Чудовище...  огромни очи, вперени в мен, пронизват цялото ми същество и от време на време затръшват гигантските си мазни клепачи, за да се навлажнят. Миризма на застояло и тиня гложди всяка от порите на лицето ми и ги пълни с лепкава слуз, прозрачна течност залива пръстите на краката ми и усещам неприятна хладнина. Натежава ми от ляво, ръката ми изтръпва и отмалява, отпускам я като безжизнено парче месо до хълбока си, отпускам се цялата, затварям очи и в същия миг трептенето от размаха на криле минава покрай устните ми като шепот... тихо ми става, тихо и спокойно. Отвратителната твар кръжи около мен, все още, но мен вече ме няма там, аз заспивам... за да се събудя...
        Отварям очи, прокарвам пръсти по челото си и отмятам коса назад, поглеждам часовника и с пълна неприязън проследявам досадното движение на секундарника-так, так, так, и нито едно тик... 11, преди обяд, време за ставане или за лягане или изобщо не е време и от къде на къде две затворени зад стъкло клечици ще ми казват кога да стана?! Имам натрапчив кисел вкус на върха на езика, „фантомно е, после-вкус на цигари; нали, като ти отрежат крак, пак си те боли, а го няма...”, усмихвам се самодоволно на оригиналното сравнение и се оглеждам в стаята - празна и непочистена, слънцето дърпа завесата навън и чопли с нокът окото ми, снощните фасове на съквартирантката ми се сгърчват в синия пепелник, чаша за кафе и червило по ръба й ми подсказват, че тя отдавна е станала и е излязла за лекции, усмихвам се повторно (кикотът й ми е втръснал до гуша). И ето - само с едно елементарно движение денят започва...
       Срещата започва след час, спретната съм, от сутрешната Аз няма и спомен, знам как да изглеждам прилично, така че да създам каквото впечатление е нужно... Прибирам документите в черната кожена папка и пъхам по един празен лист от двете им страни, тънка черна химикалка и калъфче за очила. На излизане от вратата се замислям за секунда и тръгвам с десния крак (на късмет ми е, уж...) 
       Скапана съм, обикалях три часа... нямаше време за повече отлагане, денят беше близо. Деня, в който ще си ида, трябваше да подготвя всичко необходимо, имах списък дори: 1 - молив, черен, плътен, чиято следа да наподобява въглен; 2 - кукички за риба, малки; 3 - …
...........................................................................................................................................................
       Понякога й се струваше, че всичко е непознато, че светът й е различен всеки ден, че няма близки, а само някакви хора, които са програмирани да се грижат за нея, без излишни емоции или сантименти... са някъде там, излишни и неразбиращи, обаче тя скоро ще си иде, ще тръгне и всичко ще е наред, всичко ще си дойде на мястото ...

        Тя... сънува... че пуши... огромно зелено чудовище, дим и отвратителна воня се разнася, вкусът в устата й, когато се буди, е същият като в съня... кое, всъщност, е сънувала?! Тя... сънува, че се буди в тясната таванска стая, сънува, че е сама, сънува, че никога не е имала повод да се буди, кога всъщност заспива и защо?! Тя... сънува, че работи... сънува, че има смисъл, че дните започват и свършват с отварянето и затварянето на съзнанието зад клепачите, сънува... или не?! Тя... сънува, че ЗНАЕ, че всичко, с което си играе съзнанието й, всъщност, е сфера с волтови дъги и натрапчивата мисъл, че всичко трябва да има посока - защо?! Пътят е символ на статичния стремеж за промяна... сънят - движение в друг спектър, без да намесва „посоката”... такава величина не съществува... Заспива...

      Алвеолите й са празни, над легото й висят двата бели листа, обвили документите. Закачени с рибарски кукички, чудивищните очи приличат на великденски яйца - прибрани, за да се разгадае нечие пророчество догодина на тях... и върху белите листа - многоточия, хиляди многоточия или просто точки... кой може да каже, когато няма редове (или посока...?)!

       Тя е разбрала... и си е тръгнала...