25 янв. 2021 г., 20:20

Последното цвете 

  Проза » Рассказы, Фантастика и фэнтези
678 2 5
3 мин за четене

   Ръката, загребала шепа пръст от сухата почва я пробуди. Вдигна лице нагоре и погледна съществото, което се извисяваше над нея. 
   Човек... 
   Бе срещала и други човеци в миналото, но този беше... различен. Две лишени от ирис очи я наблюдаваха безизразно.
   - Кой си ти? - попита го с беззвучен шепот тя.
   В съзнанието й нахлу симфония от гласове, едновременно нежни и грубовати, отекващи с ехото на разбиващи се по брега вълни:
   - Онзи Който се Храни с Емоции...
   - Какво искаш от мен? Защо ме вдигна от земята?
   Не изпитваше страх. Огромното същество беше хищник, точно като самата нея, но тя интуитивно му вярваше. Протегна жилавите си коренчета през почвата в дланта му, заби ги дълбоко в розовата плът и жадно засмука живителна течност, без да усети ни най-малка следа от съпротива.

   Съществото в човешко тяло я покри с другата си шепа, обърна невиждащите си очи към небето и околната среда започна бързо да се променя. 
   - Къде сме? - оглеждаше се изумено тя през процепите на пръстите му.
   - В бъдещето.
   - Защо всичко е мъртво, а небето е в огън? - попита горчиво.
   - Слънцето умира...
   - Не би ли трябвало тогава всичко да е сковано в лед и обгърнато в мрак?
   - Когато жълто джудже от този спектрален клас загива, то изхвърля външните си слоеве, поглъщайки всички светове в близост, на които е давало живот приживе.
   - Не искам да съм тук... 
   Очите отново се вдигнаха към небето и този път тя усети как телата им се издигат към огнената атмосфера. Космически мрак обви всичко.  Погледна плахо назад и видя... 
   Кълбовиден ад се разстилаше в центъра на някогашната Слънчева система, изпепелявайки една по една красивите планети.
   Тя извърна очи...

 

***

 

   Синя светлина се просмука в шепите на човекоподобното и я извади от транса, в който беше изпаднала. 
   - Какво е това място?
   - AN3H9J, газов гигант с масата и състава на планетата, която познаваш под името Уран. 
   - Далеч ли сме от Слънчевата система?
   - На осем милиарда светлинни години. Исках да ти покажа нещо. Погледни навън...
   - Виждам само сини облаци.
   - Търпение...
   Нещо проблесна. И още веднъж, малко по-встрани. Проблясъците се размножиха прогресивно и засвяткаха в море от искри.
   - Какво става! - едва прошепна тя.
   - Молекулите на метана се рушат от налягането и по-тежките въглеродни атоми пропадат през атмосферата, теглени от гравитацията. Това, което виждаш е дъжд от чисти диаманти.
   - Разтвори шепи, искам да го почувствам!
   - Не мога... Ще бъдеш премазана за частичка от секундата. 
   Тя се вгледа в лицето му и видя пораженията, които беше понесъл от агресивната среда, само за да й покаже тази красота.
   - Не можем да останем тук дълго, нали? - попита го тихо.
   Той поклати глава.
   Отново се понесоха нагоре и излязоха от суровата атмосфера на огромната планета. Тя надникна навън и онемя от красотата, която изплува насред мрака от космически вакуум.
   Две огромни звезди от различни спектрални класове танцуваха в бинарна система, а далеч зад тях се бе сгушила малка земеподобна екзопланета, обикаляща ги срамежливо.
   - Там ли отиваме? - шепотът й беше като кратка въздишка.
   Той кимна леко и двамата се понесоха към планетата, заобикаляйки огнения танц на двете слънца. Светът бавно се уголемяваше, докато накрая черният вакуум беше изместен от синьо-розова атмосфера. Зелено-кафявата повърхност се появи далеч отдолу и те забавиха ход.

   След няколко секунди човекоподобното махна защитния купол на шепата си над нея и тя изпадна в екстаз от емоции, жадно поемайки си въздух, душейки странния му аромат... Второ слънце бавно изгряваше от запад, обагряйки небето с невиждани цветове. Зеленината по безкрайната поляна благоговейно шушукаше.
   Обърна се към него като малко дете, което сочи с пръстче пухкавия нов сняг на майка си. Невиждащите очи бяха затворени, а по лицето му се четеше върховна наслада.
   Съществото с човешки облик се хранеше с емоциите й...

© Лектър Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • От мига, почувстван като край на всичко, започва някъде едно ново начало...
  • Останките от супернови опровергават твърдението, че в смъртта няма нищо красиво. И все пак, това важи само за звездите. Примери: NGC 1952 (Crab Nebula), NGC 3372 (Carina Nebula). Нашата няма да си отиде толкова зрелищно, понеже й липсва капацитет за супернова, но със сигурност ще сложи край на Слънчевата система...

    Благодаря.
  • Ще стане след 4-5 милиарда години. Може би ще е точно така както си го описал. Хубаво написано.
  • "Трезорите" на Ад - а и Рая акумулират нашите амоционални активи, а после ни ги "изплатят" с лихвите....! Безусловното обичане само успява да заобиколи този "банково - данъчен надзор"! Мъдра и не съвсем фантастична творба! Благодаря! Благодаря! Благодаря!
  • Замислящ, красив и различен разказ, без нищо излишно
Предложения
: ??:??