Прашинка
2 мин за четене
Погребвам те! Не в кутия, не в саркофаг – в морето те разпилявам. Дано вълните загасят огънчетата, които не дават мира на духа ми, дано морската шир насити жаждата ти за Свобода! Красива си, дори вятърът се заигра с пепелта на Спомените, които изписаха върху хоризонта на безсънните ми нощи една игра на светулки. В тъмното те бяха моите звезди. Звездопад от мигове!
Първият бе най-силен, ярък, красив и незабравим - Спомен за една Среща - мигът на първия допир и усещане за безтегловност! Загнездил се под клепача с нежеланието да се предаде на морския бриз, този Спомен крещи: "Не, не искам да бъда погребан Жив!!!"
Отговори му само ехото: "Аз съм най-яркият, най-живият?..."
… Каква ирония – той е жив, а аз – умиращ, погребвам любовта си? Последва плясък и вълната разми и изтри всичко под краката ми! Няма вече любов, не вярвам в любовта, не съм познавал това чувство и то никога не е било в сърцето ми…
Вече се носи по вълните, които ще разказват за нея на всеки турист, рибар, кораб, лодка и дори чайките ще споделят Историята! Защото любовта не е от този свят, тежат ú ръцете ни, раните ни, тежат ú думите ни – катинари. Тя получи Свободата си, но и аз искам своята, затова – нека се слива с морето, с небето, със спомените, с песента, с обещанието ни за Вечност.
Ще се върна тук някой ден - след години! Ще седна на пейката с треперещи ръце и снага, изкривена от старост, за да изпълня Обета си - да почакам, преди да намеря Покой. И когато вятърът, поел пръските на вълните, извае от тях като вълшебен скулптор красива старица, хванала треперещата ми ръка с думите: "Тук съм, Любов моя!...", тогава ще усетя Възраждането, ще разчета Спомените, ще разцъфне душата ми и спокойно ще поема към Светлината - Щастлив и Обичан – заедно с нея, като две чайки, реещи се над морето във вълшебен полет – щастливи и свободни, които с усмивка ще се отдалечават от двете тленни прашинки на пейката край брега, изписвайки с крилете си ”ХЕПИ ЕНД – Любовта възкръсна”!
- Чичо, чичо…? – Огледах се!... Малко момиченце ме бе хванало за панталона, изкарвайки ме от унеса! Приклекнах, вторачен в чистотата и красотата на детското личице, в което имаше странна тъга?
- Чичо, защo плачеш?...
- Защото…
- Влезе ми прашинка в окото, миличка, и…
- Чичо, а боли ли те много?
Усмихнах се:
- Не, скъпа, вече ми мина!
Извърнах се назад, погледнах морето и се усмихнах отново!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгени Янев Все права защищены
