"Празно.  Кубче."

Прасковите в градината вече окапваха.

Есента напираше да влезе в нашия дом, защото никъде другаде не я искаха.

Ние винаги я приемаме с отворени обятия и готови за пожълтяване, листа.

Тук е градината на времето.

Аз съм един от малкото градинари. Старая се да подрязвам храстчетата на вечността, да спъвам припкащите четирилистни детелини на късмета и да плаша гарваните на мраморната гостенка.

Днес ми е ред да посрещна красивата Есен.

Поздравявам я с поклон и тя жадно се нахвърля върху растителността в прекрасната градина.

Тя е като човешко хипи - художник – артист – умопомрачен и откачен бръснар – боравещ с четка не с нож.

Гледам Я, както възрастните гледат щастливите си деца – които с непохватност стискат новия си молив и драскат ту на килима ту върху листа хартия.

Мила моя Есен – не бъди толкова лакома – ако всичко което можеш, направиш още днес – как ще те държа тук, с какво сърце ще съм те затворил, за да не се сблъскаш, с някой от твоите сестри. 

Тя се спира и ме гледа обидено – като деца са.

Все едни и същи проблеми – ненаситни.

Ей, цветната лехичка, какво си ме зяпнала така с тези големи морави листа, на цупещ се тинейджър ли ще ми се правиш сега!

Хайде, ела с мен да ти покажа едни прасковени дървета, които те чакат. Тъкмо Зимата приключи с тях.

Има страшни висулки, добре се беше погрижила да ги оформя и да ги извайва. Хайде – нуждаем се от цветовете ти.

Къде е Пролет, тя да не е решила да ни се присмива от сянката на някое дръвче.

Я пораздухай малко клонките на овошките.

Пролет, едно своенравно момиче с много тънък праг на раздвоение, ако щете разтроение. Лесно се ядосваше и лесно и минаваше, беше усмихната и намръщена едновременно – не можеш да решиш дали иска да ти се изплези с езика, задето те харесва,  или иска да те заплюе, задето те ненавижда и със сигурност в самото действие тя имаше предвид и двете последователно.

Пролет е следващата след Зима и тук в нейния кът нещата бяха разхвърляни, ухаеше на ранните цветове по дърветата, имаше цели поляни с кокичета и зюмбюли, лалета и минзухари, нарциси. Едно разхвърлено и по своему красиво кътче от градината – всичко бе усмихнато, когато тя се усмихваше. И всичко чакаше примирено, когато тя не бе в настроение.

Те не се виждаха, дори не се питаха дали съществуват, какво следва след тях и какво е било преди тях. Те са част от природата, тя им е дала този вечен техен кръговрат и тази градина, където идват за тройно повече време от това - когато са пуснати в света.

И не се питат, какво е преди тях и след тях, защото са индивидуалности, които се допълват и завършват. Защото не виждат повече от това, за което са там, а именно да правят каквото искат и каквото обичат.

Лято. Лятото е една красива дама, с много горещ темперамент, тя обича да се пече на слънце, да е усмихната и да гледа пренебрежително красивото нощно небе. Никой не е по-красив от нея, всичко друго е там – за да подчертава нейната красота. Обича плодове да си похапва, цветя около нея да реди, розите да ù ухаят и нищо да не я безпокои.

Като градинар, трябва да поддържаме ред в покоите на всяка. Да пресичам поляните на самозабравата и да разгръщам дърветата на спокойствието. Нося семената на Началото и плодовете на Края.

Старостта ми е също към своето преломно отвеждане в следваща форма на съществуване. Аз не съм първият, не съм последният.

В този свят на размотаване държим си време за всичко. Сега моето стана по-силно от мен и се впусна в своя бяг и аз ще го последвам, докъдето реши да ме отведе.

Не ще мога да помогна на новодошлия, защото няма да ме има, но той ще се справи, всички се справяме.

Как ли ще реагира на самото намаляване на пространството – градина…

Външният свят е болен и тук се отразява, тук не разваля, тук намалява. И времето започва да бяга все по-често. На няколко пъти Те намираха пролуки и за мигове прекрачваха във външното отделение. Правеха си своите поразии и разстилаха над ледената земя – слънчеви лъчи, или в лятната жега – непосилни урагани. Пространството вътре се късаше, аз го закърпвах, пространството намаляваше – слагах подпори, Времето бягаше – правех по-здрави клетки…

Но и моето време е на път, сега следващият ще се справи.

Есен – тя изцапана е с магия – и застинала в творческа поза.

Пролет – загледана в едно дръвче и кичи го с цветчета розови.

Лято – се препича над лехичка цветна.

Зима – тя навън е и бушува.

Взимам си последно сбогом с моите другарки и оставям всичко зад гърба си. За мен предстои нещо непознато и очаквам да се срещна с новото начало!

Read more: http://blogs.myspace.com/index.cfm?fuseaction=blog.ListAll#ixzz0rCYvrVFf