05.09.2024 г.*
Татаринът Тимур беше последният младеж, който упорито отказваше да напусне бащиното село в покрайнините на Добруджа. С тази си упоритост, 27-годишният мъж си навличаше само беди. Вече четвъртата дама на сърцето му го беше оставила, всичките му някогашни приятели бяха забравили за него, а малкото все още живи старци в селото го мислеха за луд. Той от своя страна им отвръщаше като се прави, че не ги познава. Не посещаваше местния магазин и дори през ум не му минаваше да влезе в кръчмата. За него животът не се свеждаше до това да се напиеш до несвяст.
Той тъкмо копаеше на двора, когато пред дома му спря микробус на куриерска фирма. Клаксонът го притесни и младежът се затича навън.
– Едвам намерих адреса! Писах ти по вайбър, но не получих отговор! – провикна се куриерът през прозореца.
– Извинявайте, уважаеми! – притеснено отвърна Тимур и добави – тук сигналът е слаб, а и аз съм на двора…
– Няма проблем, качи се в буса да видиш дали всичко е точно. – каза куриерът.
– Вярвам, че всичко е наред. Нека да Ви платя, за да не Ви отнемам от времето. 108 лева и 78 стотинки Ви дължа, нали?
– Моля те, провери, че началниците после ни правят на две стотинки. Един колега ей така остави пратката на едно лапе, то не проверило кашона и после…
– И после? – с недоумение попита Тимур.
– После лапещакът изкарал колегата по-черен и от дявола. То било от Варна детето. Какво да ти кажа… Писна ми с тази Варна. Наистина ми писна. Да ти кажа честно не ща нито да живея там, нито да бачкам там, ма на…- изръмжа куриерът.
– Добре… – примири се Тимур – дайте кашона да видя…
Куриерът подаде кашона на своя клиент през прозореца. Тимур го остави на земята, разлепи тиксото и започна да вади книги.
– Борис Акунин, Димитър Съселов, Иван Хаджийски… – младежът започна да си мънка под носа докато проверява заглавията на книгите.
Васил (превозвачът) гледаше учудено през отворения прозорец и попита:
– Ма ти за себе ли ги зимаш тия книги?
– Точно така, господин Проданов – отвърна Тимур, който продължаваше задълбочено да гледа към книгите.
– Как ми разбра името ся?
– Уважаеми, видях баджа на ризата Ви – каза Тимур.
– А, да… – удари се по главата Васил и добави – Ептем забрайх. Ма, да знаеш, чудно ми е, че у такоз забутано село има някой дет‘ чете. Че на всичкото отгоре и млад… Ти с какво се занимаваш тука?
– Аз съм земеделец – отвърна Тимур. Той се изправи и бръкна в джоба си. Беше проверил всички заглавия. Те отговаряха на поръчката му. Подаде парите на Васил и благодари.
Васил не хареса факта, че няма бакшиш, но се усмихна служебно и благодари, след което запали двигателя и потегли.
Тимур взе кашона с книгите, прибра го в къщата и отново излезе да копае. Той не обичаше земеделието. Като дете жадуваше за живот на учен, но беше от бедно семейство, затънало в дългове през 90-те. Научи се на земеделие и прекара студентството си на село. За кратко работеше по специалността, но се отказа набързо. Работата му беше далеч, а парите му не стигаха, за да си осигури живот. Причината не беше в неговите умения, а в начина, по който работеше системата. Той осъзнаваше това и беше изправен пред избор – или да продължи така, или да тръгне по нов път. Той избра втория. Основа фирма и започна да обработва земя. Беше му трудно с документацията и с това да „намери“ нивите на дядо си, но все пак успя.
Така Тимур нито печелеше кой знае колко повече, нито се трудеше по-малко. Просто се чувстваше спокоен. Знаеше, че живее на земята на предците си, печелеше достатъчно, за да оцелява, а малкото свободно време прекарваше в четене. Особено след като родителите му починаха преди 4 години.
След часове работа, младежът влезе, за да си почине заслужено. Той седна на дивана и взе таблета си от масата. Видя, че има пропуснато съобщение:
„Здравей! Би ли споделил последната новина от страницата на музея?“.
„Разбира се, че ще го направя! Знаеш, че щом е за теб няма нужда да питаш!“ – написа той на Николина, работничката от музея, в който беше по време на студентската практика.
Секунди по-късно получи съобщение – усмихнато емоджи. Последва и второ съобщение:
„Как си?“.
„Как да съм, сенсей (понякога се обръщаше към нея по този начин заради силната си любов към японската култура. По време на истински разговор обаче избягваше всякакви обръщения)… Знаеш какъв е животът на село. Не е весело, но съм щастлив. Имам си работа за вършене, книги за четене…“.
„Искаш ли да се чуем?“
Още преди да ѝ отговори таблетът започна да вибрира – „учителката“ му го беше набрала. Той от своя страна вдигна:
– Ало, нещо лошо ли се е случило? – каза Тимур притеснено.
– Не, просто исках да те чуя. Не сме се виждали от години, макар да си пишем често. Я разказвай как върви с живота!
– Стопанството ми се развива. Не толкова бързо, колкото искам, но все пак… върви напред… да… нали знаеш… – Младежът винаги се срамуваше от някогашната си менторка и когато общуваше с нея на глас речта му беше разпокъсана. Разликата в годините им беше не повече от 10-15, но той гледаше на нея като на майка. Майка, която в началото не понасяше, защото месеци наред му втълпяваше, че е изключително важно да следва в чужбина, за да „види свят“. Все пак с течение на времето я прие за свой близък и я обикна синовно.
– Стопанството добре – отвърна му тя – А ново гадже? – засмя се тя.
– Не. След последната не ми е до това – изсъска той и добави – Но… Ами… Днес ми дойдоха новите книги!
– Оф, бе, Тимуре… – изсумтя тя – Излез и купонясвай, бе, човек! Остави ги тези книги вече… Офф… Ти си знаеш достатъчно и така.
– Но… – каза той неуверено и отвърна – Виж сега, „купон“ е едно такова разтегливо понятие. – започна да ръкомаха макар да беше наясно, че Николина не го вижда – Всеки го разбира по свой си начин… Това с дискотеките на мен ми е чуждо. Не съм и по кафетата… На мене ми дай молитва на уста и труд на ръка.
– Човек, ти заслужаваш медал – „Последният примерен човек на Добруджа“, не – направо „на България“, а защо не и „на света“…
– Аз не съм като тези, които избягаха от селото. – каза той категорично – Не се плаша от труда. Десетки поколения мои баби и дядовци са живели по тази земя. Аз съм българин и съм рожба на тази земя. Обичам родния си край, колкото и гадости да съм преживял в него… Аз не искам да го напусна. Това означава да покажа, че съм мухльо, който ламти за „лесен“ и „сладък“ живот…
Гледам да се ширя според чергата си… Да си я изплета сам… Все някой трябва да поема рискове… Все някой трябва да плати сметката… Все някой трябва да „бачка“ в тази държава! Поне това мога да направя.
– Хвани си гадже! – каза му сухо тя.
– Този цирк съм го играл… Много пъти… Да знаеш, не е за мене…
– А какво ще те правим? Сам ли ще стоиш? – Николина отново се опита да го подразни.
– Ами ти?
– Добре… – каза тя притеснена – знаеш какво да питаш. Моята работа е различна, аз съм изпята песен…
– Не говори така. Не знаеш ли, че ако загубиш вяра в себе си губиш всичко?
– Знам, но… – тя прозвуча притеснена и наистина не знаеше какво да добави.
– Но?
– Какво да ти кажа… Не случих на години, нямах възможностите, които имаше твоето поколение, имам семейни проблеми… Абе, общо взето е цирк… Аз съм изпята песен… Казах ти вече.
– Не, не си – отвърна Тимур – Научи ме да гледам хората в очите. Преди не можех…
Той бе напълно честен. Николина имаше нужда от месеци, за да го „научи“ да го прави.
– Добре, добре… значи съм свършила нещо за всичките тези години.
– И още как, сенсей! Някой ден мини през село, за да пием!
– Ти пиеш? – Тя прозвуча учудено, тъй като знаеше, че Тимур е въздържател – Чакай! Ментиш, нали?
– Сега… кой за каквото си мисли! Аз ще ударя един чай, а тебе ще те почерпя каквото искаш! Ще ти покажа Суходолието и Залдапа! Ще видиш парковете в Добрич и Генерал Тошево! А защо не и фара в Шабла!
– Гордея се с тебе, момчето ми – каза тя съвсем сериозно – Ти не си като другите. Ти наистина се интересуваш от света около себе си.
Тимур се изчерви, тъй като винаги си бе мечтал да чуе подобни думи. Рационалното в него обаче надделя и той отвърна с въпрос:
– Но нима останалите не знаят, че в Добрич и ГенТош (Той обикновено „съкращаваше“ имената на градовете по този начин) има паркове и че фарът в Шабла е най-старият, най-висок и най-източен в България?
– Правиш се на ударен с мокър парцал – засмя се Николина – А колко от твоите „набори“ са чували за Суходолието и Залдапа?
– Ама аз съм историк по образование, забрави ли? – отвърна остро Тимур.
– Ти си историк, но ги знаеш открай време. Още като дойде при мен като студент забелязах, че ти си взел присърце „дребните“ истории и „скритите“ места.
– Не зная дали това ме прави специален. Мисля си че всеки един от нас би трябвало да се интересува и от нещата, които не намират място в учебниците.
– Прав си, Тимуре, прав си – въздъхна тя.
– Но имам лоша новина – отвърна младежът – трябва да приготвям вечерята и ще се наложи да те оставя. Нали не се сърдиш?
– Не, разбира се – засмя се тя и добави – А това с разходката важи ли?
Тимур се позамисли и отвърна:
– Важи, ще те чакам!
– В неделя добре ли е?
– Ако искаш още в петък вечерта! – изчерви се той и добави – Къщата ми е голяма, има място за теб!
– Добре, нека да бъде още в петък – засмя се Николина и добави – Пази се! И не забравяй – искам да видя и Суходолието, и Залдапа! И фарът в Шабла! И Яйлата! Ще пиша през седмицата, за да се разберем.
– Ще се погрижа за това и ще чакам да пишеш. Ти също се пази! До чуване. – Отвърна той и затвори.
След това Тимур влезе в кухнята и започна да готви. Все още бе озадачен дали Николина беше искрена, че се гордее с него.
„Може би просто знаеш, че искам да го чуя“ – помисли си младежът – „Но може би си права, че имам нужда от живот“, „Ох, Николина… Винаги успяваш да ми набиеш канчето“…
Така или иначе мислите не му попречиха да си приготви вечерята и да се нахрани. По-късно той погледна към таблета си и видя, че има едно непрочетено съобщение от стара позната. Хвърли му едно око и разбра, че тя има нужда от подкрепа, след като съпругът ѝ я е изоставил.
„Какво пък, ще ѝ помогна…“ – помисли си той – „Вече трети човек ми разваля ежедневието. Май трудът не е всичко…
Явно трябва да обръщам внимание и на други освен на себе си и на Бог… Може би наистина имам нужда от приятели и семейство…“.
*В първоначалният вариант на разказа, който беше отличен в литературния конкурс "Земя на пеещите колелета" и публикуван през 2021 година, не бях указал дата, през която се развива действието. Месеци по-късно реших, че мога да допълня своя главен герой като го вмъкна в разказа си "Първият", в който действието се развива през месец май 2020 година.
Нанесъл съм и дребни корекции, които не променят първоначалния сюжет.
© Андрей Андреев Все права защищены