Някъде там, в покрайнините на Стара планина, покрай долината на река Камчия се бе сгушило едно малко селце.  Селото, в което бе преминала по-голямата част от живота на дядо Николай, на когото всички казваха дядо Кольo.

Старецът бе останал сам, след като баба Неда, най-добрата старица, си бе отишла от този свят преди една година. За него всичко вече бе изгубило своят смисъл, децата им отдавна не бяха при тях, само от време на време някой се завърташе при стареца, разменяха по някоя и друга приказка и отново ежедневието ги поглъщаше.

       Това лято неговата внучка реши, че непременно трябва да отиде на село за да запознае своя дядо с неговия правнук и по този начин тя се надяваше поне за малко да го накара да се усмихне и да забрави болките в краката, които го мъчеха непрестанно.

      Беше юни, горещо и задушно! Стана точно както се очакваше, дядо Кольо се зарадва много на тяхното гостуване, усмихваше се, не споменаваше нищо за своите болежки, не искаше да тревожи никого, наслаждаваше се на всеки миг с малкия шест месечен човек, но болката, която бе скрита в него, не можеше да се заличи!

Той страдаше мълчешком, спомените за неговата любима бабка не го напускаха, защото двамата с нея бяха щастливи през всичките им години съвместен живот! Бил си я довел от далеч, като войник на фронта. Минавали с ротата през нейното село, наложило се да останат за няколко дни там, той я срещнал, запознали се и така, почти шейсет години!

Но сега, волята му за живот го бе напуснала! Някога дворът беше пълен с животни, градината цъфтеше, нивите зрееха и даваха своите плодове, но сега...нямаше нищо!

Настъпи денят, в който внуците трябваше да си тръгват. Приготвиха се и отидоха да си вземат довиждане със своя старец, който кротко си лежеше на старата кушетка, разположена на пруста, защото там бе малко по-прохладно.

 -Хайде, дядо, ние ще тръгваме, но много скоро ще дойдем отново!

 -Вие мен не ме мислете, ами гледайте това малкото да е живо и здраво, в него е бъдещето!

Tой погали малките ръчички, усмихна се, но с много усилия!  Беше му тежко!

Внуците му се прибраха в своя град, но момичето, което обичаше своя дядо с цялото си сърце твърдо бе решило, че много скоро ще се върне там, за да види отново усмивката от своето детство.

Беше доста късно през ноща, когато телефонът иззвъня! Съобщиха им, че дядо Кольо си е отишъл! Не бе минал и един ден, след като те се бяха прибрали!

С последни сили той се е крепял, докато внучката му и нейното малко момченце бяха при него и след като те си тръгнаха, той просто се остави на безкрайността, където го чакаше баба Неда, която винаги пееше или разказваше истории.

Това бе последното лято на един сломен старец, изживял живота си скромно и честно.

Това сякаш бе и последното истинско лято на едно момиче, което щеше да помни завинаги своите прекрасни старци! А в сърцето си, тя им бе отредила най-светлото и специално място!