В прах от призрачни рози потъва моето сърце, усещам уханието им да гали изпръхналото ми лице. Ала вятърът отнася ги в бягството си устремен, пожелавам си към тебе да ги отнесе, за да мога за последен път чрез тях да те докосна.
Пускам се по течението на съня, и се понасям във водовъртеж от отминали мечти, от настоящи блянове, примесени с мъничко сълзи. Потъвам в несъществуваща любов, ала не искам да изплувам, защотото на повърхността ще чака действителността. Не!... Далеч съм още от смъртта и все по-близко до края на нощта, когато слънчевата светлина ще се гмурне и ще ме извади насила от  дълбините на съня...
Какво си мисли, или за кого се мисли, не искам спасител или спасение?!
Не ми е нужно ничие съжаление!
Не съм болна, нищо ми няма... като изключим фактта, че съм влюбена в една измама...
Искам още малко да се разходя по дъното на илюзиите...
Останали са ми малко въздишки, от които да дишам, но последните ще ги дам на теб, за да мога първа да си тръгна, за да не остана и този път сама....
Не се опитвай!... Не говори!... Просто ме остави да се залъгвам, че си тук... че прокарвам пръсти по устните ти, навлажнени от целувките ми,
остави ме да погледна в очите ти, с надеждата да видя призкракът ми да броди в мислите ти...
Не искам нищо от теб, нищо... освен да сбъднеш мечтата ми - да бъдеш щастлив, макар и не благодарение на мен...
Не искам нищо друго, освен да оставиш спомена за теб до мен като заминеш.
... Поне един от двама ви да имам, обещавам да го пусна, но след време, когато вече ще го чувствам като ненужно бреме...
...
Отварям очи, до мен лежи уханието на една мъртва роза, опитвам да се сетя къде бях, и къде съм сега - при теб или в реалността?!