Влизам под кожата ти. Топло е. Кръвта ти ме залива. Тъканта ти ме покрива като пухеста завивка  в буреносен ден. Аз съм вирус. Във водовъртежа се спускам стремглаво. Водовъртеж от буйната река на кръвта ти. Тя разклонява се и аз плувам по нея. Малък и незначителен съм, поне засега. Когато ми стане достатъчно топло, тогава ще се размножа. Ще усещам гъделичкане по краищата на пипалцата си, ще усещам топлина, идваща отвътре на самия себе си. Заразена си. Не можеш да избягаш. Всъщност, дори не го осъзнаваш. Има време. Сега плувам в кръвта ти. Озовах се в пещера – високосводеста... Сърцето ти... Поглъща и засмуква кръвта ти, после пак я връща - като Сцила и Харибда. Чувам силен хриптеж и усещам как всичко се тресе от свиването на сърцето ти. Аз съм в сърцето ти. Реката изсветлява. Прочистила угризенията си, но не и от мен. Аз останах. Скрих се в едно от кръвните ти телца, в което и сега пътувам, като лодка приютило ме е. Нося се нагоре-надолу. През белия и черния ти дроб преминах, после цамбурнах в езеро огромно, киселинно. Какво става? Защо всичко се тресе? Поглеждам. Това е черният ти дроб. Всичко вътре като някакво желе, или пък полуразтопен сладолед – пихтиесто. Реката спира... Нещо почва да се тресе толкова силно, че за малко да се озова в гърлото ти, толкова силно се тресеш. Какво има? Нима дишането се прекъсва? Нима сърцето забавя ритъм? Нима храната през хранопровода илзлиза и обратно през устата – навън? Водата намаля. Кръвта ти потъмня. Трябва да избягам... Трябва да се измъкна. Всъщност, не. Сега е моментът да нападна... Ще използвам моментната ти слабост...

Усещам

как

се

разделям

на

части,

как

ставам

по-силен

как

ставам

повече, повече, повече, повече, повече, повече, повече, повече, повече, повече, повече,

усещам

миризмата

на

победата.

...