• Какво премълчава “Свидас” за Крум Страшний?
• Защо е известно толкова малко около смъртта му?
• Кои са наченките на модерното законодателство у нас?

Правовата държава на Страхотния

     – Друго от империята не можаха да научат тези негодници в Плиска, само как да кепазят природата! – викаше набитият мъж от подравнения буков пън в градинката под северната стена. Слънцето клонеше на запад и наоколо беше доста оживено, та думите му не останаха нечути.
     – Стига, бе, Круме, какво сега, пак ли за екологията ще ни пилиш? – попита с отегчен глас един рус бабаит от спрялата се отпред група.
     – И за екологията, – отвърна набитият със спортна злоба – и за законите ще говоря! Без строги закони никаква политика не може да се прави, камо ли екологична. Закони трябват на тази държава, закони за всички и всичко! – гласът му лека-полека придобиваше плътност, като на оперен баритон, който се разпява.
     Групата пред пъна започна да набъбва. Няколко хубавици забавиха крачка и също се заслушаха.
     – Че какви толкова нови закони се пънеш да прокараш? – изсмя се русият. – Нали знаеш, както се разпореди канът, така гласи законът и толкоз. По-просто и логично от това има ли?
     – Да, така е, както канът се разпореди. Ама има ли го черно на бяло, питам ви? Няма го! Затова жупаните и князете после си го извъртат, както си искат и както им отърва. Това закон ли е? Това е беззаконие!
     Ораторът мярна с крайчеца на окото прииждащите и се опита да преброи числото на слушателите си, за да прецени, дали има смисъл да се дере по-нататък.
     – Ама вас от това не ви дреме, нали?
     В първите редици някои започнаха да пристъпват от крак на крак. Не знаеха тях ли има предвид и да почват ли да се чувстват виновни. След риторичния въпрос последва ефектна пауза и гласът от буковия пън наново закънтя:
     – Не ви пука и от това, че в Средец години наред горят кафява кал и мокра слама, та въздухът не може да се диша. Децата вече са се поболели в цялата долина, добитъкът също. Това е екологично престъпление първа степен, ви казвам, там наоколо има и наши деца.
     Набитият вече беше загрял и сега думите му се редяха като карти за пасианс в ръцете на професионален комарджия.
     – Ако канът и боилите си бяха мъже на място, отдавна да сме завзели този прокажен град и да сме изтребили всичката паплач вътре – стовари той второто си кроше по адрес на „тези отгоре”, а при представата за унищожения град лицето му се разведри и придоби замечтано изражение.
     – Бе, то вярно, че бая мирише, като се мине оттам, – заяви един от присъединилите се слушатели с вид на търговец – ама не е нищо в сравнение с имперската столица, да ви кажа. Лани бях там, ако знаете каква смрад е на пролива...
     – Знам ги много добре тези еко-терористи, които изливат помиите си направо в морето – навъси се отново набитият. – И занаятчиите им са обърнали пролива на клоака. Защото в империята имат закони и разпоредби за какво ли не, ама за опазване на околната среда нямат. А това е и наше море...
     – И какво сега, бе, Круме? Според тебе и столицата ли трябва да я завземем и да избием всички вътре? – ехидно се обади един рижав багаин.
     – Малко ще се поозорим, при тези яки стени и милион жители – засмя се търговецът до него. – Цялата наша войска може да се събере в хиподрума им.
     – Може и столицата. – поусмихна се и набитият лукаво и веднага продължи сериозно – Но аз първо бих я обсадил и засипал всички канали, да се задушат в собствените си боклуци. Да видите как за броени седмици ще се изчисти даже морето наоколо, че човек да може отново да си измие краката в него. Нещата все още могат да се оправят, стига да има желание. Ама на, и на техния василевс няма кой да му го налее в кухата глава!
     – Ти ли ще му я налееш, бе, Круме? – чу се смях отзад. – На василевса?
     – Ако трябва... – закани се набитият. – Той само да си я покаже отсам Хемус.
     Сред групата се поде спор дали василевсът заслужава подобна участ или не, но всички бързо млъкнаха, когато ораторът продължи:
     – Същият бардак е около Адрианопол. И него са го обърнали на бунище. Този град определено е пренаселен и трябва да се преструктурира, половината жители да се депортират отвъд Истрос.
     – С какво ще ги прекараш толкова хора през реката, бе Круме? – обади се отново като черна станция рижавият багаин, но ораторът предпочете тоз път да го игнорира и продължи:
     – Ама на, тези наши ояли се политици в Плиска, вместо да се заемат с проблемите около южната граница, само знаят да лапат и далавери да въртят, пък и обикновените хора вече се научиха. Само твърди закони, ви казвам, ги оправят всичките тях и вас!
     Ревът му стигна кулминация и се покачи с още една терца нагоре.  
     – Така е, какво ме зяпате, и в Плиска вече се правят какви ли не стоки със суровини от съмнителен произход, само и само да се пласират в империята и докарат някоя и друга номизма валута. После търговците карат като бесни конете по пътищата, християни се пишат, а мъчат тварите божии и не пазят света, който е създал. Трябва да им се наложат глоби, глоби до откат, докато им дойде акълът. Скоростта по магистралите трябва моментално да бъде ограничена, особено по „Виа Игнация”.
     – Че и тя е в империята, бе, бате, – обади се един мургав дребосък с вид на просяк. – Не е наша земя.
     – Ако трябва, и нея ще я завземем и блокираме! – авторитетно заяви набитият от пъна надолу. – За екологията граници няма.
     – Хей, това ми харесва! – провикна се дребосъкът – Ако после ще можем да се разхождаме по „Виа Игнация”, аз съм „за”!
     – Мислй си, никакви такива! – пресече го набитият. – Всичките просяци ще бъдат разкарани от пътищата. И за това трябва закон.
     От публиката скептично клатеха глави.
     – Той и Йошката Рибаря при франките отначало така говореше – промърмори един старец. – Ама след това го направиха министър и затлъстя като шопар, а цялата му екология отиде, та се не видя.
     – Ъхъ – завъртя глава рижавият багаин. – Ходи им вярвай после на тези зелени фундаменталисти. За какво пък трябва да завземаме чак „Виа Игнация”? Само ще ни вкарат в някоя беля...
     – Що бе, това дето го казва звучи добре, ама да не беше такъв противник на виното – подметна русият достатъчно високо, че да го чуе и ораторът.
     – Кой е казал, че съм против виното? Кой, питам! – кресна набитият и лицето му стана тъмномораво – Какви ги дрънкаш врели-некипели? Ти на всичко ли вярваш, което го пише по вестниците? Я виж това тука – той посочи бъклицата, която висеше на колана му. – Да не мислиш, че е компот от боровинки?
     – Да, ама миналата седмица казаха... – заобяснява русият.
     – Това е долна инсинуация на имперската пропаганда и жълтата преса! – сряза го набитият. – И на това трябва да се сложи край със закон. Клеветниците под нож, казвам аз!
     – Ти сега не го увъртай, ами раздуй каква е тая работа с виното – упорстваше русият бабаит. Явно този въпрос го интересуваше повече от всички други.
     Набитият си пое дълбоко дъх:
     – Виното лозарите да си го правят, стига да е от контролиран район, никой нищо напротив няма, ама да си плащат и данъците. Да не ни лъжат, че било само за собствена консумация. По пет бурета на калпак собствена консумация... как ли не!
     Групата се разшумя одобрително и ораторът продължи.
     – И да не секат южните склонове на Хемус, че долината става все по сушава без гора. Някой ден ще се обърне и там екологията и после ще трябва да внасяме вода от моравците. Всичките лозя, дето са кацнали по сечища трябва да бъдат изкоренени, а горите възстановени. А тези далавераджии, дето продават крадения дървения материал, да бъдат наказани по закона. Това ви повтарям, закони трябват.
     – А за ракията? – не се предаде русият.
     – Ти на това, дето го разливат по чаршиите на Загоре ракия ли му викаш? – излая ораторът – Щото аз му викам менте. Как не са се изпотръшкали всичките по празниците, само те си знаят. Ракията трябва да се прави от родни продукти с проверени екологични качества, а не от табуретки, внесени без акциз отвъд Истрос. Закон и против ментетата трябва да се издаде и против пиячите на ментета също!
     Тоз път въодушевените възгласи бяха предимно женски.
     – Ей, страхотен е този Крумчо! – възхитено прошушна една от насъбралите се пред буковия пън зяпачки – Kато нищо бих си го хванала за гадже, да знаете – тя млъкна и се огледа, а приятелките й се изкикотиха.
     – Пикла! – изфуча лелката до нея. – Да те видя колко ще ти е до гаджета, като ти гракнат три-четири гърла в къщи. Той закон за подкрепа на майките да измисли, тогава и аз ще съм „за”!
     Отстрани на сянка седяха двама багатури и дъвчеха по парче пастърма, като запиваха от общ мях.
     – Леле-ей, – възкликна по-якият от двамата и посегна към мяха – представяш ли си го това диване ако влезе в съвета на тарканите какво става?
     – Ще го видим и тоз сеир… – кимна прошареният до него и се усмихна.
     – МОре, сеир! То, вярно, в съвета диванета колкото щеш, ами тоз както се е засилил, да не вземат да го направят кан, че тогава яко ни дупе, ако не го спрем навреме. От екологични походи и нови закони живот няма да има. Страшно ще стане,  слушай ми думата, страшно!
     – Айде сега, баджанак, чак пък страшно… – поде прошареният. – Какви ли не сме ги слушали, пък после, като влязат в съвета стават мирни и скромни, та чак закуските си почват да пестят и само гледат да гушат.
     – Точно тоз не ми изглежда да миряса скоро – възрази якият. – Този е от идейно подкованите, той си вярва на приказките. Трябва го държим по-надалеч от Плиска.
     – Спокойно, ще го разковем, нека първо свърши работа – снижи тон прошареният.
     – Каква работа, бе? – удиви се якият – Ама ти сериозно ли мислиш да се залавяме за него? За съвета ли ще го гласиш?
     – Не само за съвета… – намигна му прошареният.
     Ченето на якия се отправи стремително надолу, а очите му станаха на палачинки. Прошареният се усмихна, хвана го подръка, двамата станаха и се отдалечиха от групата.
     – Гледай сега баджанак, – занарежда той с конспиративен тон. – Старият не беше лош, ама вече е взел-дал. Тъй или иначе ще ни трябва нов кан, нали? Защо пък да не е този Крум, поне кураж Тангра му е дал? На никой не му пука за зелените фантасмагории, но човекът е напорист и умее да говори. Ако такъв дръпне на бойците една-две речи предварително и ги поведе напред, току виж наистина са успели да завземат Средец. После нека си се занимава там със закони и екологични програми колкото ще, важното е ние да подхванем приватизацията на града. Даваш ли си сметка колко сделки са това?
     Якият все още го гледаше като теле, затова прошареният продължи:
     – А пък хванем ли „Виа Игнация” и почнат ли от там да капят комисионни…
     Якият се поокопити и започна да разтрива солидния си врат. После се огледа предпазливо и попита.
     – А столицата? И нея ли искаш да завземе? Това е самоубийство!
     – Естествено че не – засмя се прошареният. – Достатъчно е да забие копието си в портите. Да стресне империята така, че на василевса да му държи влага още години напред. Да възобновят годишните плащания, пък може и да ги поувеличат, мен ако питаш. Разбираш ли?
     Якият неуверено кимна. После отново все да разтрива схванатия си врат и се замисли. Мисленето явно не беше от обичайните му дисциплини, затова измина доста време преди да вдигне поглед:
     – Ти хубаво казваш да го побутнем нагоре, ама има ли после кой да го спре, като му дойде времето? Щото, като го гледам – умора няма.
     – Ех, баджанак, – усмихна се прошареният. – ако не се спре сам където трябва, ще му уредим пък едно сакрално пътуване до Тангра, колко му е? Няма да е нито първият, нито последният. Важното е бизнесът да върви.

Разказът е от сборника "Колко тежи историята?"  knigabg.com/index.php?page=book&id=10603