ПОСОКИ

В  живота има низ от посоки,  по които човек  върви, без да е сигурен къде точно ще го отведат, посоки, които са израз на някакво вътрешно търсене, чиято външна форма понякога се изявава в едно обиконвено пътуване…

Обичам пътуванията, но не дългите, а кратките. При дългите  винаги има някаква промяна; самото пътуване, което, докато трае, волю-неволю те кара да промениш малко или много ежедневните си навици. При кратките не е така. При тях  много рядко нещо се променя. По-скоро тук то допълва, внася нещо ново в стереотипа ти.

Обикновено пътувам съботите, изключая годишната си отпуска и в случаите, когато се събират няколко празнични дни.

Никога не планирам посоките предварително, мисля, че те са заложени  някъде в главата ми, просто трябва да изляза и да запаля колата си, стрелката, която сочи маршрута вътре в мен започва равномерно да цъка показвайки ми точно на къде да поема.

Има ситуации, обаче, когато посоките започват хаотично да се преплитат без да се спират на конкретна, а  стрелката започва бясно да се върти не можейки да се спре на определена такава. Като смъртта на например. Почина баща ми и това като че ли сложи точка на нещо, което все още не мога да осъзная какво. Настъпи някаква промяна.

--------

 Рана пролет. Нямам особена идея накъде ще тръгна тази събота. Паля Дайхацу-то, дребничкия самурай и потеглям:

Спирам пред някакъв мотел на магистралата. Време за кафе; десет-петнайсет минути, докато реша накъде да поема. Отпивам от кафето бавно. Накъде да тръгна? От известно време в главата ми се въртеше идея да посетя Перперикон. Доста се говори за свещения град на траките. Крайно време е да го видя. Прехвърлям картата и набелязвам маршрута. Нямам доверие на джипиеса. Отправям се към Кърджали. Ще трябва да намеря нещо, където да преспя за вечерта. В Хасково решавам да се отбия в центъра, влизам в една интеренет зала и търся някакъв хотел. Спирам се на един комплекс в с. Главатарци, разположено на самия язовир Кърджали.  Поемам нататък.

Пристигам след час. Както и предполагах, в хотела има свободни места. Настанявам се. Малко по-късно излизам и правя разходка край язовира. Студеният вятър обаче ще ме отнесе. Май не е добра идея да продължавам разходката. Прибирам се отново в хотела и прехвърлям програмите. Нося си за всеки случай бутилка вино, което отварям и отпивам, докато гледам телевизора. Погледът ми не се задържа продължително. Прехвърлям каналите механично. Докато ми омръзва да се излежавам. Решавам да се облека и да се смъкна към ресторанта на хотела, където прекарвам останалата част от вечерта. Виното им е превъзходно. Поръчвам си за втори и за трети път.

---

Неделя сутрин. Главата ми е леко натежала от алкохола, който изпих снощи. Не, не ми се закусва. Решавам да си пийна кафето в ресторанта и да се измитам оттук. Слизам долу: Шведска маса; хващам един банан и отхапвам; сядам до прозореца и запрелиствам вестника; нищо интересно.  Май е време вече да тръгвам. Замъквам алпийската си раница към колата, отварям багажника и я хвърлям вътре. Подпирам се на капака и известно време стоя така. Сега накъде, Перперикон? Да се отбия в Кърджали или първо да отида да видя Татул, който е в обратна посока. Речено-сторено. Превъртам ключа на Дайхацуто и потеглям. Малкият самурай е доверен спътник. Верен ми е в безмълвното пътешествие по пътищата, по които го карам да ме следва. Общо взето Дайхацу са екзотика за Европа. Правят ги предимно за Азия. Основното им производство е за военната промишленост, Доста надежни са. Иначе  като вътрешен интериор сравнени с европейските марки са по-скоро аскетични, и далеч не така разточителни.

В интеренет веднъж бях чел мнения за тях едно, от които съм запомнил, понеже ми допадна. Някакъв собственик на дайхацу пишеше следното: Купих си невероятен автомобил. Доста рядка марка: Дайхацу.  В  София сме малко собствениците на този тип автомобил. Даже като се видим, се поздравяваме. Веднъж на кръстовището до мен спря едно дайхацу. Спогледахме се със собственика и онзи възторжено ми кимна, след което се наведе и   целуна кормилото си….

Не, не съм фен на колите. Струва ми се скодуумно човек да бъде фен на машина, колкото и да е добра като техническо изпълнение.

Но към автомобила си съм привързан както към всички неща, които ме съпътстват в моя живот в различни периоди от време и оставят някакъв отпечатък в него, който продължава да стои малко или много  след като те си отидат от него.  Както присъствието на баща ми, което до такава степен се бе установило в моя живот, че бе станало част от него.

Качвам се и потеглям. Посока-Татул.  Минавам през Момчилград, някога идвах тук като старшина-школник и този град ми направи доста тягостно впечатление. Като цяло спомените са ми от някаква неугледна сладкарница, в която стоях и чаках да дойде времето за идването на автобуса. Пристигам. Упътвам се от табелите. Стигам до някакъв паркинг, където и продават билети. Оказва се, нататък няма да мога да продължа с кола, а пеш. Вземам си билет и вървя по някаква алея към светилището на Орфей. Поне така се твърдеше от надписите.  Дали наистина Орфей е идвал тук? Това едва ли ще узная някога, може би, ще трябва да достигна до самадхи, за да разбера, но тогава това едва ли вече ще е важно. Вървя до някакви големи камъни, останки от някогашни строежи. По нататък стигам до някаква скала. Местността ми харесва. Сядам и забивам поглед в далечината. Започва да прикапва някакъв студен дъжд. Изправям се и забързвам обратно към колата. На връщане натискам педала на газта повече от обичайното, нещо ме изнервя. Май не мога да установя какво. Връщам се в Кърджали и сядам в една неугледна закусвалня да обядвам. Супата, която си поръчвам остава почнти недокосната . Не, нямам апетит. Виж бирата, която си взех, с удоволствие изпивам. Разхождам се известно време по улиците, после влизам в едно кафене…

След обяд поемам в посока-Перперикон. Когато пристигам, вятърът се е усилил, но за сметка на това пък е прогонил дъжда. Паркирам на големия паркинг, на който има не повече от 7-8 коли, и се зазизкачвам нагоре към останките. Някаква група туристи, двама от тях са чужденци, май холандци се е събрала и се договаря с някакъв ескурзовод. Възрастна дама ме пита дали искам да се присъединя към групата и да си поделим разходите по наемането на ескурзовода. Колко? - питам. 30 лева ще струва, значи като си ги поделите, ще излезе по шест-седем лева на човек…Вадя мълчаливо седем лева и и ги подавам. Тя ги взема и продължава да обяснява. Малко след това ни представя и екскурзовода-млад мъж, доста словохотлив, който още с тръгването започва да разказва истории, едва ли не свързани с всеки камък. На самия Алаксандър Македонски точно тук му е предсказано, че ще завладее света.  Всъщност териториите, които е завладял, не са повече от тези завладени от Рим по времето на Цезар. Сещам се, че самия Цезар на 33 години в Испания се разплакал правейки равносметка за това, че на тези години все още нищо на е постигнал, а неговия кумир Александър, вече е бил завладял половината свят…. Изкачвам се нагоре по хълма, екскурзовода се спира отверме –навреме и разказва по нещо свързано с това място, покрай, което минаваме. Мисля си, че  ако не е той, ще виждам просто едни камъни и нищо повече. Стигаме до някакви вдлъбнатини, тъкмо се каня да отмина, когато екскурзовода прави знак да спрем тук. Започва да обяснява на английски на групата холандци, че това място най вероятно е свързано с някакви жертвопритошения или пък може би тук са се изпълнявали някакви ритуали, които са включвали пушене на упойващи дроги. Холандците въодушевлено приемат, че най-вероятно става дума за втората версия. Онзи се съгласява, че това е по-вероятната   версия. Ама, че шегобиец. Накратко повтаря казаното на английски и на български.  Продължаваме по-нататък.

 Малко по-късно слизам долу на паркинга и започвам да разглеждам сергиите. Спирам се на едни магнитни топчета, който се залепят като ги хвърлиш с едната ръка. Чуй само-казва ми продавачът като ги  хвърля майсторски във въздуха- това е звукът на Перпеприкон!

Ставам собственик на  две топчета. По-късно, когато се прибирам ги подарявам на племеника си. Неочаквано за мен, доста им се зарадва.

Гледах го как ги хвърля във възуха и се замислих, че когато почина баща ми не посмяхме да му кажем; сестра ми го изпрати за две седмици със зет ми на село. Малко преди да си дойде му каза по телефона, че дядо му е много болен и може да умре. Преди да тръгне занасам му каза, че е починал. Знам- беше и отврънал той. Тогава се запитах, откъде ли би могъл да знае. Може би след погребението когато стояхме навън той дойде с баща си и най-неочаквано попита: Защо имате всички черни лентички? Ами така решихме, запъна се тогава сестра ми.