заведението. Младежът се загледа в него и се усмихна. Когато погледите им се пресякоха, то се усмихна и срамежливо наведе глава. Огледа се, видя свободна маса и седна. Кристиан се приближи до масата на момичето.

           - Добър вечер, красиво момиче! Не е ли малко неприятно да стоиш само сред толкова много непознати хора?

           - Не, не е. А Вие не мислите ли, че сте малко нахален?

           - Не, не мисля. - Усмихна се. - Просто според мен не е хубаво едно толкова красиво момиче да стои само. Може ли да те поканя на моята маса? Хайде, моля те, не ми отказвай!

Момичето понечи да отклони поканата, но погледът на Кристиан не му даде този шанс. В очите си младежът бе запазил един по детски невинен и весел пламък, който сломяваше всякаква съпротива. Изправи се и заедно с него седна на масата му.

         - Заповядай! И докато не съм забравил, може ли да науча името ти?

         - Делфина. А Вие сте Кристиан, предполагам.

         - Правилно предполагаш. А това е приятелят ми - Алек.

         - Приятно ми е.

Кристиан не успя да отдели поглед от Делфина. Не знаеше защо, но момичето го беше омагьосало със своята красота. Винаги си мислеше, че не е от хората, които се влюбват лесно, но сега сякаш си бе загубил ума. Дългата ú леко къдрава коса, сините ú очи, все още по детски нежното ú лице го бяха пленили. Посегна да я погали, но ръката му се спря във въздуха.

         - Хей, какво има? - Александър се изненада от неочакваното мълчание на приятеля си - Защо мълчиш така ?

         - Няма нищо. - За първи път в живота си сякаш не знаеше какво да каже.

         - Ето, приятелката ми дойде. - Русокосо момиче се приближи до тях. -  Е, аз повече няма да Ви преча. Радвам се, че се запознахме. Приятна вечер.

Делфина се изправи, но ръката на Кристиан ú попречи да се отдалечи.

         - Делфи, кажи на приятелката си да остане. Ти също. Моля те!

         - Така ли? - Делфина се усмихна. - И защо?

Кристиан стана от мястото си. Погали косите ú.

         - Не задавай въпроси. Само остани.

         - Добре. Така да бъде. Да ви представя приятелката си Ерика. Ери, това са Крис и Алекс.

         - Ние се познаваме. - Александър подаде ръка. Не беше особено щастлив от срещата и не успя да го прикрие.- Как си?

Кристиан забеляза промяната в настроението на приятеля си. Реши, че не е нито времето, нито мястото да пита за причината.

           - Делфи, ще танцуваш ли с мен?

Хвана я за ръка и я поведе към дансинга. Александър ги гледаше с усмивка. Погледна и към Ерика. Откакто бе дошла, не бе проговорила нито дума.

         - Искаш ли да потанцуваме?

Ерика не отговори. Кристиан и Делфина се приближиха до масата. Младежът си взе якето, погледна часовника си.

          - Алек, прибирам се. Утре имам работа. Но нека първо изпратим това красиво момиче.

         - Добре, да тръгваме.

На изхода ги посрещна група от камери и фоторепортери. Кристиан се засмя и зачака въпросите им.

         - Добър вечер! - Шеговито погледна часовника си.  - Или по-точно, добро утро. Между другото, как ме открихте?

         - Не беше толкова лесно. Крис, тази красива жена новата ти приятелка ли е?

         - Не, не е.

         - А как се казва? Има ли си име?

         - Засега се пази в тайна.

         - Влюбен ли си в нея?

Кристиан се усмихна. В последните двадесет минути си беше задавал този въпрос стократно. Но той не се влюбваше лесно.

         - Други въпроси? Тръгвам си.

         - Името на момичето? Хайде, Крис, и без това ще го научим.

         - Делфи. Лека нощ!

Кристиан се качи в колата. Пое дълбоко въздух.

         - Тръгвай, да се махаме.

След около двадесет минути колата спря пред дома на момичетата. Слезнаха. Кристиан се доближи до Делфина.

- Е, красиво момиче, вечерта свърши. Ще те видя ли пак?

         - Красивото момиче мисли да ти откаже. В противен случай почитателките ти ще го убият. А още му се живее.

         - Така ли? - Усмивката на Кристиан накара момичето да наведе срамежливо поглед. - Жалко. Не съм свикнал да ми отказват. нали няма да ми причиниш подобна болка? Ти си добро момиче, много добро...

         - А ти... ти си дявол. Ти... добре. Приемам. Знам, че правя грешка, но приемам.

         - Няма да съжаляваш. Обещавам. Благодаря ти.

         - Моля. А не е ли време да се прибираш. Приятелят ти те чака.

Кристиан погали косите ú. Искаше да ú каже, че е влюбен в нея. Но той не можеше да се е влюбил толкова бързо.

         - До утре. Аз... Ще... Аз... Такова...

         - Хубаво изречение, но аз нищо не разбрах. Би ли ми го превел.

         - Лека нощ.

Кристиан изчака момичетата да се приберат и се качи в джипа. Александър погледна към своя приятел. Опита се да си спомни кога за последно го беше виждал толкова щастлив и влюбен. Успя да се спомни само че не беше скоро. А че беше влюбен си личеше от километри. Настъпи дълго мълчание.

         - Алек, утре имаш работа?

         - Мислих да обирам банка, ако нямаш нищо против. Добре де... - Засмя се. - По обед ще мина през офиса. Сега ще кажеш ли какво си замислил?

Кристиан се облегна на седалката. Заигра се с очилата си.

         - Ще мина и аз. ще взема и Делфи. След това искам да отидем до вилата. И ти ще дойдеш, нали? След това...

         - След това... - Колата спря и Александър се облегна върху волана. - Успокой се малко! Ще говорим утре, става ли? Сега слизай! Прибирай се!

         - Не се дръж с мен като с дете! Ако не ти е направило впечатление, отдавна съм пораснал. И като сме започнали, защо имах чувството, че не ти беше приятно да срещнеш приятелката на Делфи. Дори мисля, че...

         - Спри да мислиш! И престани да се месиш в неща, които не те засягат! Искам да се прибера. Сега слизай! Веднага!

         - Разбрах, слизам. Лека нощ!

**********

На следващата сутрин Александър се събуди по-късно от обикновено. Дълго се излежава в леглото. После стана, облече се и закуси. Направи си кафе и седна пред телевизора. Знаеше, че днес приятелят му ще участва в телевизионно предаване и реши да го изгледа, преди да отиде на работа. Интервюто беше започнало.

         - Известност и любов... Не знам защо всички казват, че тези две неща са несъвместими. Може би, защото когато си известен, ставаш по някакъв начин беззащитен. А, може би, защото все повече хора вярват, че любовта се купува с лукс и пари. За добро или лошо, аз не съм от тези хора или поне се надявам да не съм такъв....

Водещата се усмихна.

         - А какво е за теб любовта? Ти си млад, красив и известен...

         - Любовта... едно дете, един красив пейзаж, едно цвете, но най-вече -една жена, красива жена. Не знам, не мисля, че имам достатъчно опит, за да мога да дам точно определение на това чувство. За мен любовта е и всичко, и нищо, тя е свещена. Няма „ама", няма „ако", няма условия. Няма нищо по-крехко от любовта.

         - Красиви думи. Крис, напоследък често споменаваш, че си намразил известността и успеха си. Има ли някаква причина за това?

         - Нека запазя този отговор за себе си. Прекалено лично е. Съжалявам.

         - Извинявай, разбира се, може и да не отговаряш. - Момичето погледна към Кристиан, усмивката му за миг се беше изпарила. Александър изключи телевизора. Реши, че това, което видя, му беше предостатъчно. А и трябваше да тръгва на работа.

Събра малко багаж в един сак. Искаше да прекара един - два дена сам и отдалечен от света. Искаше да си почине и да си събере мислите. Имаше нужда от това, все по-често изпитваше чувството, че ще полудее.  

Заключи вратата на апартамента си и се качи в колата. След около двадесет минути спря пред офиса си. Секретарката му го посрещна с папка в ръка.

         - Алек, трябва да подпишеш това преди да изчезнеш отново!

Младежът взе папката, разгледа я набързо и я подписа.

            - Поне веднъж кажи първо „Добър ден!" Толкова ли е трудно? Някой да ме е търсил?

Момичето хвърли демонстративен поглед към тефтерчето си и се засмя.

         - Само около стотина пъти. Днес си известен.

Александър остави папката и отпи от кафето, което беше на масата.

         - Като спомена за известност, нашият актьор да се е обаждал? Кажи не, моля те!

         - Чака те вътре, не е сам обаче. И не му разваляй настроението, днес е много весел. И ми остави кафето на мира!

         - Направи си ново, това свърши. И Господ да ми е на помощ, аз влизам.

Влезе в кабинета и се облегна на вратата. Огледа приятеля си, който се беше настанил удобно зад бюрото му. Изненада се, че за пръв път от много време го виждаше облечен така елегантно, захвърлил любимите си дънки. Не се оказа трудно да разбере причината за тази промяна - видя момичето, с което приятелят му се беше запознал предишната вечер.

         - Май е време да ти подменим гардероба. Официалното облекло ти стои толкова добре, че трябва да те взема на работа. Ако не друго, то поне чарът, който казват, че имаш, би ми помагал доста.

         - Закъсня! Гледа ли ме? Как бях? Тръгваме ли? Идваш ли?

         - Спри! - Александър се засмя.- Така и не се научи да поздравяваш, поне задавай въпросите си един по един. Хайде, ставай, да тръгваме. - Кристиан се изправи и тръгна към вратата. - Крис! - Гласът на приятеля му го накара да се спре. - Гордея се с теб. Никога не съм те обвинявал, няма и да го направя. Ти не си виновен, никой няма вина.

         - Ако не бях настоявал, това нямаше да се случи. Виновен съм си.

         - Колата чака, хайде да тръгваме. Ти ще караш. Заповядай, красавице.

Качиха се в колата на Александър. Близо час, след като бяха излезнали извън града, пред очите им се появи красива двуетажна къща, скрита в боровата гора. Докато слизаше от джипа, Делфина се опита да разгледа мястото. Чуваше ропотенето на река, явно доста близо до тях, защото се виждаха няколко върби. Навсякъде беше заобиколено от гора. Винаги си е мислила, че в близост до града не може ад има толкова красиво място.

           - Ела с мен!

Кристиан хвана Делфина за ръка и я поведе към брега на реката. Седна на земята и ú подаде ръка.

         - Седни. Искам да поговорим малко.

         - За какво?

         - За снощи... За днес... За утре.... - Усмихна се. Посегна да я погали. - Знаеш ли, винаги съм мислил, че любовта от пръв поглед съществува само в онези банални драми, че е една измислица, целяща да дава надежда на онези, които не са я открили по друг начин. А, може би, дори не вярвах в любовта. - Взе едно камъче и се заигра със него, след което го захвърли в реката. Беше му трудно да говори. - До снощи. - Погали косите ú и я притисна силно към себе си. - Влюбен съм в теб.

         - Хубави думи. Сякаш са взети от някой филм.

         - Не, не съм ги взимал от никъде. Дори си мислих, че няма да имам смелост да ти кажа нищо. Погледни ме. - Хвана внимателно брадичката ú, за да я накара да го погледне. - Не мога да ти обещая вечна любов, но ако трябва ще направя и невъзможното, за да си щастлива. Ти само ми дай един шанс. - Телефонът му иззвъня. Младежът го погледна и го прибра отново в джоба си. - Сестра ми, ще ú се обадя по-късно. Е, красиво момиче, ще ми отговориш ли нещо?

         - Ами мисля си, че няма какво да изгубя, ако ти дам този шанс.

         - Приемам го за "да". И ти обещавам, че няма да съжаляваш. - Ръката му неуверено докосна кожата на шията ú. Устните му последваха оставената от пръста линия, след което се сляха с нейните. - Искам да се върнем в града. Да прекарам цялото време само и единствено с теб. Хайде, ела да вземем ключовете за колата.

Помогна ú да се изправи и тръгнаха към къщата. Вратата се отвори и затвори с трясък.

Александър въздъхна. Чудеше се кога ли приятелят му ще се откаже от навика си да вдига шум около себе си.

         - Алек, аз съм!

         - Интересно кой друг би вдигал такъв шум, когато влиза. Повярвай ми, дори и да не знам, че си наблизо, никога няма да сбъркам, когато отваряш тая врата. То някой ден няма да може да я затворим...

         - Влюбен съм. Така че колкото и да ми мрънкаш днес, няма да ми направи впечатление. Аз открих моето момиче...

         - Ти какво си направил? - Александър го погледна. За пръв път приятелят му използваше тези думи. Явно не беше сбъркал с предположенията си. - И какво да те правя?

         - Ами дай ми ключовете за джипа. Искам да се върна в града. Хайде де. - На лицето на Кристиан се появи онази усмивка, на която никой нищо не можеше да откаже. Александър се страхуваше от тази негова усмивка. - Утре ще се върна да те прибера.

Александър въздъхна. Подхвърли ключовете. Кристиан ги хвана във въздуха.

         - Да можех да ти откажа! И ти кола нямаш ли си?

         - Мерси! И докато не съм забравил, сутринта говорих с Мишел. Предупреди, че ако до утре не ú се обадиш и аз няма да мога да те спася. Не, че ще опитам.

         - Крис... - Трясъкът на вратата му подсказа, че няма смисъл да казва нищо повече. Въздъхна. Знаеше, че трябва да свикне с характера на приятеля си. Знаеше, но не можеше.

******

Два месеца по-късно.

Кристиан слезе от джипа. Трябваше да изчака Делфина. Не я беше виждал два дена и сега тя му липсваше. Вече два месеца бяха заедно и имаше чувството, че  се е привързал по нея толкова силно, че не може да диша без нея.

Делфина излезе от жилищната сграда и се затича към него. Беше облякла небесно синя рокля, а косите  ú падаха свободно върху раменете ú. Прегърна я и я целуна по слепоочието.

         - Здрасти, красиво момиче. Хайде, да тръгваме.

         - Къде отиваме?

Кристиан не отговори на въпроса ú. Бе решил да не ú казва нищо, докато не пристигнат.

Излезнаха извън града. След около петнадесет минути колата спря пред една малка къща. Делфина се изненада, никога не беше идвала тук. Всеки ден се срещаше с нови хора от обкръжението на приятеля ú. Чувстваше се неудобно, притесняваше се от тези срещи.

Мислите ú изчезнаха, когато Кристиан я хвана за ръка и я поведе към къщата. Момичето остана очаровано от красивата градина. Дърветата, всичките тези пъстри цветя пред нея, я караха да се чувства като в нарисувана от художник картина.

Едно седемнайсет годишно момиче беше седнало на пейка в градинката. Когато ги видя, то се затича и се хвърли на врата на Кристиан. Младежът дори и не опита да се освободи от прегръдката му.

         - Негодник! Сърдита съм ти! Откога не си идвал?!

         - Спокойно. - Освободи се от прегръдката му. - Къде е баща ти?

         - В къщи си е. - Момичето погледна към Делфина. - Коя е тя?

         - Силвия, баща ти?! - Младежът се усмихна. - Иди го извикай.

Момичето се направи на обидено и влезе в къщата. Делфина седна на пейката. Кристиан я погледна. Седна до нея. Прегърна я.

         - Бях почти седемгодишен, когато се запознах със семейството си. По- точно, когато ме осиновиха. Попаднах на невероятни родители - добри, всеотдайни. Самите те си имаха дъщеря, с година по-малка от мен. За миг не ми позволиха да почувствам разлика в отношението им към двама ни. Собствениците на тази къща са много близки приятели на родителите ми. Израснах пред очите им. Така се получи, че режисьор на първия ми филм беше този човек, при когото те водя. Искам да го запозная с теб. За мен това е много важно, повярвай ми.

Делфина го погледна. Беше едновременно изненадана и объркана от това, което чу.

         - Не си ми разказвал никога за това. Не знаех, че си осиновен.

         - Няма значение, не е важно. - Прегърна я силно. - Обичам те.

         - И аз.

Към тях се приближи мъж, около петдесет годишен. Кристиан се изправи и му подаде ръка. мъжът го огледа и го прегърна.

         - Как си, синко? Как са родителите ти? Защо не си довел Алекс?

         - Добре са. Алек е зает, така поне твърди. - Силвия излезе от къщата и застана до баща си. - Ела тук! - Прегърна я и погали русите ú коси. - Не се мръщи, а иди до колата. В багажника имам подарък за теб.

Възрастният мъж се засмя.

         - Прекалено много я глезиш. Накрая ще ти я дам, ти да я гледаш. А няма ли да ми представиш приятелката си или си я довел просто да допълва пейзажа?

         - Това е Делфи и много скоро ще стане моята жена. Делфи, това е човекът, за когото ти говорих - Михаел и дъщеря му - Силвия.

         - Приятно ми е.

Делфина се усмихна . Подаде ръка и мъжът я пое.

         - Здравей, принцесо.

         - Здрасти, приятно ми е. Ела да се разходим, да ти покажа къщата. Тия двамата сега ще си говорят за работа и ще забравят за съществуването ни.

Силвия и Делфина се отдалечиха и влезнаха в къщата. Кристиан следеше приятелката си с поглед. Двете момичета се върнаха на двора и седнаха на една маса, малко по - далеч от тях.

         - Сигурен ли си в това, което правиш? Любовта не е игра, синко. Мислиш ли, че момичето ще свикне с начина ти на живот?

         - А аз кога съм си играл?! Знам какво правя, бъди сигурен. Може да съм лудо влюбен, но мисля. Когато става дума за нея, за мен и нея - мисля. Знам, че цялата тази суета, която я има в живота ми, за нея е чужда. Но ще свикне. А ако не си я харесал, просто ми кажи, и няма повече да я водя тук.

          - Не е така, Крис. Красиво момиче е, изглежда и добро. Забелязваш ли? Тя е и първото момиче, което Силвия приема до теб. Погледни ги, веднага се сприятелиха. Около теб винаги е било пълно с красиви жени, които не знам защо, Силви винаги е отблъсквала.

         - Делфи е като принцеса от приказките. Какво? - Кристиан забеляза иронията в погледа на възрастния мъж. - Ти не вярваш ли в приказките? Нали си ми казвал, че не трябва да се отказвам от тях? Запознах се с нея случайно, дори на шега. Да, харесах си я. Със всеки изминал ден се привързвах все повече към нея .Обикнах я. Тя е красива, умна, добра и нежна. И е като дете. Искам да съм с нея. Не искам да живея без нея, не мога да си представя живота ми, ако нея я няма. По - щастлив съм от когато и да е било. Не, не мога да я раня. Напротив, готов съм да убия този, който се осмели да я нарани. - Погледна към приятелката си. Делфина си играеше с едно тригодишно момиченце, внучката на Михаел. - Не съм ú го казвал досега, но искам да имам дете от нея. Този път не искам да обърквам ничий живот. Искам да я направя моя съпруга, да ú осигуря щастие, за което дори не е мечтала.

         - Ами тя е там. - Михаел се засмя. - Може да започнеш още сега. Теренът е твой.

Кристиан се огледа, сякаш за да събере смелост. Приближи се до двете момичета.

         - Знаеш ли? - Погали косите на детето. - Сега като те гледах си помислих, че искам дъщеричка от теб. И да прилича на теб, да има твоите очи. Да я обичам така, както обичам теб.

Делфина се засмя. Взе детето в ръце.

          - Нашето момиченце ще има твоите очи и твоята усмивка. И ще е ангел като теб.

Кристиан взе детето от ръцете ú и го подаде на Михаел. Погледна към него, към съпругата му.

         - Ще се превърнеш ли в моята принцеса от моята приказка? Ще се омъжиш ли за мен?

         - Моля?! - Делфина го прегърна. Той ú беше предложил брак. Беше изненадана, щастлива. - Да, приемам, да...

         - Обичам те. - Кристиан я задържа в прегръдките си. - И ще те обичам, докато мога. Обичам те... Не, не те обичам, луд съм по теб.

Михаел се приближи до тях. Погледна към Делфина. Хвана ръката ú.

         - Познавам това момче от много години. Никога не съм правил разлика между собствените ми деца и него. Сега вярвам, че семейството ми се увеличи с още един член.

         - Благодаря Ви. - Делфина прегърна Михаел. - Вие сте невероятни хора. Радвам се, че Крис ме доведе тук.

Кристиан погледна часовника си. Беше дошло време да си тръгва.

         - Трябва ад се връщам в града. Имам работа.

         - Крис! - Силвия се приближи до него. - Може ли да дойда с теб? Искам да се видя с една приятелка.

         - Или искаш приятелката ти да те види с мен? - Младежът се засмя. - Много бих искал да те взема, но наистина съм зает. Но обещавам утре ще дойда и ще те заведа, където поискаш.

         - Но, ако не дойдеш...

         - Чао, миличка. Обещавам, до утре.

*********

Два дена по-късно.

Кристиан държеше здраво ръката на приятелката си. Беше решил да прекара вечерта с нея и приятелят си. Почука на вратата. След около минута Александър отвори.

         - Решихме тази вечер да ти досадим. Нося бутилка вино, ако решиш че може да останем.

Александър се усмихна. Отдръпна се, за да могат да влезнат и затвори след тях.

         - И без това вече сте тук. Заповядайте. Хей, принцесо, защо си кисела?

Делфина не отговори.

         - Сдърпахме се, но няма значение. - Александър взе бутилката от ръката на приятеля си и я остави на масата. Кристиан разбра, че няма да мине без обяснение. - Тази вечер е премиерата на филма. Опитах се да ú обясня, че за нищо на света няма да стъпя там.

         - Приятелката ти е права. - На устните на Александър се появи иронична усмивка. - Такова събитие не се пропуска, има право да иска да я заведеш.

          - Не е така! - Делфина стана от мястото си. - Не искам да ходя там на всяка цена. Кажи ми какво ще търся аз там? Не ми и трябва. Но това е неговият филм, неговият. Той е участвал в създаването му. Трябва да е там сега. Защо не мога да го обясня.

Александър гузно наведе поглед. Кристиан се приближи до приятелката си и внимателно я прегърна.

         - Той не каза нищо с цел да те засегне, красиво момиче. И много добре разбирам какво искаш да ми кажеш. Но аз там няма да стъпя. Кой каквото ще да казва. Аз няма да съм там - не и в тази зала...

         - В гардероба трябва да има твои дрехи. Иди да облечеш нещо, ще ходим на кино.

Кристиан погледна приятеля си. Освободи се от прегръдката на момичето си.

         - Не! Щом толкова искате, вие двамата отивайте. Но аз оставам тук. Навън вали, както в онази вечер. Страх ме е, Алек. Страх ме е, че пак ще убия някого. Убих семейството ти, сега на кого е ред? Ти, моето момиче, кой е следващият?! Може би аз? Май трябва да съм аз, за да приключи всичко.

Младежът се свлече на земята. Делфина гледаше без да разбира нищо. Приближи се, и поиска да го погали, но ръката ú беше отблъсната. Александър прехапа нервно устни.

        - Крис, погледни ме. Казах нещо, погледни ме! Ти не си убил никого. Престани, омръзна ми да го повтаряш? Ти нямаш вина. Не си направил нищо. Онази вечер говорих с тях. Помолих ги да не тръгват, докато времето не се успокои. Но сестра ми настояваше, тя те обожаваше. Беше обещал да я качиш на сцената. Искаше да те види, там пред всички. Те тръгнаха, защото искаха да бъдат до теб, заради Лора. Никой не знаеше, че това нещо може да се случи.

         - Но...

         - Престани! Сега ме чуй. Дай ръка и стани най-накрая. Хайде, изправи се. - Кристиан се изправи. - Сега, не заради Делхи, не заради мен, а заради Лора, ще се облечеш и ще отидем там. Не може вечно да избягваш това...

         - Онази вечер беше ужасна...

         - На мен ли го обясняваш? Знаеш ли какво е най - щастливия ден на приятелят ти да е твоят най - кошмарен. Не, приятел, и представа си нямаш. Хайде, иди и се облечи.

След около два часа вече влизаха в залата, където беше премиерата на неговия филм. Кристиан се огледа. От сцената говореше Михаел, който както и в повечето му филми беше поел режисурата.  Погледите им се пресякоха.

         - Мислех, че и тази вечер няма да ни устоиш с вниманието си. Явно ставали и чудеса. Предлагам да се възползваме от мига, заповядай да кажеш две - три думи. Не се знае дали пак ще имаме такава възможност, затова не си и помисляй да откажеш.

Младежът пое дълбоко въздух. Аплодисментите му подсказваха, че няма друг избор. Качи се сцената. Не обичаше да застава пред толкова много хора.

         - Добър вечер на всички. Няма да ви обяснявам, че в момента съм притеснен, развълнуван... Вярвам, че си личи... Ах, да може сега да усетите пулса ми. Ако сърцето ми излети, моля някой от вас да го улови. Имам нужда от него. - Погледна приятелката си. - Сега малко  по - сериозно. Надявам се този филм да постигне успех. Все пак си е моя филм и неговият успех би ме направил щастлив. Но това ще е успех на един огромен екип, хвърлил доста труд в реализирането му.

Да си призная, имах намерението да пропусна тази вечер. Не е тайна, че към подобни събития изпитвам същите чувства, които питаех и към математиката в училище. Но едни хора успяха да ме убедят, че мястото ми било тук. Едва ли най - добрият ми приятел би ме излъгал. - Усмихна се. - А и една жена, моята жена, поиска да се гордее с мен. Е, красиво момиче, надявам се сега да си доволна. И знаеш ли, оттук ми изглеждаш още по-красива.

И, накрая, искам да кажа нещо на един човек, който тази вечер не е сред нас. Лора, знам колко искаше да те кача на сцената и да те целуна пред всички. Съжалявам, че не мога да го направя. Затова посвещавам този филм на теб. Липсваш ми.

Надявам се след като си тръгнете оттук, да сте останали доволни. Приятна вечер.

Кристиан затвори очи. Чуваше аплодисментите, изпълващи залата. Върна се на мястото си. Прегърна приятелката си и я целуна. Нямаше търпение всичко да свърши и да се прибере.

********

Неусетно за двамата влюбени изминаха шест месеца. Време, през което връзката им се задълбочаваше все повече. Дойде и денят, в който Кристиан трябваше да замине. Предстоеше му да снима новия си филм. До излитането на самолета оставаха около петнадесет минути. Приятелите му се бяха събрали, за да го изпратят.

Кристиан се приближи до Делфина. Извади от джоба си малка черна кутийка. В нея лежеше красив диамантен пръстен. Сложи го на пръстта ú и я прегърна.

         - Това е годежният ни пръстен. Крайно време беше да ти го дам. С него се надявам да задържа далеч от теб всички красиви и нахални мъже. - Погали косите ú и я обсипа с целувки. - Благодаря ти, за това, че те има до мен. - Свали едно медальонче от врата си и го подаде в ръката на приятеля си.- Сложи го и не го сваляй. Грижи се за Делфи. Само това искам от теб.. Грижи се за нея, все едно е твоя сестра. Обещай ми. Обещай ми да се грижиш за нея и за детето ми, когато то се появи. Като баща...

         - Обещавам. - Александър се изненада от тези думи. Не разбираше защо се сбогуваше така. - Не се притеснявай, никога няма да те предам. Но и ти ще се върнеш скоро.

Чу се последният анонс. Кристиан се приближи до приятелката си и за последно я прегърна.

         - Крис, не искам да заминаваш. Ще ми липсваш.

         - Недей така, красиво момиче. Обещавам да направя всичко, за да се върна бързо. Това ще са само няколко месеца. Хайде, моля те, усмихни се! Не искам да те оставям тъжна.

Кристиан тръгна към самолета. Никой не подозираше за изненадата, която го очакваше в небесата.

Александър и момичетата се качиха в джипа. Усмихна се, когато видя якето на приятеля си в колата. Запали и тръгна към вилата.

Когато пристигнаха той остави якето на Кристиан, взеха малко храна и излезнаха да се разходят. Прибраха се късно вечерта. Александър включи телевизора. Не обичаше тишината. Отвори бутилка вино и наля по малко за себе си и за момичетата. Взе китарата си и започна да свири.

         - Ти свириш?

         - Крис ме научи. Той е влюбен в китарата, макар че свири само, когато емоциите вземат връх в живота му.

         - Липсва ми. За първи път заминава.

         - Ще свикнеш. Знам, че е трудно. Но това е неговият живот.  А и той ще се опита да си дойде скоро.

Продължи да свири. Усети се, че това, което свири беше любимата песен на приятеля му.

         - Алекс, виж!... Новините... Виж...

Александър погледна към телевизора. Репортажът, който даваха, беше за поредната самолетна катастрофа. Сърцето му за миг сякаш спря. Това беше същият самолет.

         - Самолетът, пътуващ за Мароко, се разби близо час след излитането си. Предполага се, че причината е в авария на двигател. Спасителните акции продължават, но надеждите да се открият оцелели са малки.

За съжаление, ни се налага да ви съобщим, че е намерено тялото на младата ни кинозвезда Крис Джеар. Той, заедно с част от екипа си, пътуваше към Мароко. Там трябваше да започнат снимките на новият му филм „Последен полет". Актьорът, който имаше щастлива връзка и преди да отлети обяви годежа си с младата си приятелка, почина по пътя към болницата.

Екипът на Канал 7 изказва искрените си съболезнования на близките и приятелите на младия ни талант. Повече информация по този случай може да получите в следващите ни емисии.

Сърцето на Александър заби сякаш по - бързо от обикновено, а после да миг като че ли спря. Очите му се напълниха със сълзи. Без да се осъзнае, захвърли към стената чашата, която беше в ръката му.

         - Защо? Господи, защо той? Защо точно той? Какво ти беше направил? Защо?

Пред очите му изплуваха спомени - от запознанството им преди години, от прекараните последни дни, заминаването му.

          - Ела тук... - Прегърна Делфина. - Спокойно, това не е истина. Не може да е истина. Не, не и Крис. Трябва да има грешка. Не...

*********

Два дена по - късно Александър беше застанал до надгробната плоча на Кристиан. Лицето му ясно прекараните в безсъние нощи. Беше облечен с якето на Кристиан, на врата му висеше подареното му от него медалионче - малко сребърно самолетче. Погледна камъка. Все още не можеше или не искаше да повярва, че там лежеше най - добрият му приятел. Остави цветята. Взе малко пръст и я остави да изтече между пръстите си.

         - Е, Крис, направи го. Напусна ни точно тогава, когато имахме най - голяма нужда от теб. И защо? Нали винаги повтаряше, че живота е една игра, футболен мач?! Какво тогава направи, че напусна играта? Ще се видим в съблекалните, тогава ще ти отмъстя за този номер. Помни ми думата.

         - Господи! - Някой постави ръка върху рамото му. Александър вдигна поглед. Момичето, което видя, беше сестрата на Кристиан. Хвана ръката ú, изправи се, и я прегърна.

         - Защо, Мишел? Защо точно той? С какво го беше заслужил?

         - Не знам. И аз питам същото. И може би, ако знаех отговора, нямаше така да ме боли. Той заслужаваше всичко... всичко хубаво, но не и това. Беше пълен със живот, докато го слушах имах чувството че все още не е пораснал. Че е онова шестгодишно дете, а не двадесет и пет годишен мъж. Искаше да се върна, да се запозная с приятелката му, говореше за сватба. А сега...

         - Сега да се върне... да се появи от някъде..Да се усмихне... Да каже, че всичко това е било поредната му игра... Какво не бих дал?

Мишел го прегърна. Искаше да го успокои, но не знаеше как. Разбираше че каквото и да каже, все щеше да е недостатъчно.

         - Успокой се, Алек. Моля те!

         - Мислиш ли, че мога? А ти? Можеш ли да се примириш с мисълта, че там, под онзи камък лежи най-добрият ти приятел? Та той ти беше брат?!

         - Знам, не съм го забравила. И не мога. Знаеш ли, докато идвах насам, прерових спомените си с надеждата да открия нещо. Нещо, което да ми помогне да го намразя... Знам, звучи жестоко. Но само това би ми помогнало да го забравя. Да свикна с мисълта, че него го няма. Но не става... Откакто влезе в домът ни, го обикнах. Та можеш ли да не обичаш дете, което прилича на ангел? А аз за него бях неговата малка принцеса, изпълняваше всеки мой каприз. На него разказвах всяка моя среща, всяка болка и радост, всяка тайна. Той ме защитаваше при всяка моя кавга с нашите. Помагаше ми да излизам тайно, когато бях наказвана.  Само той ме караше да се усмихвам, когато ми се плачеше. чувствах се толкова сигурна с него. Сега...сега нищо не е същото. Най-малкото десет пъти днес посягах към телефона, за да му се обадя... Бях му обещала, че никога няма да плача. Но това, това не влизаше в плановете ни... А приятелката му?

Александър погледна към студения бял камък. Делфина... Кристиан беше навлезнал в живота ú с цялата си нежност, с толкова обещания.

         - В къщи е. Страх ме е да я оставя сама. Не знам какво да правя с нея. Съсипана е... Но тя е още малка, ще се влюби отново. Бременна е и е решена да роди детето на всяка цена. С Крис искаха да го кръстят Адриана, ако е момиченце... това дете е единственото, което остана от него. Ще се грижа за тях, никога няма да ги изоставя. Това е мой дълг. Изгубих всичко, Мишел. Първо семейството си, сега и него. А ти? Ще се върнеш ли във Франция?

         - Не, няма. Ще остана тук. Искам да остана до теб, събра ти се твърде много. Мама и татко също се връщат. Искат да се погрижат за приятелката му, за детето. Хайде, да се прибираме. - Погали студената бяла плоча. - Може ли да остана във вилата? И аз като Крис съм влюбена в това място. А и не бих могла да понеса празната къща.

         - Разбира се , за теб винаги.

         - Добре, да вървим. - Мишел погледна отново камъка. Все още криеше някаква надежда, че сега стоят пред нечий чужд гроб. Знаеше, че тази надежда е безсмислена и глупава, но се надяваше. - Ще ми липсваш, братле. Ще се видим в света на ангелите. Обичам те. - Погледна към Александър. - Сега вече си е в къщи.

         - Хайде, Мишел, да тръгваме.